Кристофър Сабатини, Foreign Policy

Светът се събуди в събота сутринта (3 януари) с новината, че американската армия, след месеци на струпване на сили, е бомбардирала обекти в цяла Венецуела и в рамките на специална операция, чиито детайли остават неясни, е заловила президента Николас Мадуро и съпругата му Силия Флорес. Двамата предстои да бъдат предадени на съдебната система на САЩ, за да се изправят пред обвинения в наркотрафик и незаконно притежание на оръжие.

Най-голямата изненада обаче вероятно дойде по време на последвалата пресконференция на президента на САЩ Доналд Тръмп от имението му в Мар-а-Лаго. Сред очакваното самохвалство Тръмп направи неочаквано изявление, че Съединените щати ще останат да контролират Венецуела, докато не се осъществи политически преход.

Това беше странно твърдение. Според информации от самата Венецуела, силите за сигурност, лоялни на Мадуро, все още са по улиците на столицата Каракас и в други части на страната, а няма данни за въстание на опозицията. Американски войски не окупират огромната държава с население около 30 милиона души.

След неуспешния опит през 2019 г. да бъде инсталиран тогавашният председател на Националното събрание Хуан Гуайдо като временен демократичен президент на Венецуела, Тръмп превърна свалянето на Мадуро в личен проект. Но този път, поне засега, въпросът не беше възстановяването на демокрацията.

Администрацията на Тръмп оправдава залавянето на Мадуро и съпругата му като целенасочена „правоприлагаща“ операция, а ударите – като необходим съпътстващ елемент. Специалната операция бързо напусна страната със „своя трофей“. Целенасочените бомбардировки във Венецуела са извършени от разстояние, като са поразени множество обекти, включително летищни писти, военни казарми и крепости, както и пристанище. Американската армия не остави известно физическо присъствие в страната. Така как тогава Тръмп и Съединените щати очакват да контролират бъдещ преход?

Тук идва истинската изненада в стил „Тръмп“. Алтернативно и легитимно венецуелско правителство отдавна е в готовност, но Тръмп незабавно го пренебрегна. По всички безпристрастни международни оценки опозицията спечели президентските избори през 2024 г., като кандидатът Едмундо Гонсалес застана на мястото на забранената опозиционна лидерка Мария Корина Мачадо.

Вместо да се обърне към опозиционното движение, американският президент обяви, че държавният секретар Марко Рубио води преговори с вицепрезидента на Мадуро – самата тя под американски санкции – Делси Родригес, и че Родригес била „доста любезна“ и готова да „направи Венецуела отново велика“, макар че „няма избор“. Няколко часа по-късно Родригес, заобиколена от министъра на отбраната и шефа на полицията, направи телевизионно обръщение, в което отрече твърденията на САЩ и демонстративно подкрепи Мадуро.

Внушението на Тръмп беше, че това е много по-прагматичен, реален политически преход на властта – такъв, който разчита на подкрепа от елементи на съществуващия ред. Това обаче не е онова, което искат повечето венецуелски граждани – нито тези в страната, нито почти 8-те милиона венецуелци, напуснали родината си през последното десетилетие. Избирателите отхвърлиха Мадуро и неговото обкръжение през юли 2024 г., като близо 70% от гласовете отидоха за Гонсалес и косвено за Мачадо. Това беше ясно изразено желание за промяна и демокрация, подкрепено и от Нобеловия комитет, който присъди Нобеловата награда за мир на Мачадо в края на миналата година.

Още по-шокиращо беше пренебрежението на Тръмп към популярната легитимност на Мачадо в изявленията му от Мар-а-Лаго. В същия брифинг американският президент заяви: „Мисля, че за нея би било много трудно да бъде лидер. Тя няма подкрепата или уважението в страната“.  

