19 Ноември, 2026

Проф. Дилян Николчев: БПЦ е в режим на институционална амнезия,  конфедерация от „митрополитски княжества“, а Синодът е олигархичен орган

Проф. Дилян Николчев, снимка: БГНЕС

Отсъствието на Църковен събор не е просто технически пропуск – това е съзнателен избор за авторитарен синодален абсолютизъм, а щом БПЦ се страхува да се срещне със собствения си народ на един легитимен събор, тя ще остане институция от миналото, управлявана чрез синодални решения и лишена от истински морален авторитет в настоящето

Изборът през 2024 г. на патриарх Даниил създаде опасен прецедент: той доказа, че за Светия синод собственият му Устав е просто лист хартия, който може да бъде пренаписан в движение, когато интересите го изискват, но този избор генерира и ще продължи да генерира вътрешни напрежения и тихи разколи в клира

Казусите с ярки църковни фигури като архимандрит Дионисий и архимандрит Никанор изваждат на повърхността един от най-дълбоките структурни конфликти в нашата Църква – сблъсъка между модела на абсолютна йерархична зависимост и църковно-регулираното право на институционална критика, казва пред Faktor.bg единственият  богослов канонист

Интервю на Стойко Стоянов

- Проф. Николчев, Българската православна църква би трябвало да бъде духовен и нравствен ориентир за обществото в несигурни времена като днешните. Изпълнява ли тази мисия, или все по-често се оказва въвлечена в политически и геополитически противоборства и интереси? 

- Това е изключително важен въпрос и на него трябва да се отговори справедливо.  За съжаление през последните десетилетия виждаме огромно разминаване между това, което БПЦ трябва да бъде, и това, което е в действителност. Вярно е, че живеем в несигурни времена и точно заради това поместната ни църква трябва да е институцията, която трябва да бъде автентичен морален и духовен ориентир за хората. За жалост аз не съм убеден, че тя е такъв образец. Напротив, свидетели сме на точно обратното. Обществото ни страда от липса на справедливост, измъчва се от корупция и насилие, но по тези теми гласът на висшия клир почти не се чува. Някой чул ли е Св. синод критично да се е произнесъл към такива проблеми? Но не с общи приказки, а по конкретни несправедливости – корупционни скандали, например.

 Това, което наблюдаваме е, че Църквата твърде често отсъства от реалния дебат по важните за хората социални проблеми, а вместо това енергията ѝ изглежда насочена навътре – към вътрешни борби за власт и имоти и за поставяне в зависимост от силните на деня, управляващите. Нещо повече, синодалната енергия се насочва и навън. Прочее, геополитическите и политическите влияния са видими с просто око. Разделението в православния свят по оста Москва – Константинопол, както и въпросът с войната на Русия срещу Украйна и православните в тази суверенна държава се отразява пряко и у нас, като Светият синод неведнъж е показвал липса на категорична и независима българска автентична църковна позиция. Когато хората виждат висши духовници да демонстрират близост с политически или икономически фигури, доверието се срива. За да върне младите и мислещи хора в храмовете, Църквата има нужда от дълбоко духовно обновление и много по-голяма прозрачност.

- Руското влияние върху българския църковен живот е тема, която предизвиква сериозни обществени дискусии. Има ли основания да се говори за зависимост на част от църковното ръководство от Московската патриаршия? Къде свършват каноничните и духовните отношения и къде започва политическото влияние?

- Това е може би най-болезненият, но и най-необходимият дебат в нашия църковен живот. Ако трябва да говорим с факти, основания за притеснение от зависимост на част от българския клир от Московската патриаршия категорично има. И тук не става дума за конспиративни теории, а за видими геополитически взаимодействия. Писал съм по този въпрос многократно в научни издания, но накратко да повторя. В по-голямата си част сегашните отношения между Руската федерация и Руската православна църква представляват продължение на елементи и от съветския, и от царския държавнически период.

