В днешното издание на предаването „Видимо и невидимо: Контрапропаганда“ водещият Калин Манолов и гостът му доц. Георги Лозанов, обсъдиха корените на соцносталгията в българското общество и политика, и последствията за бъдещето от несъстоялата се демокунизация на България. 

Спомените от Народна Република България най-често са за икономическа стабилност, обществена сигурност, липса на безработица и осигурен достъп до здравеопазване, но това е един много деформиран поглед, който най-кратко може да бъде обобщен като „жалба по младост“. „Има един психологически феномен: струва ти се, че ако обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият, какъвто си бил в младостта си. Освен това някъде от средата на 60-те години, българинът се оттегли в една всекидневно битова среда и се дезинтересира до голяма степен от това какви процеси тачат в обществото,“ констатира гостът. Насилието, несвободата, цензурата, остават встрани от умилителния „ежедневен спомен“.

Според доц. Лозанов трябва да търсим корените на селективната си памет в Стокхолмския синдром, който сме развили спрямо социализма. „След 1989 година соцносталгията беше мощно стимулирана от пропагандата и основни действащи лица в нея бяха бившите служители от Шесто управление на Държавна сигурност, и не само, които продължиха да идеализират и да пропагандират онова бивше общество в съзнанието и на следващите поколения, което, както знаем, в русия доведе до реставрация на съветския режим. За разлика от сега обаче, хората, живели при социализма, се отнасяха с пренебрежение към пропагандата, смятаха я за пълна глупост и нямаха търпение да излязат от публичната си роля, които ги принуждаваше да се правят, че  й вярват“, прави нерадостно сравнение гостът. 

Доц. Лозанов  използва като метафора на икономическата неефикасност на социализма плавателния канал между столичните квартали Младост и Овча купел, строен през 50-те и 60-те години на 20 век. „Тогава работех в БТА и една трета от колегите по няколко месеца ходехме на бригада да строим канала. Когато обяснихме, че не можем да обработваме огромна част от информацията, защото няма преводачи, които са станала копачи, ни казаха: “Назначете повече хора!“ 

В момента много политици монетизират соцносталгията и постигат завидни изборни резултати най-вече благодарение на интернет и социалните мрежи, където е пълно с черно-бели снимки и постове, че  тогава образованието било безплатно, здравепазването било безплатно...“Няма нищо безплатно, всичко си плащаме, въпросът е как:  дали Тодор Живков казва къде ще отидат твоите пари, или ти сам можеш да правиш своя избор, като гласуваш за политически партии на базата на техните програми според това как те казват, че ще разпределят твоите пари, събрани от данъци“, категоричен е културологът.

Според доц. Лозанов соцносталгията е довела до абсолютно неприемливо положително отношение към култа към личността. „Все повече политици в България смятат, че това е ролята на политика – да бъде обект на култ, да стои на върха на една пирамида и другите

мълчаливо да му делегират права да решава съдбите им, защото това ги освобождава от отговорност“.  Едноличното управление на автократични режими става все по-приемливо в глобален мащаб, но то далеч не гарантира стабилност, защото човекът на върха внимателно следи да не би някой от неговото обкръжение да придобие много власт и да го застраши. Ако това се случи, автократът бързо намира начин да се разправи с конкурентите си. Доц. Лозанов се опасява, че вероятността България да тръгне по руския автократичен път, се увеличава правопропорционално на степента на разпад на българската политическа система. 

„Много ме е страх, че соцносталгията поражда антидемократични настроения в обществото, че провокира връщане към недемократични форми на управление. И дори да  изчезне, ще бъде заменена с насилие и болка. Диктатурата става първо в главата на хората. Истинските носталгици си искат лагерите в Белене“!, бие тревога гостът в „Контрапропаганда“.