Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Срещата на върха в Лондон, с която се отбелязва почтената вече възраст от 70 години на НАТО, безспорно е тема на седмицата за онези, чиито мозъци не са закърнели от русоляви предразсъдъци. 

Преди много, много години, в една наистина далечна Галактика, наречена „родна българска казарма”, бяхме се наслушали на заплахи как ей сега гърците и турците, най-близките до нас членове на НАТО, ще ни нападнат, за да ни вземат реколтата, да ни изнасилят жените и най-важното – 

с мъчения да премахнат любимия социализъм 

от душите и сърцата ни. А като войници на Партията и Държавата ние, 18-годишните пикльовци, дори с цената на живота си, трябва храбро да удържим само няколко часа, докато братушките направят десант и дойдат да ни спасят. 

В този опус за наивници на тъпата, но може би заради това ефективна комунистическа пропаганда, се наблягаше най-много на две неща – на турците и на братушките. Сещате се защо – едните са ни вечни врагове, другите – вечни приятели и спасители.
  
Тогава НАТО беше Главен враг и знаете ли каква мечта беше влизането на България в Алианса за някои от нас, които живяха половината си живот в реалния социализъм с безчовечно лице? 

Тайна мечта беше 

Непроизносима и непроизнесена. Немислима мечта. Толкова мъглява, та мнозина дори не знаеха, че я мечтаят. 

За първи път публично и официално, като за пред широките народни маси, идеята за влизането на България в НАТО бе лансирана от Соломон Паси, тогава депутат от СДС във Великото народно събрание. Това, както и че самоотвержено повози тогавашния шеф на НАТО Манфред Вьорнер в смешния си социалистически „Трабант”, са факти. И принос за българското членство в Алианса, който на Паси никой не може да му отнеме - дори той самият, след като в сетнешната си политическа кариера затъна в разни неща и се омаза с разни неща. 

Другата важна българска стъпка към НАТО бе по време на въздушните удари срещу Милошевич и зловещото етническо прочистване на албанците, предприето от него и подкрепено практически от целия сръбски народ. Тогава правителството на Иван Костов не даде разрешение руските десантни самолети да прелетят над българска територия, за да стоварят руски парашутисти на летището в Прищина и така да въвлекат Балканите, а може би и света, в поредния наистина кървав конфликт. 

И третият звънец, който ни отвори портата на НАТО, беше през 1999 - посещението в София на американския президент Бил Клинтън по покана на българския президент Петър Стоянов. Стоянов е автор на знаменитата фраза, че

НАТО и ЕС са истинският цивилизационен избор на българина

И никога няма да забравя, макар че и никога няма да ви разкажа, как аз лично преживях речта на Клинтън – но важен е големият публичен знак, който тя остави. 

По-късно, през 2004, по време на самото официално приемане на България в Северо-атлантическия алианс, разни одиозни фигури като царя-премиер Сакскобургготски и президента-агент Първанов се опитаха да извадят политически дивиденти от простите си подписи. Те и досега се хвалят, че са вкарали страната в НАТО - но истината е, че това стана не заради тях, а въпреки тях, то беше резултат от набраната преди това инерция, а като цяло - плод на онази непроизнесена и непроизносима мечта на множеството българи. 

И, да не забравяме – влизането в НАТО ни отвори вратата и за ЕС. Не само на нас, на всички останали страни от бившия Източен блок. Такова е неписаното правило и братята сърби да не се заблуждават, че могат да хапнат само от меда на демократичната и цивилизована общност, без да поемат част от тежестта на нейното жило. Или поне братята сърби да не се оставят да ги заблуждават разни държавници, за които най-нормалната реакция срещу руския шпионаж в Белград се оказа един срамен въпрос: „Ама защо ни шпионирате, бе руски приятели, нали толкова ви се кланяме?” 
Ами точно заради това, де…..Жалка работа. 

Но да не се отклоняваме - макар че темата за Сърбия и какво крои тя на Балканите с помощта и под методическото ръководство на Кремъл, всъщност не е и не бива да е отклонение, а сред основните теми на срещата в Лондон по повод 70-годишнината на Алианса. Разбира се, тя се вписва в по-глобалния въпрос за това какво да прави НАТО с Русия, чието агресивно поведение на моменти достига 

висини от наглост и незачитане на международното право

Последният пример за това бе изказването на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков преди срещата Путин – Зеленски. Песков недвусмислено отсече, че темата Крим е закрита и тя по никакъв начин и на никакво ниво няма да бъде обсъждана с когото и да било. 
Ами тогава защо Зеленски изобщо ще се среща с Путин, питам аз. За да му умие кървавите ръчички ли?  

Ами тогава защо Меркел, Макрон и други европейци изобщо се срещат с Путин и путинистите, питам аз. За да дават вид пред електората, че полагат усилия за мира и законността в света, докато прекрасно знаят, че нищо не правят ли? 

Ами тогава защо НАТО не обяви Русия за основен враг на демократичния и цивилизован свят и не впрегне целия си ресурс в противопоставянето на агресивната руска политика, питам аз. 

Защо и ние им се мазним и кланяме, сякаш не те от нас, а ние от тях зависим? 

Да, никой не би искал да се връща към времето на Студената война, но ако Кремъл се държи по начина, по който се държи, трябва ли да си затваряме очите за фактите. И да опитваме пак и пак да омилостивим тирана с благи приказки, вместо да му покажем, че 

мястото му е под миндера на историята 

Разбира се, нашата либерална демокрация има вече солиден опит с онзи вид „политическа коректност”, която в гърчовете си минава всякакви граници и става заплаха за самата себе си. Но ако сме забравили всички други знакови случаи, поне да видим споменатия последен пример с руските шпиони в Сърбия, той прекрасно показва какво става, когато подадеш на лаком политическия идиот пръстче. Отхапва ти ръката, ето какво. 

Всъщност хубавата част от цялата история е, че на високо политическо ниво нещата са сравнително лесни - ако НАТО признае пред себе си и света и ясно назове Русия като основен – а може би и единствен – реален враг на демокрацията, ако започне да взима реални мерки в посока сдържане на Москва, ще реши и своя мъчителен вътрешен проблем, който Макрон изрази драматично - че Алиансът е в мозъчна смърт. 

Не, това не е вярно, то е просто поредната популистка екстравагантност на френския президент, продължение на някои елементи от политиката на Дьо Гол, който през 1966 гордо изведе Франция от Алианса, само за да може после, през 2009, Саркози безславно да я върне в него. 

Френска им работа. В никаква мозъчна смърт не е НАТО, в мозъчна смърт са политици като Макрон, чиято външна политика напоследък се състои от две основни части – вътрешна политика и проруска политика. 

Сега на срещата в Лондон НАТО трябва да направи нещо, за което отдавна си прави оглушки – да се вслуша в предупрежденията на страни като Полша, Литва, Латвия, Естония за руската заплаха. И веднага трябва Алиансът да заеме естествената си твърда и последователна позиция в защита на свободата и демократичните ценности – но не за да се реанимира ей така, за удоволствие на висшите военни чиновници, а защото
 
свободният свят има реална нужда от него

Това е основното, всичко друго – размера на финансовите вноски в общата отбрана, разполагането или неразполагането на бази, ракети, щабове или каквато и да било военна инфраструктура тук и там, отношенията с Турция и прочие, са въпроси вторични. Важни, но вторични и отговорите им произтичат от основния - Русия.