Фойерверките на Тръмп от 3 януари изглеждат по-малко като защита на демокрацията и човешките права и повече като прагматичен, ограничен опит да се премахне регионален дразнител, който открито и упорито нарушаваше демократичните норми и търсеше подкрепа от „държави парии“ като Куба, Иран и Русия. Премахването на жесток, корумпиран и брутален президент без ясен план за преход и разчитането на неговия бивш режим да го осъществи не е подкрепа за демокрацията. Това е рецепта за хаос.

Американският план е бил несъстоятелен още от самото начало. Когато през август започна струпването на американски военноморски сили, публично заявената цел беше ограничаване на потока от наркотици от Венецуела към САЩ. Фактите обаче разказваха друга история: Венецуела е транзитна точка, а не основен доставчик на кокаин за американските потребители, и не произвежда фентанил, въпреки многократните твърдения на администрацията на Тръмп и опитите ѝ да заклейми режима на Мадуро като наркотерористичен. Въпреки предишните опити да се свърже Мадуро с фентанилната криза в САЩ, в крайния обвинителен акт се споменава само кокаин.

В дългия период преди събитията от 3 януари американската администрация се надяваше, че съсредоточаването на значителни военноморски ресурси на САЩ, съчетано с гръмките речи на Тръмп, ще убеди венецуелската армия да се обърне срещу Мадуро. Оптимистичният сценарий за евтина смяна на режима се провали; но след като процесът започна, инерцията към ескалация беше трудно да бъде спряна. Когато струпването на сили и заплахите не дадоха желания резултат, следващата стъпка беше бомбардиране от безопасно разстояние и самото залавяне на Мадуро – вероятно с вътрешна помощ.

Проблемът е, че операцията успя единствено да обезглави правителството на Мадуро и да всее страх сред венецуелците от бъдеща нестабилност. Елементи от бившия режим на Мадуро, включително самата Родригес, вече се борят за политическо влияние след изчезването на бившия президент.

Тръмп може да се надява, че заплахата от нови удари от въздуха ще принуди венецуелския режим да действа в желаната от Вашингтон посока. Но може ли отхвърлянето на демократичната легитимност на Мачадо и прегръдката с временното правителство да донесат демокрация на страдащите венецуелски граждани? Това изглежда малко вероятно, дори ако Родригес и други наистина заемат различна позиция в разговорите си с Рубио, в сравнение с публичния си предизвикателен тон.

През 2016 г. Тръмп се закле да се откаже от „вечните войни“ и от прахосването на американска кръв и средства за смяна на режими. Във Вашингтон няма желание нито за изпращане на войски на терен, нито за дългосрочен ангажимент към изграждане на държавност, какъвто би бил необходим, за да се постави Венецуела на стабилен път към демократичен преход.

Неумелите твърдения на Тръмп, че правителството на Мадуро е „откраднало“ американски петролни инвестиции и че американски компании ще бъдат поставени начело на венецуелския петролен сектор, допълнително замъгляват мисията на САЩ. (Освен това те не са верни: национализацията и експроприацията на активите на американски компании се случват основно през 70-те години, много преди управлението на Мадуро или неговия предшественик).

В крайна сметка американската военна намеса може да доведе до по-демократичен компромис. Но подобен резултат няма да бъде плод на ангажимент към човешките права или демокрацията от страна на Тръмп и екипа му. Той ще зависи от венецуелския народ, който през 2024 г. смело осигури на обединената опозиция международно призната победа.

Въпреки реториката за превръщането на Венецуела във фактически временен американски протекторат, Тръмп разполага с малко лостове, за да превърне това в реалност на терен, освен ако не се стигне до пълномащабна инвазия или драматичен вътрешен преврат в Каракас. Бъдещето на Венецуела ще зависи от ангажимента на венецуелците към демокрацията и човешките права и от това дали администрацията на Тръмп е готова да ги защити.

Засега обаче Тръмп изглежда по-фокусиран върху бързи победи, самохвалство и надеждата за правителство, готово да отговори на неговите транзакционни искания, отколкото върху демокрацията. Венецуелските граждани отново са притиснати между хаоса на социалистическа диктатура и опасната непоследователност на външната политика на САЩ./ БГНЕС