Николай Василев*

Мандатът на външната министърка Велислава Петрова – Чомова започна с фалстарт. Българският посланик в Скопие бе привикан, за да му бъде изказан протест за това, че тя е използвала термина „северномакедонски” по време на Срещата на външните министри на ЕС в Брюксел.

Петрова, която като заместник министър отговаряше за отношенията с Р. С. Македония, не може да не е знаела, че този термин обижда нашите съседи.

Защо го е използвала?

Тя далеч не е единственият български политик, журналист или анализатор, който сякаш с наслада говори за „северномакедонци”. Което е парадоксално, защото докато траеше спорът между Скопие и Атина поне двама видни български държавници – президентът Първанов и премиерът Борисов, изразиха (непоискано) мнение, че решение с добавка  „Северна” е неприемливо за България. Изказване колкото неразбираелмо за света (България беше признала Република Македония), толкова и недалновидно. Защото трябваше да им е ясно, че „Северна” е най-вероятният компромис, който Скопие и Атина ще постигнат и когато това стана, на македонците за пореден път бе показано, че „България не е фактор”. Много важно, какво иска тя...

Защо обаче днес говорим за „северномакедонци”?

Отговорът се крие в думите на македонския външен министър Тимчо Муцунски: „Македонците са македонци”. Което освен всичко друго внушава, и че ако си български гражданин, който е емоционално свързан с понятието „Македония”, не си българин, а част от някакво македонско малцинство. Не можеш да си македонец и българин,  а не македонец, както това се разбира в Скопие. Петрова, която е от Сандански, съзнателно или несъзнателно  усеща това. 

Обидният термин „северномакедонци” е изблик на горчивината от краха на „македонската” политика  на България.

Как се стигна до тук?

През последните десетина години се разигра гамбит, чистият губещ в който е България.

Гърция дълго настояваше за промяна на името на Македония erga omnes. За цялостна употреба. За държавата, за народа, за езика. Беше очевидно, че Македония никога няма да се съгласи на това. 

През 2018 г. Гърция отстъпи, Съгласи се да се промени само името на държавата – Република Северна

Македония. Но народът и езикът да бъдат определяни като „македонски”, ако е ясно, че става дума за „славянски народ и език, които нямат нищо общо с гръцката култура”.  Което внушава и наличие на македонски народ и език, които нямат нищо общо с българската култура освен в някаква „общославянска” рамка. (Дали българите и македонците изобщо могат да бъдат разглеждани като славяни - е друга силно оспорвана тема). 

Само година по-рано Зоран Заев бе сключил т.н. „Илинденски” договор с България, в който се казва нещо доста по-различно. Че има обща история, която свързва двете страни и народите им. Именно този договор накара Гърция да отстъпи и когато това се случи, македонската страна да започне да увърта, че историята не била „обща”, а „споделена”.

Заев вероятно е калкулирал, че само сближаване с България и то на основа на идентитета, ще накара Гърция да отстъпи. Но преди да го обвиняваме в перфидност, тряба да видим нашата неспособност да изградим смислена стратегия и дори да си дадем сметка какво точно искаме.

За гърците беше ясно. Те изкаха, да го кажем разговорно, да натрият носовете на македонците и го постигнаха. Нашата стратегия трябваше да бъде да спечелим сърцата на максимален брой македонци. Вместо това

настроихме срешу себе си

и такива, които не отричаха българските (според разбиранеита на епохите) корени на македонските език и култура.

Към 1991 г. трябваше да е ясно на всички, че македонската нация и език са реалности. Трябваше да потърсим отговор на въпроса – как за няколко поколения етническите българи, съставлявали най-многобройнато население на Македония и участвали в ранната фаза на българската национална консолидация, са изградили своя нация и език? Отговри като Стоян Новакович, Коминтернът, Тито итн не дават смислен отговор. Става дума за много по-сложен процес, важен компонент от който е била и неадекватната политика на България и поведението на българския културен елит, датиращи още от 19 век.

Имаше много македонски политици и интелектуалци, които имаха готовност да участват в изграждането на

обединяваш исторически наратив,

как се е стигнало до това потомците на възрожденските българи да живеят не под чужд суверенитет, а в две близки нации и как това е наш общ триумф. Защото обективизацията на историята е от жизнена важност за самите македонци, не за да ни угодят на нас!

Ние обаче продължихме с шаблоните, с липса на разбиране за това, което те са преживели. Излизахме с меморандуми, които отричаха съвременния македонски език.  Предложихме Орце Камчев за наш почетен консул. БПЦ отказа да признае МПЦ ОА като своя духовна дъщеря. Видни наши интелектуалци настояват, че трябвало да продължим да им "набиваме в главите" това или онова. И разбира се с ветото (и не само) спомогнахме властта в Скопие да попдане в ръцете на хора като Мицкоски и Муцунски. 

*Коментарът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg