На 21 август в 18 часа в зала "Георги Баев" в Културен център "Морско казино" в Бургас ще бъде открита изложбата черно-бели фотографии на куратора Дана Киндрова "21 август 1968: КРАЯТ НА ПРАЖКАТА ПРОЛЕТ".

Веднага след това в 18:30 часа ще има прожекция на документалния филм на Албена Михайлова "Дистанция" - лична история за самоубийство, за дълго пазени семейни тайни и събития, случили се малко след потушаването на Пражката пролет. 

Проектите са част от програмата на Чешкия център, отбелязваща 50 години от събитията през 1968 година.

***

Филмът на българската художничка Албена Михайлова се движи между минало и настояще, сред ключови места в Пловдив, Прага и Базел, за да разкрие причините, довели до смъртта на 17-годишния й брат. Албена живее в Швейцария, пристига в родния си град Пловдив, за да прекара Коледа с 89-годишната си майка. Докато вечерят, двете се скарват, защото са изминали 43 години от самоубийството на младежа като акт на личен и политически протест. Майка му не желае да говори за това.

Албена проследява историята на семейството си чрез разговори с майка си, със съученици на брат си, чрез снимки, архивен материал от 60-те години и собствените си картини и рисунки, които е създавала по онова време в опит да намали болката си. Постепенно майка и дъщеря отварят душите си, за да говорят за семейната трагедия. 

"Когато започнах да правя филма - разказва Албена Михайлова пред dir.bg, - си поставих задачата да събера документи, факти. Осем години обикалях държави, архиви… По какви ли не начини се опитах да получа достъп до досиетата, дори на баща ми, за да открия нещо истинно, защото това, което излизаше по време на социализма в печатните медии в никакъв случай не отразяваше едно събитие, един факт и много често се манипулираше съвсем съзнателно. И след като толкова време търсих със специалисти, в архиви, дори в този на Държавна сигурност, не намерих дори един лист, на който да беше отразено това, което се бе случило на брат ми. Все едно, че този случай не го е имало, все едно брат ми не е съществувал. В училището, в което учеше тогава, нямаше данни да е имало такъв ученик. Майка ми дори не си спомняше, че е бил изключен. Но тя всъщност не искаше да си спомни, след като толкова години бе спазвала желязно мълчание зад желязната завеса. Така бях принудена да променя цялата концепция на филма и да работя с единствената архивна информация, която ми оставаше за дадено събитие в миналото – личният спомен. Разбира се, трябва да се съберат различни гледни точки, за да се изгради триизмерен образ на спомена и затова използвах няколко слоя информация.

Най-напред моите детски спомени, на които разчитам. После спомените на майка ми, които обаче отначало не бяха достатъчно достоверен източник. Много бавен беше процесът на отключването им, защото е засегнато поколение, живяло в страх. Баща ми по онова време беше на отговорна позиция и системата в никакъв случай не трябваше да се критикува. Забележителното е, че двадесет години по-късно майка ми продължаваше да мисли по този начин. Затова използвах дидактически подход, заснемайки ежедневието там, където сме живели – не само в Прага, но и тук, и й го пусках постепенно. Така тя започна да възстановява спомените си и да вярва по-скоро на очите си, отколкото на онзи филтър, който така твърдо си беше набила в съзнанието и започна да говори, да разказва. Това беше вторият слой информация, но при него кривата се промени много. И третият слой, това е визуалното наследство. От една страна, снимките, които всяко семейство има събрани в албуми и в които обикновено се вижда щастливо семейство, което ходи на разходки, на екскурзии, на манифестации. Това са много типични снимки, за които лесно можеш да кажеш от кое време са, от кой строй. Те говорят сами за себе си. И втората част на визуалното наследство, което открих и което изигра много голяма роля, може би най-голямата, са моите лични рисунки от тогава. Бях напълно забравила, че такива рисунки съществуват, а те бяха горе на тавана, в найлонови чували, в папки, наядени от мишки, с вода, текла от счупените греди. Бях ги захвърлила и забравила в онези бурни години, когато бяхме дивите РЪБ-ове, а после заминах. И сега, когато започнах да ги разглеждам, всъщност видях живота ни оттогава. Те ми разказаха историята на събитието, от А до Я. От една страна, в тях се вижда как другият страда, но и моето страдание е вътре, затова са много силни рисунки. И от тези елементи изградих всъщност структурата на филма, който е документален и автобиографичен, въпреки че на моменти се движи по ръба на игралното и за миг можеш да си помислиш, че това е една конструирана история."