Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Искам, не искам – трябва да обсъдя историята с Васил Терзиев като кандидат-кмет за София на онези партии, които в момента минават за нещо като десни в България – ПП и ДБ, а и са нещо като управляващи.

Не искам да я обсъждам по няколко причини, които в друга ситуация наистина биха ме спрели. Първо – ако говорим за пряк човешки интерес, мен лично повече ме интересува името, фигурата и идеите на бъдещия кмет на Пловдив. Второ, не познавам Терзиев, защото той в годините досега няма никакви политически изяви, от които да си направя изводи. И трето - дори не съм слушал няколкото интервюта, дадени от него през последните дни, за които чета. Не съм ги слушал, по простата причина, че те нямат особено значение. 

А, може би парадоксално, но точно това е основната причина, поради която все пак искам и трябва да пиша по случая. 

За съжаление на Терзиев, той не влиза в кметската надпревара като конкретен човек с конкретни идеи и конкретни способности, а като знак, като символ, като повод за дебат на други, по-дълбинни и същностни за българското общество неща, отколкото визиите му за управление на столицата. Или политическите и мениджърските му способности.  Или каквото и да било други негови лични качества.  

Не, с появата си на политическата сцена, Терзиев, вероятно без да иска - защото не ми се ще да мисля, че цялата работа е съзнателна провокация - разбутва пластове време, събития и хора, затрупани от други пластове време, събития и хора, които през годините на прехода – до голяма степен съзнателно и последователно –  бяха затрупвани от още по-други пластове време, събития и хора. 

Не сами се затрупваха, разбира се, затрупваха ги пак хора, а и сили, които не искат  миналото да се помни и знае, защото истината ще вземе да им развали схемите за управление на настоящето и бъдещето

Въпросите за научаване на истината за комунистическото общество, за вината на Системата и нейния основен крепител – ДС, за отговорността и моралното право същите хора или техните наследници пак да определят настоящето и бъдещето на България, през последните над 3 десетилетия бяха превърнати ако не в пълно табу, то поне заметени чак към средата на килима. И всеки опит да се дебатират сериозно и задълбочено, какво остава за опитите да се вземат адекватни решения, които да имат реален ефект на обществено и политическо ниво, или потъваше в поток заглушаващи крясъци, или беше свеждан до черупка без съдържание. 

България не изживя катарзиса на своята декомунизация,

както Германия изживя своята денацификация. 

България не само не обсъди и осъди комунистическите престъпници, най-общо казано, които я управляваха. Още по-лошо – тя изобщо не стигна до въпроса за личната вина на тъй наречените „обикновени българи“, които не просто кротко живееха, затънали за десетилетия наред в омагьосаната територия на престъпния режим, но по различни начини и пътища го подкрепяха – включително с пасивност, глупост или дребни услуги за Системата. И с лесните оправдания пред себе си после - „такива бяха времената“, „така ми наредиха“, „всички така правеха“ и прочие познати, но неприемливи формули. 

Липсата на този дебат, който да ни очисти като хора и общество, изкривява настоящето и бъдещето ни, това е една от фундаменталните причини, които пречат на българите да заживеят нормално и България да се движи напред с онази скорост, с която реално би могла.

И изведнъж, за ужас на силите, които искат да продължи замитането на историята под килима и които тъкмо вече стигнаха до нещо като „обществено приемлива формула на примиренчеството“ – забравете, толкова години минаха, сега ли ще прави лустрация, се появява Васил Терзиев като кандидат-кмет на „десницата“. И произходът му, свързан с най-зловещите „майстори на плаща и кинжала“ от комунистическите времена, веднага лъсва, а развитието на дебат по този повод е неизбежно. 

Разбира се, произходът на Терзиев няма как да се скрие, а и всеки опит за това би бил с катастрофални последици по-късно, особено ако човекът наистина стане кмет. И то катастрофални не само за него и управлението му, а и за партиите, които го издигат и подкрепят. Не, че сега такива ефекти няма да има, но със сигурност те ще са по-меки и няма да стигнат докрай. след като самият Терзиев направи поне опити да се разграничи от Системата, в която преките му предци са участвали.  