Църквата в Русия се облагодетелства неимоверно след разпадането на Съветския съюз, тъй като православието неофициално стана държавна религия. В този случай връзката между Църквата и държавата е от взаимна полза и за двете: руското православие придава аспекти на национална легитимност на държавата и нейните действия, а държавата от своя страна гарантира, че другите форми на християнство ще са маргинализирани в рамките на Русия. В тази среда православието бе използвано и на международния терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна още преди началото на руската агресия, като по този начин постави православието като скрита политическа карта и значим фактор в международните отношения. Всъщност ставащото днес в Русия в контекста на украинския проблем, по думите на покойния руския десидент свещ. Яков Кротов, е „национализация на православието“, превръщането му в държавна идеология, като Руската православна църква възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването“. В контекста на въпроса за Българската православна църква и войната в Украйна, наблюдаваме демонстративно инструментализиране на православието в България от страна на Кремъл под формата на пропагандна война, която Русия наложи в църковните ни среди. И трябва да признаем – доста успешно: днес всред клир и миряни са налице особено агресивни групи, поддържащи псевдоправославния руски наратив за войната в Украйна. За съжаление, с малки изключения, отпор от страна на Св. синод на тези деструктивни секти не съм забелязал. С други думи, години наред Светият синод проявява изключителна предпазливост и на практика следва линията на Москва по казуса за автокефалията на Православната църква в Украйна, или сме свидетели на това, че определени висши духовници открито използват руския политически наратив за „традиционните ценности“ като оръжие срещу нашия собствен цивилизационен избор – тогава вече не говорим за духовност.

 Говорим за геополитическо влияние. Руската православна църква, особено под ръководството на руския лъжепатриарх патриарх Кирил, се превърна в официален идеологически отдел на Кремъл. Всяко безкритично следване на тази линия от български митрополити вреди на националния ни суверенитет и най-вече на авторитета на самата ни поместна църква. Прочее, да попитам риторично: какво стана с храма „Св. Николай Мирликийски“ в центъра на София? Св. синод забрави ли, че той е в каноничния ѝ диоцез? А държавата помни ли?...

- На този фон, как оценявате внезапно стоплените отношенията на патриарх Даниил с Вселенската патриаршия и патриарх Вартоломей? Съществува ли риск позициите на българския патриарх да задълбочат разделението в православния свят, вместо да допринесат за неговото преодоляване?

- Това, което виждаме, е класически пример за църковен прагматизъм в контекста на църковната дипломация, но той, редом с позитивните нагласи, буди и сериозен скептицизъм. Доскоро митрополит Даниил беше сред най-гласовитите критици на Вселенския патриарх Вартоломей в целия православен свят. Затова сегашното рязко обръщане на курса изглежда по-скоро като принудителна дипломатическа стратегия, отколкото като искрено духовно сближаване. Надявам се да не съм прав в тези си съждения.

Засега виждам позитив в тази му активност, най-вече с надеждата ми, че патриарх Даниил най-сетне е разбрал, че личните му пристрастия – най-вече подкрепата му за руската страна по въпроса за автокефалията на Православната църква и войната на Русия срещу Украйна – нямат място на патриаршеския престол. Като предстоятел на БПЦ той не може да си позволи да вкара Българската църква в междуцърковна и международна изолация. Стоплянето на отношенията с Фенер спасява българския Св. синод от участта да бъде възприемана като обикновен сателит на Москва на Балканите. Това, на пръв поглед, е зрял дипломатически ход, който легитимира новия патриарх пред останалите поместни православни църкви и пред цивилизационния демократически свят.

Същевременно обаче не може да се подмине и съществуващата криза в доверието към него, дължаща се, както казах, най-вече на демонстрираните от него в недалечното ни минало псевдоцърковни позиции. Да припомня, че в свои официални изявления и видеообръщения, особено като Видински митрополит, той използваше аргументи, близки до тези на Кремъл. Даниил окачестви събитията от 2014 г. в Украйна и конкретно Евромайдана като „преврат“ и обвиняваше западното влияние за ескалацията на конфликта. Когато пък през есента на 2023 г. българските служби за сигурност експулсираха предстоятеля на Руската църква в София архимандрит Васиан и други служители по обвинения в шпионаж в полза на Москва, той публично изрази силно „огорчение“ от това решение, защити духовниците и разкритикува действията на държавата, определяйки ги като политически пристрастия. Съвсем наскоро пък патриарх Даниил открито се обяви против налагането на санкции от страна на Европейския съюз срещу руския лъжепатриарх Кирил. Видно е също, че той продължава да подкрепя Украинската православна църква към Московската патриаршия, без да се придържа към правилата на Православната църква. Никакво съчувствие към Православната църква на Украйна и вярващият ѝ народ. С други думи, в контекста на настоящите контакти с Вселенската патриаршия, тази рязка смяна на реториката му винаги поставя тревожни въпросителни и оставя усещането, че позициите му се диктуват от конюнктурата, а не от дълбоки канонични убеждения.

 И в този случай, се надявам да не съм прав, но опитът да се седи на два стола в момент на толкова брутален геополитически и църковен сблъсък между Москва и Константинопол е изключително опасна игра. Нужна е по-открита и по-ясна позиция.

- Реалистично ли е Българската православна църква да играе посредническа роля между Константинопол и Москва? Или вътрешните противоречия и геополитическите напрежения ограничават подобна мисия?

- За съжаление, към днешна дата подобна мисия изглежда по-скоро като илюзия. БПЦ не може да бъде ефективен посредник, тъй като самата тя е дълбоко разделена отвътре от същите тези геополитически напрежения. Нека бъдем реалисти – БПЦ в момента няма нито дипломатическия капацитет, нито вътрешната свобода да изиграе такава роля. Тя самата е във вътрешен конфликт – примери за това много, както във вътрешен, така и във външен църковен план. Когато погледнете нашите митрополити, не всички, разбира се, вие виждате умален модел на същия този конфликт.

Една част от клира е емоционално и идеологически обвързана с Москва, друга част, по-малката,  гледа към Истанбул и Запада. Как тогава БПЦ ще помирява някого, след като самите наши владици не могат да се разберат помежду си по тези теми? Това, което някои наричат „балансирана позиция“, всъщност е парализа от страх. Църквата ни просто се опитва да се сниши, докато бурята премине, надявайки се геополитическите вълни да не я завлекат на дъното. Така че отговорът е по-скоро не – вътрешните ни разцепления напълно блокират подобна мисия. Поне засега тя е невъзможна.

- Защо толкова дълго не е свикван редовен Църковен събор и какви са последиците от това за управлението на БПЦ? Създава ли продължителното отсъствие на подобен форум предпоставки за прекомерна концентрация на власт и самоуправство?

- Задавате ми болезнен въпрос, който съм коментирал също многократно. И преди и сега казвам, че Българската православна църква функционира в режим на институционална амнезия. Официално, по устав, Църковният събор е сърцето на църковната съборност, казано по църковному, за нецърковните читатели нека употребя думата демокрация, при все, че не а най-точната. Църковният събор се свиква задължително по устав на всеки четири години. На практика последното му редовно свикване беше през 2008 г. Това означава, че от повече от две десетилетия БПЦ се управлява извънредно. Когато погледнем отвъд захаросаната реторика, причините и последиците придобиват много по-различен, критичен облик.

Елиминирането на Църковния събор доведе до тиха, но радикална подмяна на православния модел на управление, изразяваща се в няколко ключови посоки: първо, вместо централизирана институция, БПЦ се превърна в конфедерация от „митрополитски княжества“. Всеки владика управлява епархията си като лична собственост. Тъй като няма съборен контрол, Светият синод се превърна в олигархичен орган – затворен клуб от няколко души, които притежават едновременно законодателната, изпълнителната и съдебната власт в Църквата; второ, като държи богословите и будните миряни далеч от църковното управление, БПЦ се капсулира интелектуално. Институцията е неспособна да роди съвременна пастирска стратегия, няма визия за социална дейност, нито за работа с младите хора или присъствие в дигиталния свят. Тя съществува единствено като администратор, и то не най-успешния; трето, когато една структура е концентрирана в ръцете на толкова малък кръг от хора, тя става изключително лесна за външно моделиране. Липсата на работещ Събор прави поместната ни църква лесна плячка за корпоративни интереси, политически натиск и чужди геополитически влияния – нещо, което лъсна с пълна сила по време на последните патриаршески избори.

 Казано накратко, продължителното отсъствие на Църковен събор не е просто технически пропуск – това е съзнателен избор за авторитарен синодален абсолютизъм. Докато Българската православна църква се страхува да се срещне със собствения си народ на един легитимен събор, тя ще остане институция от миналото, управлявана чрез синодални решения и лишена от истински морален авторитет в настоящето.

- При тази сложна ситуация, ефективни ли са механизмите за контрол върху решенията на патриарха и Светия синод? Кой носи отговорност, ако възникнат съмнения за нарушение на църковните правила и неспазването им?

- Ако трябва да бъдем безпощадно честни — реални механизми за контрол върху Светия синод просто няма. Живеем в парадокс: Църквата е юридическо лице, тя оперира с милиони левове държавни субсидии и притежава огромни имоти, но същевременно е напълно капсулирана под предлога за „канонична автономия“. Държавата съзнателно отказва да се меси, а миряните нямат никакъв реален глас. Резултатът е институция, в която Синодът е едновременно правителство, парламент и съд. Митрополитите сами пишат правилата си, сами ги прилагат и сами се разследват, ако нещо се обърка. Когато възникне скандал – било то за финансови злоупотреби с имоти или за нагласени епархийски избори – отговорността просто потъва. Няма обективен орган, към който един обикновен свещеник или вярващ да се обърне, ако бъде ощетен от своя владика. Тази пълна безотчетност създава чувство за недосегаемост у висшия клир, което е един от най-големите проблеми на съвременната ни поместна църква.

Когато говоря за Св. синод имам предвид и патриарха. По устав му е вменена отговорност, но на практика тя се размива: личната му отговорност изцяло се крие зад колективната, т.е. зад съборната отговорност. Между впрочем, преди две години мой докторант, сега асистент отец Михаил Михайлов, защити отлична дисертация за устава и неговото приложение. Дисертацията беше издадена в монография, в която доста задълбочено и критично този и други проблеми, свързани с устава, са разгледани. Препоръчвам я на архиереите – за четиво и размисъл.

- Изборът на патриарх Даниил през 2024 г. беше ли проведен при пълно спазване на каноничните и уставните изисквания? Има ли основания да се изследват твърденията за външни влияния и евентуални зависимости, включително такива, свързвани с бившата Държавна сигурност?

- Няма да се изкуша да вляза в подробен уставен анализ на въпроса, подобен отговор би бил полезен за много тясна специализирана аудитория. Накратко, изборът през 2024 г. създаде опасен прецедент: той доказа, че за Светия синод собственият му Устав е просто лист хартия, който може да бъде пренаписан в движение, когато интересите го изискват. Най-образно казано, уставът на БПЦ е конституцията на тази църква. Когато там е записано, че за кандидатура са нужни две трети от гласовете, т.е. 10 гласа, никой няма право – дори и съборът на митрополитите и църковният избирателен патриаршески събор, да сваля тази летва на 9 гласа – просто защото сметките не излизат. Това е юридическо самоуправство. Когато промениш правилата в деня на мача, за да вкараш конкретен играч във финалната тройка, ти сам хвърляш сянка върху легитимността на победата му. Точно затова този избор генерира и ще продължи да генерира вътрешни напрежения и тихи разколи в клира. Що се отнася до втората част на въпроса,  както вече споменах такива външни влияния са налице, включително и такива, свързани с бившата Държавна сигурност.

Все още в редовете на Св. синод има лица, които са били част от тази тоталитарна атеистична комунистическа организация, инструмент на управлявалата до 1989 г. комунистическа партия. За съжаление проблемът не беше изчистен веднага след разсекретяването на досиетата на висшия ни клир, той продължава да тегне над поместната ни църква. Прочее, може би нежеланието този въпрос да се постави открито и ясно за решение е една от причините Църковен събор да не е свикван в продължение на толкова много години. В крайна сметка проблемът не е просто във факта на самата съпричастност на отделните владици към Държавна сигурност, а в ценностното му възприятие, тъй като някои архиереи, без да са били някога субекти на Държавна сигурност, днес се държат именно като някогашните техни събратя агенти и доносници. И това не са само догадки, вижте например как тезите на бившите служители на тази комунистическа служба поразително съвпадат с говоренето на някои наши митрополити – както по вътрешни държавно-политически въпроси, така и по външни такива.

- Как функционират църковните съдилища и доколко гарантират безпристрастност, право на защита и справедливо разглеждане на делата? Съществуват ли достатъчно гаранции, че дисциплинарните процедури не могат да бъдат използвани срещу неудобни духовници? 

- Според Устава на поместната ни църква епархийският съд е основният първоинстанционен съд за църковни провинения, но при специфични случаи действа и като втора инстанция. Св. синод действа като първа и последна инстанция. Така е по устав. Какво е обаче фактическото положение и функционира ли действително църковния съд според църковните правила и според общоприетите чисто юридически правила? За да съм ясен ще се спра само на правилата за съдопроизводство, които са разписани в „Правилник на съдопроизводството на църковните съдилища на Българската православна църква“. Същият е приет от Св. синод на 22 януари 2015 г., и забележете – той не е обнародван в „Църковен вестник“, а по устав, за да влезе в сила, трябва да бъде публикуван. Което означава, че процедурата за неговото приемане е започнала, но не е финализирана, следователно с основание може да се говори за неговата нищожност. Второ, при приемането на този Правилник Св. синод го обяви за свой църковноправен „продукт“.

Още тогава обаче категорично заявих, че той буквално е изплагиатстван от синодален правилник за църковното съдопроизводство от… 1937 г.  Фактически негов автор е проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков – един от най-добрите църковни прависти в целия православен свят. Не са се посвенили… Корекция има единствено в правописа, но, забележете, без да се положат усилия да се редактира текстът и да му се придаде съвременно звучене. В текста на Правилника са останали архаизми като „подигат“, „прение“, „пущат“ и др., оставайки читателите да се чудят какво означават тези думи. Следователно, синодалните „експерти“ не само са откраднали правилника от 1937 г. и са го приписали на себе си, но и не са положили минимум усилия да го осъвременят. Тук дори не коментирам въпроса относно неговото приложение днес, тъй като все пак стария закон е отговарял на друга правна уредба – тази на Търновската конституция. Трето, и въпреки този крещящ правен дефицит, с оглед водените през последните години църковни съдебни дела, налице е неспазване на текстовете в същата тази канонична наредба. Така например, в Правилника се казва, че заседанията на църковния  съд са публични, като само в изключителни случаи, по решение на съда, „с оглед на морала, обществения ред и интереса на Църквата, делата се разглеждат при затворени врата“, като в такъв случай се „пущат“, както е написано, до трима сродници или близки на страните, ако последните поискат това. Това „правило на изключението“ обаче не освобождава църковния съд от публичност при обявяване, както и от надлежно призоваване на страните. Освен това в Правилника още се казва, че „съдебното заседание се завършва с прение на участващите в делото страни по същество на разглежданите и проверени доказателства и с изслушване последната дума на подсъдимия или на страните“. Някой може ли да потвърди, че това действително се случва?

Прочее, този Правилник всъщност илюстрира на практика липсата на функционалност и справедливост на цялата църковна съдебна система. Могат да се изброят още много слабости и на устава и на самата църковносъдебна практика, това вече съм направил в научни публикации, а и на моята лична страница във Фейсбук.

