Алексадър Йорданов*

Прибрах се от Брюксел и исках веднага да споделя впечатленията си. Но първо реших да изгледам филма „Чернобил”. Какво да кажа? Дано Господ вразуми онези български политици, които искат да строят АЕЦ „Белене”. Дано се сетят, че освен бизнес и пари, съществуват и хора, човеци – деца, майки, бащи. Господи, дай им разум да проумеят това!

„Чернобил” само потвърди верността на това, което пиша и говоря от много години по тази тема. Този филм трябва да бъде показан в град Белене, както и трябва да го гледат във всеки дом в Свищов, Плевен и Русе, във В. Търново, Габрово и Ловеч. Това е радиусът на „мъртвата зона”. Щели сме били да загубим няколко милиарда, защото вече сме били платили за тия пусти опустели руски реактори. Но кое е по-важно. Да загубиш едни пари или да се простиш с живота си? Ако зависеше от мен бих подарил реакторите на Китай или Венецуела. Но толкова засега по този въпрос.

Първите ми три дни в Брюксел ме убедиха, че ние в България можем да се „оправим”, когато проумеем защо и как другите преди нас са се „оправили”. Брюксел е свят, в който хората живеят нормално. Тях Русия не ги е „освобождавала”. Това обяснява тяхната нормалност и успехи. У нас има празноглавци, които смятат, че Запада ни пречи и спъва развитието ни. Истината е, че ако има държава, която ни е пречила да се развиваме нормално това е Русия – и като империя и като болшевишки „колос” на глинени крака. И днес Кремъл не престава да ни пречи. По-трудно е, но не се отказва. Мине се не мине време и току ни навре някой свой „стратегически проект”. За да ни вгорчи за десетилетия живота.

Западът не е попречил на Белгия да бъде подредена богоугодна държава. Затова и докато си пиех ранното кафе на Place du Luxembourg, си мислех все същото. А именно, че нашата българска оправия ще настъпи, когато си избием от кратуните вредната за националното ни самочувствие мисъл, че Русия ни е „освобождавала”. И дваж по-вредната, че Съветският съюз ни е донесъл „свобода”. Защото

нашата несвобода започва след Втората световна война

Тогава, когато в Западна Европа се завръща свободата, в България пада мрак. Мракът на несвободата. За България днес „светофарите” в Брюксел са включени на зелена вълна. Въпросът е дали искаме да се възползваме от нея. Или ще продължим да влачим на гърба си зависимостта ни от Русия и същевременно да се правим на европейци, т.е. да го раздаваме и вако, и тако. Подкараме ли я така, със сигурност ще ни хване червеният светофар в Брюксел. Европейският съюз ни мисли доброто, но и три дни в Брюксел ми бяха достатъчни, за да се уверя, че той мисли доброто на проевропейска, а не на проруска България. Поляците имат една поговорка: Сърбия е любовница, а България е съпруга на Русия. Но това „съпружество” и извънбрачно „съжителство” в нормалния свят не е за хвалба.

В Брюксел срещнах и много българи европейци. Всички живеят нормално. Получават нормално трудово възнаграждение, защото са попаднали в държава, която не е „освобождавана” от съветската армия. Работят и живеят в държава, която не е ликвидирала частната собственост, не е отнемала основните човешки права и свободи – правото на гражданите си да пътуват, да работят и живеят, където искат. Но защо комунистите бяха отнели тези права на българските граждани? Защото се водеха по руски болшевишки акъл.

Белгия през 19 век става конституционна монархия с крал от династията Сакс-Кобург и Гота и парламентарна демокрация. И така си кара и до днес. И ние някога сме били като белгийците. И нашият цар е бил от същия род. Но след 1944 г. комунистите премахват вековната ни монархия,

за да ни нахлузят хомота на „народната република”

И сетне какво? Сетне – Димитровград и половин век вегетиране извън нормалния свят. За пореден път проклех тези български политици, които продължават да заблуждават народа ни, че на Изток било нашето „добро”. Вятър и мъгла. В Брюксел дори и градушка като пада, а и това преживях, някак си пада по-артистично, по-весело, а не така мрачно и намусено като у нас. Претупа тя за кратко и изчезна, за да се усмихне отново северното слънце. Отводнителните шахти не са задръстени с боклуци и след броени минути улиците са вече сухи. Автомобилното движение е голямо, но всеки спазва правилата. Пешеходецът е на почит. По население Брюксел е по-малък град от София. Няма нервни хора, няма улични врясъци, няма дънеща чалга. То и каква ли ще да е „чалгата” в Брюксел?

Да не се самозалъгваме. Това че като стандарт на живот сме далеч от страните от Западна Европа си има своето обяснение. И то е у „нашенско”, а не в Брюксел. И нека спре глупавата пропаганда, че брюкселската „бюрокрация” ни била пречила. Пречим си самите ние. Сами себе си лъжем, сами себе си крадем, сами себе си мразим. Да не би белгиец да открадна парите от КТБ? Ние живеем зловидно. А като прибавим към това и продължаващият проруски слугинаж, не е трудно да разберем, защо българите в Брюксел не горят от желание да се върнат в България. Накратко казано, европейските българи не обичат двойната игра. Харесват живот с правила.

Ужас! Не ми излиза от главата "Чернобил". Съветският съюз пропадна, защото се опита да скрие истината за Чернобил. И защото десетилетия насаждаше само лъжи. Самото създаване на тази болшевишка империя бе една от най-големите, ако не и най-голямата лъжа в историята на човечеството. Направете един „експеримент”. Тръгнете по пешеходната пътека на зелен светофар. Но подминете ли средата спрете, почешете се по тила, обърнете се и тръгнете обратно. Ще ви засече червен светофар. Затова по-добре не спирайте, а продължете на зелено. България премина на зелено пешеходната пътека водеща към Европа през 2007 г. И би било безразсъдно да се връщаме назад. Защото, както стана ясно и от последната визита в грешната посока на президента Румен Радев, тръгнем ли обратно ще ни засече със сигурност червеният светофар. Опасност за живота! Та, това са моите първи впечатления от Брюксел.

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора