Ивайло Дичев, Дойче веле

Вестта за издигнатия паметник на Пенчо Кубадински в родната му Лозница беше посрещната по-скоро вяло. Да, имаше протестно писмо на група интелектуалци, имаше разнообразни подигравки в социалните мрежи, няма обаче сравнение с 2004 година, когато Кубадински бе обявен посмъртно за почетен гражданин на Лозница, но по настояване на обикновени граждани от областта званието му бе отнето. Вероятно с времето тече нормализация на онзи режим, а дейците на комунизма постепенно се превръщат в някакви известни хора, с които съселяните им могат да се гордеят.

Самата ни представа за явлението паметник е леко абсурдна. Наместо мемориални знаци, които припомнят епохи, събития, ценности, в България очевидно се чувстват длъжни да поръчат бюст (понякога фигура в цял ръст, понякога на кон) за всеки един персонаж от миналото, за когото решат, че е важен - за нас или за евентуалните туристи. Затова и публичните ни пространства приличат на гробища - нарастващ брой бронзови персонажи, които не ни говорят нищо. Какво пък толкова - още един бюст, този път с мустаци, нека се радват хората.

Пакетът "Кубадински"

Проблемът е, че при тази персонализирана памет вкарваме в един образ различни неща - малко като подаръчните пакети при социализма, когато заедно с желаната книга трябваше да купиш застоялия одеколон „Тройной“. Представете си колко различни изображения на съселянина могат да направят лозничани, ако решат да излъчат послание, не просто надгробна плоча. Кубадински, арестуван от царската полиция. Кубадински с лопата организира бригадирите в Димитровград. Кубадински гласува за свалянето на близкия му другар Тодор Живков. Кубадински отстрелва африкански жираф... По антифашисткия сюжет би имало възмутени десни, които смятат, че партизаните са съветски агенти и терористи. Строежът на Димитровград ще се посрещне с консенсус, може би дори с умиление. Гласуването е твърде двусмислено, намирисва на предателство, нагаждане към новата власт. Жирафът пък е карикатура - през 1990-те беше предизвикал тежки подигравки и възмущение.

Пакетирането на всички тези теми в един бронз става особено възмутително, когато си спомним за най-голямото престъпление на Пенчо Кубадински: т.нар. „Възродителен процес", чийто вдъхновител и организатор беше именно той. Покрай лагерните огньове ще преглътнем значи лагера в Белене, активизиран с цел да поеме онези, които не искаха да се „възраждат".

Странна е липсата на силна реакция от страна на българските турци и ДПС. В писанията, които чета из мрежата, се говори не за преименуването, а за комунизма ан блок, който бил престъпен - този блок, който другата страна все повече е готова да идеализира, включително в паметникова форма. И сякаш забравяме, че в този период имаше събития, които представляваха особено големи престъпления - те трябва да се обособят и осъдят, а не да се пакетират заедно с модернизацията на страната в онези години. Фигурата на Кубадински рискува да стане тъкмо такъв пакет: един колоритен персонаж, авджия, направил едно за Димитровград, друго за Русе, ял и пил с много хора - и така покрай него преглъщаме най-скорошното насилие на тоталитарния режим, което мнозина още помнят.

"Време разделно"

Пиша това, защото имам тъжното усещане, че вече поне десетилетие тече реабилитация на културния геноцид от 1980-те. До ден-днешен няма осъдени за него - през 1990-те имаше процеси за глупави неща като помощите за африкански страни, но не и за него. Партии, които се наместиха в публичното пространство с антитурска реторика, стигаща до расизъм, днес управляват. ДПС е враг уж защото всички там са корумпирани, ама май защото са турци. „Време разделно“ е абсурдисткият лозунг на тази страна, избрала да бъде етнос, не нация. Турците ще трябва да играят хора в училище, точно както ги караха по времето на т.нар. „Възродителен процес", а когато някое училище реши да включи техни фолклорни обичаи, това неизменно поражда яростни реакции сред насъсканата срещу тях публика.

Световните процеси предизвикаха и по-интелектуални реакции. Навремето ни обясняваха, че след окупацията на Северен Кипър ние сме заплашени от нещо подобно и затова трябва спешно да заличим всичко турско на територията на страната си. Сега същата роля играят терористичните атаки на джихадисти (при тях турците са обикновено жертви, не извършители, но кой ти гледа). Мултикултурализмът бил в криза, повтарят ни едни медийни мислители, Меркел сбърка, Канада няма бъдеще, вижте какво става в САЩ… Къде видяха при нас мултикултурализъм, какво точно очакват да се прави (освен всички да играят хора) - не знам. Но тези изказвания отново и отново засилват убеждението на публиката, че Кубадински е бил прав да преименува турците. Затова да не се чудим, ако утре някой нов „патриот“ отново ни хвърли в подобна лудост - на народопсихология явно го докарваме.