- Случаите с духовници като архимандрит Дионисий и Никанор поставят въпроса за отношението на църковното ръководство към критиката. Къде минава границата между необходимата църковна дисциплина и ограничаването на правото на мнение?

- Казусите с ярки църковни фигури като архимандрит Дионисий и архимандрит Никанор изваждат на повърхността един от най-дълбоките структурни конфликти в Българската православна църква – сблъсъка между модела на абсолютна йерархична зависимост и църковно-регулираното право на институционална критика. От позицията на Светия синод Църквата не е и не може да бъде политически дискусионен клуб, тъй като при подстрижението си всеки монах и духовник дава обет за послушание пред своя епископ.

От тази гледна точка, публичната критика към ръководството се разглежда не като „свободно мнение“, а като директно нарушаване на свещен обет. Без това послушание църковната структура би се разпаднала в анархия, казва Св. синод. Това обаче е повърхностен и незадълбочен прочит на църковните правила на Православната църква. Това е използване на каноните като инструмент за административно възмездие. Когато Синодът наказва селективно само „удобните“ или „неудобните“ критици, дисциплината се превръща в цензура, а каноните – в бухалка за разчистване на сметки. Коректното в случая е, че Православието исторически се основава на съборността – т.е. учението, че Църквата е тяло, в което всеки глас има значение, а не пирамида, в която само върхът има право на глас.

С други думи, критиката срещу корупцията, имотните скандали или геополитическите зависимости на митрополитите не само, че не са недопустими, но такива гласове трябва да се възприемат като дълг за очистване на Църквата. Такова едно поведение на „бунтари“ в расо показва именно, че в Църквата има живи, мислещи и свободни хора, които не се страхуват да назовават проблемите. Освен това духовникът не спира да бъде гражданин. Когато държавата е изправена пред морални избори, мълчанието на Синода принуждава отделни по-смели духовници да говорят, за да спасят моралния авторитет на институцията. Разбира се, трябва да го кажа, много често публичните прояви на цитираните от Вас духовници придобиват светска острота в своите критики, преминавайки допустимата от каноните граница, поведение, което създава опасност от изкушение и още по-голямо разделение на вярващите.

 В този смисъл си позволявам да посъветвам същите тези клирици, които по много техни идеи подкрепям, да са по-внимателни с думите в своите иначе оправдани според мен критики.

- Дионисий продължава да е във висящо положение цели 12 години – наречен за епископ, който е обречен да не е ръкоположен, какво е вашето виждане по този казус? 

- Казусът с архимандрит Дионисий, който прекарва повече от десетилетие в уникалното за православното право положение на „наречен, но неръкоположен епископ“, е класически пример за това как Светият синод използва времето и „процедурната мъгла“ като висш инструмент за административно наказание.

В светското право има понятия като „разумен срок“ за произнасяне. В църковната властова структура обаче времето работи по друг начин. Държането на един духовник в процедурен вакуум в продължение на 12 години не е невнимание от страна на Синода – това е съзнателна стратегия за неутрализиране. От гледна точка на Синода това решение  – или по-точно липсата на такова – позволява на архиереите да избегнат един неприятен за тях сценарий. Ако извършат хиротония върху него, те вкарват в епископата непредвидим и радикален „играч“, когото не могат да контролират. Затова Синодът избира пътят на „институционалното чистилище“.

И в крайна сметка Дионисий е оставен с вързани ръце – той не е нито приет в нейния елит, низвергнат е от сан и остава редови монах. Това е форма на „канонично замразяване“. Имам предвид това, че времената се менят.

- Доколко духовниците, срещу които са предприети дисциплинарни действия, разполагат с реална възможност да се защитят и да обжалват решенията? Може ли да има справедлив църковен процес, когато основанията и процедурите не са достатъчно ясни? 

- В светския свят правото на защита е стълб на правосъдието. В православния каноничен свят обаче концепцията за процес, обжалване и справедливост е подчинена на коренно различна логика, която прави ефективната защита почти невъзможна. Най-голямата пречка пред справедливия църковен процес е липсата на разделение на властите. В една демократична държава органът, който ви разследва е различен от органа, който ви съди, и от органа, пред който обжалвате – по-горен съд.

В Българската православна църква тези три роли са концентрирани на едно място: Св. синод се явява и прокурор, и съдия и съдебна инстанция. Когато архиереите вече са формирали негативно мнение срещу духовници като Дионисий или Никанор поради техните публични изяви, целият последващ „процес“ се превръща в процедурна формалност. Духовникът е изправен пред съдии, които вече са негови опоненти. При тази структура възможността за обжалване е илюзорна – вие можете да обжалвате решението на Синода единствено пред… самия Синод. Освен това уставът на БПЦ съдържа текстове за църковното съдопроизводство, но те са формулирани с изключително широки и разтегливи канонични понятия.

 Обвинения като „внасяне на съблазън сред вярващите“, „непослушание към свещеноначалието“ или „нарушаване на църковния мир“ нямат ясни правни дефиниции. Не са прецизирани и основанията за съдебни производства. Например, всяко критично изказване в сутрешен блок или социална мрежа може да бъде етикетирано като „рушене на авторитета на Църквата“. Оттук и защитата става невъзможна, защото обвиняемият духовник не знае срещу какви конкретни юридически факти се защитава, а е принуден да се оправдава за субективни възприятия – дали някой се е „съблазнил“ от думите му. Това безвремие и процедурен вакуум и показва, че липсата на ясни срокове и процедури е не просто пропуск в Устава, а удобен инструмент за административно изтощаване на неудобните клирици. И ако ме питате директно, дали е възможен изобщо справедлив процес в случаите с архимандритите Никанор и Дионисий, а и не само, то отговорът ми е не. За да има справедлив процес, основанията трябва да са конкретни, сроковете – фиксирани, а съдебният орган – независим от управителния.

От позицията на справедливостта, когато процедурите са непрозрачни, присъдата винаги изглежда като лична разправа, а не като триумф на църковното право. Това ерозира доверието на миряните, които виждат в наказанията не духовно лечение, а просто „тържество“ на силата над различното мнение. Но тук отново ще кажа, че и въпросните духовници трябва да съобразяват своето поведение – не със статуквото, каквото за съжаление е, а с „облечението“ си на клирици, които също имат своята отговорност.

- Къде потънаха през годините делата за педофилия, разврат, хомосексуализъм и т.н., защо Синодът гледа избирателно? 

- За съжаление, начинът, по който функционира църковното правосъдие в България, оставя сериозни съмнения за селективност, липса на прозрачност и прилагане на двоен стандарт. Фактите показват, че Светият Синод и епархийските съдилища действат със смазваща институционална скорост, когато трябва да бъдат наказани низши клирици, неудобни свещеници или монаси. В същото време обаче, казуси с висши духовници, уличени в тежки морални, финансови или канонични нарушения, умишлено се оставят „на трупчета“ с години, или, пак след години, намират благоприятно решение за провинилите се клирици.

 Да припомня ли онзи случай, в който епископ, за малко избран и за митрополит, демонстрира пред цяла България на видеа своя интимна част от тялото си. Св. синод се принуди да го премести на „послушание“ в ставропигиален матастир, а днес същият епископ е викарен в една от епархиите. Тази избирателност превръща църковните съдилища не в орган на каноничната справедливост, а в инструмент за разчистване на вътрешни сметки и запазване на статуквото. Поставянето на казуси в „кома“ или „на трупчета“ и замитането на скандали под килима подкопават общественото доверие в институцията и създават усещането за пълен институционален чадър над богоизбрани фигури в расо. Тези обаче, които критикуват синодалното управление, и то основателно и с факти, биват съдебно репресирани.

- Къде се намира най-дълбокият проблем на Българската православна църква днес – в духовната криза, в модела на управление или в опасността политически интереси да влияят върху решенията на църковното ръководство? Какви конкретни промени са необходими, за да възстанови БПЦ доверието на вярващите? 

