Барт М. Й. Шевчи*

Войната на Русия в Украйна, военната слабост на Европа и прекомерната роля на Съединените щати в западния отговор накараха много официални лица и наблюдатели да заключат, че сега най-накрая е моментът да се гарантира, че Европа може да се защитава сама - и да се превърне в автономен стратегически фактор. Миналата седмица германският канцлер Олаф Шолц се присъедини към хора, призоваващ за „по-силен, по-суверенен и геополитически Европейски съюз“. Твърдейки, че фокусът на Вашингтон се е изместил към конкуренцията с Китай в Индо-Тихоокеанския регион, той заключи, че "Европа е нашето бъдеще".

На теория логиката на европейската стратегическа автономия е привлекателна. В края на краищата, Европейският съюз има почти 450 милиона души, БВП от 18 трилиона долара и над 200 милиарда долара разходи за отбрана от страна на неговите държави членки. На практика обаче идеята има фатален недостатък: тя ще направи Европа по-слаба и по-малко сигурна, като отблъсне Съединените щати, без да увеличи европейската мощ. Вместо това страните от ЕС трябва да продължат да залагат на Съединените щати и трансатлантическата връзка. Западът е тяхното бъдеще, както показаха войната на Кремъл и изненадващо силният отговор на обединения Запад.

Може да е озадачаващо защо богат и силен континент като Европа се нуждае от Съединените щати за своята сигурност и отбрана. И погледнато от Вашингтон, защо трябва да служи на интересите на САЩ да продължават да осигуряват такава защита? Ключът към тази главоблъсканица - и отговорът и за двете страни - е влиянието.

При цялата си големина и икономическа мощ ЕС и неговите 27 държави-членки не разполагат с мащаба, скоростта и сложността на американската огнева мощ. Въпреки обещанията, които дават на Вашингтон и един на друг, че ще подсилят военните си сили, европейците няма да могат да възпроизведат способностите на САЩ, да обединят силите си под единно командване или да постигнат съгласие по екзистенциални въпроси на сигурността за много дълъг период от време. Там, където европейските държави са воювали през последните три десетилетия - Афганистан, Босна, Ирак, Косово и Либия - ролята на САЩ е била решаваща. В Украйна Съединените щати предоставят по-голямата част от военната помощ - над 10 млрд. долара в сравнение с едва 2,5 млрд. долара от ЕС. Вашингтон също така предоставя повече от 10 000 войници за укрепване на източния фланг на НАТО, в сравнение с 1 500 войници от Берлин и 1 000 от Париж. Това разделение на труда, при което делът на Европа рядко надхвърля 20 %, е забележително стабилно от края на Студената война насам.

Европа може да направи повече, но не изгаря от желание да го направи: Да вземем за пример Франция, чиито неотдавна изтеглени около 5000 военнослужещи от Мали и Сахел, биха могли да бъдат разположени в източните части на НАТО. Може би само привържениците на стратегическата автономия като френския президент Еманюел Макрон знаят защо сили на европейско ниво или европейска група в рамките на НАТО генерират повече войски, отколкото отделни държави - изпратили или не такива. Същият аргумент се отнася и за военната помощ: Германия, Франция и Италия, взети заедно, са дали по-малко на Украйна, отколкото Полша самостоятелно, въпреки че общият им БВП е почти 14 пъти по-голям.

За да постигне истинска стратегическа автономия, Европа ще трябва да замени ядрения чадър на САЩ - това също не е лесно. Привържениците на автономията посочват ядрения арсенал на Франция, който на теория може да бъде разширен до други страни от ЕС и дори да се противопостави на руския. Но дали Франция би била склонна да замени Париж за полския Познан при едно потенциално ядрено противопоставяне?

Подобни са въпросите и за почти всяко друго важно решение в областта на сигурността, в която европейците просто нямат опит в решенията и воденето на войни. Кой ще контролира армията на ЕС? Ще се съгласи ли Германия, камо ли Франция, да бъдат блокирани от Унгария (ако войната изисква единодушно решение на членовете на ЕС)? Електоратът на коя държава би толерирал правителството му да прехвърля на институциите на ЕС решения, които буквално засягат живота и смъртта на хиляди граждани? При всичките си несъвършенства колективната сигурност чрез НАТО и Запада остава най-добрият отговор на тези въпроси.

За Съединените щати осигуряването на чадър за сигурност в Европа им дава специална роля при формирането на политиката на континента и възможност да мобилизират съюзници за съвместни действия, която иначе не биха имали. Това включва най-вече Индо-Тихоокеанския регион. Ако не друго, то след войната в Русия стана по-ясно, че двата театъра са свързани, било то с декларацията на Пекин за „безгранично“ партньорство с Москва от тази година или с паралелите между руския ревизионизъм по отношение на Украйна и китайския по отношение на Тайван. И Съединените щати ще се нуждаят от европейска подкрепа, ако искат да ограничат китайската икономика, което предполага, че може да се постигне голяма стратегическа сделка.

Но какво ще стане, ако бившият президент на САЩ Доналд Тръмп или някой като него се завърне в Белия дом? Няма ли Европа да бъде оставена да се справя сама? При цялото си буйно блъфиране администрацията на Тръмп все още залага на Запада. И подобни въпроси могат също толкова лесно да бъдат зададени за френската Марин льо Пен или други европейски популисти с проруски и антизападни наклонности. Ето защо един гъвкав военен съюз като НАТО, който може лесно да формира променящи се коалиции сред своите 30 членове, е много по-ефективен, отколкото някога би могла да бъде централизираната армия на ЕС.

Съединените щати и Европа също така се възползват от контрола и баланса, произтичащи от тяхната взаимна зависимост. Външната политика на САЩ обикновено се е проваляла, когато е била в силно несъгласие с европейските съюзници; на ум идват войните във Виетнам и Ирак. Европейската политика също е по-успешна, когато е координирана с Вашингтон. Например политиката на ЕС по отношение на Украйна, включително санкциите срещу Русия, със сигурност би била по-малко ефективна без тясна трансатлантическа координация, включително по отношение на разузнаването, дипломацията и енергийните доставки.

Вместо да се изкривява реалността, за да съответства на геополитическите илюзии, както са склонни да правят поддръжниците на европейската автономия, интелектуалните рамки трябва да се приспособят към основните факти. А колективният Запад би могъл да добави и доза визионерско мислене. Вместо да вървят по различни пътища, Европа и Съединените щати трябва да се върнат към предложението на бившия американски дипломат Джордж Кенан за трансатлантическа общност, „толкова близка, че да доведе до значителна степен на валутен и митнически съюз, както и до относителна свобода на миграцията на хората“. Ако присъединяването на долара към еврото засега остава неосъществима мечта, то широтата на визията на Кенън, допълваща трансатлантическия военен съюз, трябва отново да стане по-разпространена в рамките на Запада, ако той иска да успее да надделее над общите си предизвикателства, независимо дали те са Русия или Китай. /БГНЕС

*Барт М. Й. Шевчик е старши научен сътрудник в Джърман Маршал Фонд, доцент в Sciences Po, бивш член на щаба за планиране на политиката на Държавния департамент на САЩ, бивш съветник по бежанската политика на посланика на САЩ в ООН и автор на книгата "Голямата стратегия на Европа: Навигация в новия световен ред“. Неговият анализ е публикуван във „Форин полиси“.