Така наречените патриоти, които днес подкрепят руската агресия в Украйна не си дават сметка, че ако Кремъл победи, в България отново  ще нахлуят евразийските варвари

Пасивността е несъвместима със съвестта на твореца, казва пред Faktor.bg известният поет и политик

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Сугарев стартирахте в края на януари нов подкаст за войната на Русия в Украйна: "24 февруари", представете го.

- Подкастът „24 февруари“ е посветен на войната в Украйна, както и на нашия български избор по отношение на всички проблеми, свързани с тази война – включително нравствените такива, които съвсем пряко се отнасят към моите събеседници, а това са едни от най-значимите български писатели и интелектуалци. В първия епизод гостува Теодора Димова – той е вече реализиран и всеки, който иска може да го чуе. Нов епизод на подкаста ще бъде наличен всеки последен вторник от месеца – в продължение на една година. Но не е нужно хората да помнят това, могат просто да се абонират за канала в YouTube - това е най-лесният начин да не изпускат нито един интересен епизод. Разбира се, постарали сме се поредицата да бъде откриваема и във всички останали платформи – Spotify, Apple, Google Podcasts и др. Поредицата е интердисциплинарна, ще има и текстово електронно издание, което между другото ще включва и обзорна аналитична студия от мен, която да обобщи отношението на българските писатели към войната в Украйна и свързаните с нея български проблеми. Това издание ще бъде достъпно през личния ми сайт „Свободата“ (svobodata.com)

- Как тази мръсна война се пречупва през писателската съвест, през съвестта на твореца изобщо?

- Няма никакво съмнение, че войната в Украйна е основният политически, социален и нравствен срив в съвременния свят. В случая не става дума само за това, че през 21 век се води пълномащабна и безогледна война в центъра на Европа – или че от страна на агресора  са драматично пренебрегнати и погазени всички правила на съвременния цивилизован свят – става дума и за това, че свързаните с тази война събития се разгръщат в световен аспект – така, както водните кръгове се разгръщат в езерото, ако хвърлим камък в него. Войната поражда социални катаклизми: инфлация, рецесия и енергийна безизходица в много европейски страни; поражда и страхови комплекси и психологически сривове в съзнанието на много хора – тъй като за всички е ясно, че от руската агресия до световния ядрен конфликт, който би могъл да унищожи цялото човечество, ни дели само една крачка. И не на последно място – войната поражда криза на ценностите, тъй като ни изправя пред въпроси, на които по силата на днешните геополитически реалности не може да бъде даден ясен и категоричен отговор. 

- Кои са тези въпроси?

- Ето някои от тези въпроси: каква е нашата лична, национална и цивилизационна отговорност пред лицето на една очевадно несправедлива и варварска агресия? Къде е онази граница, отвъд която не можем вече да се правим, че става дума за събития, които не засягат нашия свят? Как може да бъде осмислен от глобална гледна точка фактът, че човечеството изобщо не е научило уроците от двете големи касапници през 20-ти век и че днес – повече от две хилядолетия след Христа, все още не е излязло от пещерата? Как можем да си обясним и още повече – как можем да простим егоизма и малоумието на тези, които са готови да приемат на доверие тезите на агресора и безусловно вярват на неговите пропагандни аргументи – или на тези, които проповядват ненамеса и снишаване пред събитията – в името на тъй наречения си национален интерес? Какви са изобщо причините да се стигне дотук – къде е грешката, която допуснаха Европа и целият цивилизован свят, разчитайки събитията в днешна Русия, приемайки желаното за реално?
Разбира се, това са въпроси, които пряко засягат днешното социално, политическо и геополитическо битие на света, и на които политиците дължат отговор пред тези, които са им поверили отговорността да решават общностните проблеми. От собствен опит обаче знаем, че този отговор не винаги е верен, че той често е обременен с компромиси и често се разминава с ценностната мяра, с която се оправдават политическите действия. В същото време тези същите въпроси са и от компетентността на хората на изкуството, които от една страна осмислят съществуващото, извличат невидимите връзки и очертават силовите линии между неговите феномени, а от друга страна създават свои паралелни светове, възможни, но трудни за постигане в реалното битие – и светове, в които водеща е нравствената мяра, а не егоистичните интереси на отделната личност или човешките общности – включително и националните такива. 
В най-голяма степен това важи за литературата, тъй като от всички изкуства тя е най-дълбоко свързана и най-дълбинно проникваща в реалността. Без да се позовавам на клишето, че писателят е съвестта на нацията, ще си позволя да изкажа хипотезата, че нравственото осмисляне на ставащото в реалния свят е сред основните задачи на всеки писател. В този смисъл и гледната точка на българските писатели за войната в Украйна и свързаната с нея геополитическа позиция на България е важна и значеща за националната гледна точка към свързаните с войната събития, за българското битие и за българското бъдеще. 

- В историята си имаме и светлия пример – заклетият русофил Дядо Вазов, след опита на руски казаци през 1916 г. да завладеят Добруджа изригва:
„О руси, о братя славянски,
Защо сте вий тука? Защо сте
Дошле на полята балкански
Немили, неканени гости?“

- Можем само да си представим каква драма се е разиграла в душата му, за да напише тези стихове, особено след като е възславял руснаците като освободители, спасили ни от турско иго. Но Вазов наистина е бил патриот, за него добруването и свободата на родината са били над всичко и в този смисъл е възприел руското нахлуване в Добруджа по адекватен начин – като агресия. За разлика от тъй наречените патриоти, които днес подкрепят руската агресия в Украйна, без да си дават сметка, че ако Путин победи, България без всякакво съмнение ще бъде една от следващите страни, в които ще нахлуят евразийските варвари.