- Ако се вгледаме в днешното състояние на Българската православна църква ще видим, че нейните проблеми не живеят в отделни, изолирани чекмеджета. Духовната криза, капсулираното управление и политическите зависимости всъщност са преплетени в един общ, дълбок възел. Те се подхранват взаимно и няма как да разплетем единия, без да докоснем останалите. Всичко обаче започва от кризата в модела на управление, която с годините превърна Църквата в една дълбоко затворена, почти корпоративна структура. Вместо да бъде жив организъм, в който пулсира общият живот на духовенството и миряните, днес тя често изглежда като капсулирано акционерно дружество.

Всичко важно се решава зад тежките, затворени врати на Синодалната палата. Гласът на вярващите, на богословите и на православните интелектуалци е умишлено заглушен. Тази непрозрачност – както в управлението на огромните църковни имоти и държавни субсидии, така и при кадровите назначения – издигна висока стена между висшия клир и хората в храма. Затова и съществува тази дълбока духовна криза. Тази институционална и морална слабост отваря широко вратата за политическите и икономически интереси. Една капсулирана и финансово непрозрачна структура винаги е уязвима за външен натиск. Виждали сме го неведнъж: политически фигури търсят евтина легитимация и пиар пред иконите, а в замяна Църквата получава материални облаги или лобистки закони. Още по-опасно е, когато тази уязвимост се използва като инструмент за геополитическо влияние.

Когато църковното ръководство запазва оглушително мълчание по тежки хуманитарни и морални кризи, но реагира светкавично по конюнктурни политически теми, обществото веднага усеща чуждата режисура. Следователно пътят към оздравяването изисква смелост за радикално отваряне на Църквата към света. На първо място, Светият синод трябва да допусне пълна финансова прозрачност и независими одит на епархийските бюджети. На второ място, църковните съдилища трябва да спрат да бъдат инструмент за амнезия – необходими са ясни, публични процедури с фиксирани срокове, за да няма „наши“ и „чужди“ пред канона. Не по-маловажно е също даването на по-голям достъп на миряните в управлението на Църквата. Това може да стане чрез свикването на истински, легитимни църковно-народни събори, където хората да имат реален глас. Доверието няма да се върне с официални синодални съобщения. То ще се роди отново тогава, когато Българската православна църква стъпи на терен – в енориите, при бедните, при уязвимите, в социалните кухни и неделните училища. Хората ще се върнат в храма, когато видят, че хората в раса живеят с автентичното Евангелие, а не с партийния или корпоративния интерес.

Що се отнася до критичните ми бележки към българския патриарх, те не са лична нападка, а сериозен разговор по същество, продиктуван от неговата висша отговорност. Напротив, от първо лице мога да свидетелствам за неговите положителни човешки качества, като преди две години бях дълбоко впечатлен от една негова постъпка, която обаче е твърде лична, за да споделям публично. Възраженията ми са насочени не към човека и обикновения духовник Даниил, а към предстоятеля на поместната ни църква, от чиито решения зависи бъдещето на духовното ни паство. Затова се надявам моите позиции да бъдат посрещнати не с емоции, а с разумен размисъл и разбиране – както от него, така и от всички членове на Българската православна  църква.

 

Сподели:
Владислав Балински: Руският терор срещу корабите в Черно море удря директно България и Румъния

Владислав Балински: Руският терор срещу корабите в Черно море удря директно България и Румъния

Войната в Украйна превръща Черно море в токсично плаващо сметище

Цветанка Андреева: Имаме нова опасна руска сглобка в управлението

Цветанка Андреева: Имаме нова опасна руска сглобка в управлението

Идеологически Радев и Костадинов винаги са били близки  - евроскептици,  прокремълски настроени, общата им задача е да са проводници на руската политика, в България и Европа

Николай Ненчев: Политиката не е просто борба за власт, тя е служение на обществото и отговорност пред историята

Николай Ненчев: Политиката не е просто борба за власт, тя е служение на обществото и отговорност пред историята

Народ, който познава историята си, трудно може да бъде манипулиран

Коментари (0)