Закономерно, по случая веднага се припомня старата демократична максима, че децата не са виновни за онова, което са правили родителите им. И – да, не са виновни, не могат да бъдат обвинявани или осъждани за това, тоест, пред закона те имат същите права да са свободни, мислещи и полезни за обществото граждани, както всички останали. 
Тук обаче възниква и големият – не, огромният въпрос – имат ли тези деца не само законовото, а и моралното право да искат да определят съдбата на обществото, пък макар – искрено, да приемем - в името на съвършено обратни принципи, в сравнение с онези, в името на които са го превили техните родители. 

На пръв поглед, а и така някак е възприето, в това отношение всеки човек има право на собствено мнение, всеки решава за себе си как да се отнася към подобна претенция на някой, независимо дали той се казва Терзиев, Живкова, Славков или носи фамилията на някой друг от „героите“ на мрачните комунистически времена. 

Да, така някак е възприето, но това е плод на манипулация или поне е фундаментална грешка, която няма общо с демократичното мислене, по-скоро е

нещо като проява на Стокхолмски синдром,

развил се във времето до отношения между потомците на жертвите и потомците на палачите. 

Мисля, че ще стане съвършено ясно на всички какво имам предвид, като се върнем 8 години назад, в началото на 2016. Тогава комунистическата принцеса Ирина Бокова нагло и безцеремонно търсеше подкрепа от българските политици и цялото българско общество, за да заеме поста…..Генерален секретар на ООН. Представяте ли си – да стане човек, който, в някаква степен, определя съдбините на света. Е, тогава написах пак тук, във Фактор.бг, едно простичко изречение: „Не съм сигурен например, че някое дете на висш нацистки функционер би имало сурат да прави политика в следвоенна Германия. А още по-малко – да се кандидатира за шеф на ООН“.

Не, не е пресилен паралелът тук между нацизма и комунизма. Ще кажа нещо повече – комунизмът е много по-престъпна система, задържала се много по-дълго на власт и унищожила много повече хора и съдби, разтърсила целия свят. Нацизмът е нещо като малкото му братче. Дори като пропаганда и като „технология“ за обществено управление Хитлер копира Сталин.  

А че престъпленията на комунизма не са осъдени в днешния свят по същия начин, както тези на нацизма, че не са забранени комунистическите символи и пропаганда, е въпрос както на исторически и човешки обстоятелства, така и на гузната позиция на западните леви „интелектуалци“. Тези „полезни идиоти“ на Русия през годините бяха обвързани с ленинизма, сталинизма, маоизма и всички други човеконенавистнически разклонения на марксизма - само не и с умна и достойна гражданска позиция. 

Но да се върнем на темата „Терзиев“. Да се кандидатираш или да не се кандидатираш за някакъв висок, макар относително, обществен пост в посткомунистическа България, след като си пряка издънка дори не на едно, а на няколко важни винтчета от зловещата комунистическа машина за смазване на съдби, наречена Държавна сигурност, е въпрос на морал. И на емпатия, на усещане и съобразяване с чувствата на хората. Или на тяхната липса.   

Това или го имаш, или го нямаш. Да, Терзиев е технократ и от него по-скоро се очаква да го няма. Или ако го има, да не е в такава степен, в каквато се намира у нормалните хора. 

Но работата е там, че сега той иска от технократ да стане кмет - да заеме важен обществен пост, чиято основна функция само на пръв поглед е да се занимава с детски градини, улици и други важни за града неща. Истинската функция на един кмет е да разбира и работи с хора, да проявява чувствителност към техните – лични и колективни - интереси и настроения, а оттам идва и изборът на правилна или неправилна стъпка в самото управление. Ако ти липсват морал и емпатия като база, това много скоро ще си проличи в управлението на града. 

Това е възражението ми към Терзиев по човешка линия. А по политическа линия е, че той още с появата си предизвиква вътрешно разделение в партиите, които го издигат и подкрепят, но към това май също не проявява особена чувствителност. 

Не натрапвам мнението си, но на базата на казаното дотук, сигурен съм, че ако аз живеех в София, нямаше да подкрепя Васил Терзиев за кмет. А подозирам, че ако изслушам едно-две интервюта с него, ще намеря още повече основания да не го подкрепя, така че стоя настрани.