- Преди 10 месеца, когато се организираше първият митинг-концерт в София за подкрепа на Украйна, Васко Кръпката сподели, че известни наши музиканти и артисти са му отказали да участват, защото имали друго виждане по темата. Как пасивността се съотнася към съвестта на твореца?

- Трябва наистина да се запитаме какво е това „друго виждане“ по отношение на една агресия. Та там имаме агресор и жертва – и ако не застанеш срещу агресора, значи го подкрепяш с мълчанието си, значи си застанал редом с него срещу жертвата. Нека тези музиканти и артисти си представят следната ситуация: стават свидетели как някой бие някого на улицата. Какво ще направят тогава? Ще отминат, ще наблюдават мълчаливо, за да може побоят да приключи по-скоро? Съжалявам, но пред лицето на откровеното насилие не важи формулата „всеки сам си преценя“, а пасивността в такива случаи е несъвместима със съвестта на твореца – ако става дума за истински творец, а не за някакво камуфлажно негово подобие. 

- Когато говорим за съвест може ли да не правим разлика между „добро“ и „лошо“, между агресор и жертва?

- Не, не може. Нравствената мяра е невъзможна без усета за добро и зло. Когато тези понятия се окажат релативни, човек губи духовната си сърцевина, престава да бъде Homo Sapiens, връща се в пещерата. Причината да стигнем дотук – до това през 21 век да се води дивашка война в центъра на Европа, се дължи до много голяма степен и на представите, че границите между добро и зло могат да бъдат пренебрегнати с оглед някакви геополитически съображения и икономически интереси. Така западният политически елит продължаваше да разглежда Путин като възможен партньор въпреки втората война в Чечня, войната в Грузия, намесата в Сирия, анексирането на Крим и създаването на прокси-републики в Източна Украйна и едва сега започва да осъзнава, че Русия на Путин е империя на злото, и то на абсолютното зло.

- Времето е разломно, повратно, а интелектуалците, творците,  хората на духа мълчат за войната, сякаш „заключиха“ езиците си? Възможно ли е 33 години след падането на комунизма страх от Кремъл да е обладал душите им?

- Част от тях не мълчат, а говорят искрено и смело. Достатъчно е да се прочетат текстовете на Теодора Димова, на Калин Янакиев и Деян Кюранов, за да се убедите в това. Но истина е, че говорещите са малко. Това беше и причината да започна „24 февруари“ - когато става дума за геноцид, за военни престъпления, за възможния бъдещ ядрен апокалипсис, не е достатъчно само да имаш позиция - трябва да я изразиш, да се бориш за нея, да убеждаваш маловерците и да сочиш пътя на слепите. Повечето интелектуалци имат позиция – и в огромния брой случаи тя не е в подкрепа на руската инвазия – това личи например от техните подписки, направени по повод руската агресия. Но някак си като че ли само фактът, че имат позиция и отхвърлят войната, им се вижда достатъчен. Подкастът цели точно това – да не се наблюдава отстранено, а да се говори високо, критично и смело, да се даде морален контекст на случващото се. 

- Каква е отговорността на политиците и елитите изобщо хората да бъдат объркани, да оправдават войната или да са безразлични, дори да са на страната на убиеца Путин?

- Отговорността е огромна, защото сме в центъра на един от големите разломи в човешката история – и както и да приключи тази война, светът вече няма да бъде същият. Ще се разместят както социалните пластове, така и ценностните йерархии, ще бъде градена изцяло различна архитектура на сигурността в съвременния свят – и от това как една или друга страна ще се позиционира в този процес, ще зависи в много голяма степен и нейното бъдеще. Именно затова всички тези проруски жестове – като се почне от това как не трябва да помагаме на Украйна, защото така сме щели да вкараме България във войната, и се свърши с опитите на президента и неговото служебно правителство да задържат страната ни под зависимостта от руските енергийни доставки, на практика накърняват националния ни интерес и подкопават доверието на единствено възможните ни геополитически партньори.

- Как токсичната пропутинска пропаганда завладя нашата територия, защо това гнило семе ражда обилно отровни плодове в България?

- Благодарение на два фактора, които са взаимозависими: петата колона на Кремъл в България, към която принадлежат не малко действащи в момента политици, и продажността на медиите, които повече или по-малко подкрепят руската агресия, прикрити зад лицемерните принципи за „другата гледна точка“ и „всеки сам си преценя“. Всъщност руската пропаганда е като проказа, проникваща включително и в националните медии – примерът с предаванията на Волгин е достатъчно красноречив в това отношения. Тук трябва да прибавим и още един фактор: корупцията, през която винаги е текло руското влияние у нас и на Балканите.

- Къде катастрофира историческата ни памет, защо забравихме, че  през последните два века сме били жертва на руския и съветския империализъм?

Забравихме, защото не намерихме кураж да прочетем скритите и постоянно подменяни страници от собствената си история, например тези за Съединението, за войната през 1885 г., за тероризма през 20-те години, диктуван от Москва, за тъй нареченото ни повторно освобождение, за избитите без съд и присъда благодарение на руската окупация и още много други. Историческата амнезия не е нещо случайно, както и подмяната на историческите факти – те са съзнателно култивирани, и рецептата за тези процеси не е български патент.

- Ако армията на Путин днес стигне до брега на Дунав, как трябва да ги посрещнем – с хляб и сол или с  кавалерията на ген. Иван Колев?

- Силно се надявам да са останали достойни българи, които да ги посрещнат така, както трябва да бъде посрещан всеки агресор на българска земя – във всеки случай не с хляб и сол, както бяха посрещани на много места при предишната си агресия през септември 1944 г. Надявам се дотогава най-позорната българска максима, че преклонената глава сабя не я сече, да се е поизличила от националното ни съзнание – но кой знае… Дано.