Теодора Димова, Портал Култура

Унищожаването на комунистическите символи е в основата на програмата на Унгарската революция през 1956 г. У нас от години се води разгорещен спор за паметниците от времето на комунизма. Едната страна защитава идеята, че паметниците съхраняват паметта и затова не трябва да се събарят. Другата страна отстоява позицията, че комунистическите паметници са идеологически институт и изразяват идеологията на онова време. А ние отричаме именно идеологията, а не паметта. Паметта трябва да се съхранява, но изчистена от идеологическите елементи и освободена от идеологическите цели.

Преди две седмици писах колонка за красивата Статуя на свободата в Будапеща, която за разлика от нашия грозен паметник на съветската армия съхранява паметта, изчистена от идеология. Четох много материали по темата и попаднах на интересни факти. Най-силно ме впечатлиха и трайно останаха в паметта ми ботушите на Сталин.

Сред първите комунистически монументи, разрушени след започването на въстанието в Будапеща през октомври 1956 г., е огромната статуя на Сталин. Преди това на площада се намирала църквата Regnum Marianum. Тя пострадала по време на боевете за Будапеща през 1944 г. и през 1951 г. била взривена. Но причината не била само за да се разчисти мястото за бъдещия голям Параден площад. Храмът бил построен през 30-те години в памет на избавлението през 1919 г. от червения терор на Унгарската съветска република. На мястото на съборената църква за рождения ден на Сталин била издигната огромна негова статуя, пред която да се провеждат паради и тържества в негова прослава.

От това става ясно защо статуята на генералисимуса е сред първите комунистически символи, срещу които бил насочен гневът на въстаналия народ през 1956 г. В лицето на Албер Камю Унгарската революция намира своя най-възторжен почитал. Той пише няколко статии на тази тема. Най-въздействащата си публикация, озаглавена „Кръвта на унгарците“, писана след като революцията е смазана, големият хуманист започва с думите: „Не съм от тези, които желаят унгарският народ отново да грабне оръжие и да се хвърли във въстание, осъдено на провал пред очите на западния свят, който не пести нито овации, нито християнски сълзи, обаче предпочита да се прибере и да обуе домашните пантофи, подобно на футболните запалянковци преди неделното първенство за купата“. Пише още: „Унгарската кръв е толкова голяма ценност за Европа и свободата, че трябва да защитим всяка нейна капка. Разбитата, окована Унгария направи повече за свободата и справедливостта от която и да е нация в света“. Заради неговата позиция комунистическата пропагандна машина залива Камю с истинска вълна от проклятия. След потушаването на революцията писателят Алберто Моравия предлага на страните по света улиците, където се намират съветските посолства, да бъдат преименувани на „Улица на убитите унгарци“.

Въстаналите граждани на Будапеща се събират на площада, предназначен за паради, събарят бронзовия колос на стоманения диктатор и го отнасят на съседен площад. Там го разтрошават на парчета. Изливат гнева си, като пишат с тебешир от двете страни на главата му W.C. Но не успяват да съборят цялата фигура. Ботушите му са здраво закрепени към постамента със стоманени винкели и остават да стърчат върху него. Височината им е повече от човешки ръст. Забиват върху тях унгарското знаме с изрязания от него комунистически герб. Запяват унгарския химн и клетвата: „Кълнем се, кълнем се, че няма да бъдем повече пленници!“ Изкъртват от пиедестала надписа „Вожд, учител и най-добър приятел на унгарския народ“. Върху ботушите на диктатора изписват новото име, което спонтанно са дали на площада „Csizma tér“ – площад „Ботуши“ (чизми). Нова метафора – историята се пише не само с кръв, но и с тебешир върху ботушите на диктатора.

Един от участниците в народния бунт пише: „Може би това беше най-щастливият момент в живота ми, когато масивният, омразен символ се разби на земята с голям тътен и лежеше там. Изкачихме се триумфално върху него и сякаш току-що победихме целия комунизъм, плувахме от радост и се прегръщахме“.

Опиянението на свободата продължава по-малко от двайсет дни. Следва отмъщението на окупаторите. Паметникът на диктатора е съборен, но ботушите му остават. Ботушите се превръщат в алегория на погазването на свободата, потисничеството и смазването на духа.

След смазването на народното въстание ботушите са премахнати, пиедесталът е преустроен в трибуна, на която стоят партийните ръководители, а пред тях преминават всенародните манифестации. Но за гражданите това продължава да е площад „Ботуши“ – „Csizma tér“. По-късно трибуната е облицована с червен мрамор. След падането на комунизма мраморът е откраднат. Съветските войски се изтеглят от Унгария чак през 1991 г. Тогава върху оголения бетон на трибуната се появява нов надпис – „Сбогом, Иван!“ Най-накрая трибуната е съборена. По случай 50-годишнината от народното въстание площадът е наречен „1956-а“ и на него е изграден модерен мемориал.

Статуята на Сталин не претърпява реинкарнация, но не може да се каже същото за духа му. Под различни форми сталинизмът продължава да живее. Сталин го няма, но ботушите му остават. Ботушите като алегория. В продължение на десетилетия ботушите тъпчат и смазват всеки опит за свобода в съветския лагер. Краката на множество диктатори от следващите десетилетия са обути в същите ботуши. След перестройката на комунизма ботушите не изгубват предназначението си. Само са малко лъснати.

У нас същите ботуши виждаме на множество паметници и дори няма нужда да бъдат лъскани. У нас те господстват задкулисно и могат да свàлят правителства, когато не са им удобни. Преди няколко дни видяхме как го правят.

Реших да опиша историята с ботушите, защото ми прозвуча много актуално в контекста на това, което се случи у нас и всичко, което се случва в Украйна от четири месеца. Всъщност ботушите са в Украйна дълго преди да започне откритата война. Те тъпчат страната откакто тя поиска да се освободи от техния гнет и от тяхната миризма. Войната започна именно защото украинците не се съгласиха да бъдат под ботуша и не се предадоха.

През 1956 г. в Унгария за първи път е тестван новият съветски танк Т-54. Той е посрещнат с коктейли „Молотов“ и се оказало, че не е особено защитен от тях. По същия начин сега са посрещнати още по-модерните руски танкове в Украйна. И се превръщат в скрап. Ботушите са същите. Съпротивата е същата. Но надеждата днес е по-голяма.