В годините след Първата световна война Хитлер се прекланя пред Ататюрк като пред силен вожд, който успява да създаде хомогенна нация. Един германски историк описва малко известни факти от времето между двете войни.
„Ататюрк във въображението на националсоциалистите” - така е озаглавено научното изследване на германския историк Щефан Ириг. Представяме Ви го по публикации на Дойче Веле, Ди Цайт и Уол Стрийт Джърнъл.
От гледна точка на десните в Германия, след Първата световна война Мустафа Кемал е успял да постигне невероятни успехи. След наложения на страната му Севърски договор, който през 1920 година разпуска Османската империя и „разпокъсва” турската територия, под ръководството на Ататюрк турците с оръжие в ръка налагат ревизия на диктата. Турската освободителна война завършва с Договора от Лозана през 1923 година, който определя сегашните турски граници. Тоест, Хитлер и неговите привърженици виждат Ататюрк като силния вожд, който съумява да създаде етнически хомогенна нация.

През Първата световна война Германия и Османската империя са съюзници, а ентусиазмът по адрес на Ататюрк се надига в Германия след 1919 година, когато Турция се обявява против договорите от Версай и Севър и започва своята национално-освободителна война. Тази война продължава до 1923 година - точно когато в Германия възниква националсоциалистическото движение. Турският пример действа направо опияняващо, а националсоциалистите го виждат така: един народ оказва съпротива с оръжие в ръка, докато германците превиват гръб под хомота на послушните си политици.
Турската освободителна борба се използва като екран, върху който се прожектират собствените национални копнежи. Малко преди „Бирения пуч” от Мюнхен през 1923 година последователите на Хитлер призовават германците да последват примера на Мустафа Кемал, който избира Анкара за нов център и я противопоставя на Истанбул. Тъкмо Мюнхен трябва да се превърне в германската Анкара. Да, има и подробности, които не пасват в картинката, но тях националсоциалистическите идеолози просто ги отстраняват. Например подкрепата, която болшевиките първоначално оказват на Мустафа Кемал. Според консервативно-националистическите коментатори в Германия, Ататюрк просто хитро използвал болшевиките за свои цели. Колкото до факта, че турците не са „арийци”, нацистката пропаганда го заобикаля с обяснението, че важно било друго: волята на Турция да бъде европейска. Турските медии интерпретират това замазване както им е удобно и излизат със заглавия: „Ние сме арийци”.
Да се ревизират Версайските договори и радикално да се преустрои цялата държава - това с две думи е окриляващият пример на Ататюрк. Между двете войни в Германия излизат повече биографии на турския лидер, отколкото в която и да е друга страна. Всички те отправят едно и също послание: „Вижте каква благословия е за една нация да има силен вожд, когото да следва!”. След смъртта на Ататюрк през 1938 година цялата германска преса - от големите вестници, та чак до последното местно издание - публикуват обширни некролози, а Хитлер казва пред турски политици: „Ататюрк доказа, че една страна може да мобилизира всички свои изгубени ресурси за каузата на своето освобождение”. Фюрерът добавя, че първият ученик на Ататюрк е Мусолини, а вторият - той самият. През 1933 година SA организира честване по повод 10-годишнината на Турската република, а за Хитлер се знае, че е бил особено привързан към един бюст на Ататюрк, изваян от придворния скулптор на нацистите Йозеф Торак.

Самият Ататюрк обаче сякаш не изпитва особени симпатии към своя почитател Адолф Хитлер. Малко след смъртта на Ататюрк един от вестниците на националсоциалистите публикува неговата статия под заглавие „Вожд и нация”, която ясно показва колко сбъркана е представата на хитлеристите за турския лидер. Наистина, в началото Ататюрк пише разни общи приказки за ролята на вожда, които съвпадат с националистическите идеи на управниците в Германия. После обаче той развива мисълта си, че главната цел е да има мир по света. А това едва ли отговаря на представите на Хитлер и неговите приближени. Те виждат в Ататюрк главно силния лидер, който води страната си напред.