Интервю на Хенриета Костова за в."Марица"

- Г-н Боздуганов, защо остава незабелязан и недооценен героизмът, с който в тежките години на война, в условия на доминация на Третия Райх, правим невъзможното -  запазваме от изтребление в концентрационни лагери над 50 000 евреи? Защо толкова малко се знае  за помощта, оказана от  българските власти на над 12 000 евреи да намерят спасение в Палестина?

 - След края на Втората световна война става ясно, че е извършен най-големият геноцид в човешката история - жертви на хитлеристкия режим са 6 милиона евреи. След тези разкрития е съвсем естествено фокусът на обществото да бъде насочен към това чудовищно престъпление, към лагерите на смъртта.

Впоследствие този фокус бе изместен и започна да се обръща повече внимание на хората с власт, които са предотвратили избиването на десетки хиляди евреи и са помогнали на множество други да емигрират в Палестина и страни извън контрола на нацистите. В България това е станало по волята на цар Борис III и няколко правителства, което се оказа крайно неудобно на новия комунистически режим - съчинител на оксиморона “монархофашизъм” и обявил народа и компартията за спасители.

Макар че народът в никоя държава не е спасил нито един евреин - съдбата им е решавана от управляващите, а българската Компартия тогава е била в нелегалност. Но Тодор Живков се самообяви за спасител и предводител на “майската акция на БКП”, довела до “отмяна на депортацията”.

Обстоятелствата, че нито майската манифестация в подкрепа на евреите е организирана от БКП, нито по това време Живков е бил в София, са без значение, когато всички медии са под партиен контрол. Такива измислици за самоизтъкване и прикриване на истината обаче бяха едно от основанията за “правомерното” избиване или пращането в затворите на политическия елит на българското царство. 

-  В книгата ви на 260 страници са представени ценни документи, изровени от наши и чужди  архиви. Имал сте достъп до хранилища, където са прониквали малцина. Кои са най-ценните Ви документални открития?

 - Всички документи за събитията от Втората световна война в архивните фондове на западноевропейските държави, САЩ и Израел са със свободен достъп.

Чрез тези документи става ясно, че процесът на еврейската емиграция не е въпрос на география, а на последователна държавна политика, свързан е със сложна дипломация, нацистко противопоставяне и недостатъчна ангажираност на западните съюзници.

- Смятате ли, че книгата „Почти невъзможно” ще сложи край на дългогодишното неглижиране и отричане на заслугите на цар Борис Трети и на българските държавни институции за спасяването и емиграцията на хиляди евреи? 

 - Тази книга е за оказаната помощ от българските власти за емиграцията на хиляди български и чуждестранни евреи и макар че няма за цел да покаже всички действия на управляващите за запазване на евреите на българска територия, разглежда и този въпрос като задължително условие за тяхното последващо преселване в Палестина. Защото от лагерите на Адолф Айхман обратен път няма.

Край на спекулациите може да сложи само публикуването на истината, такава каквато е, и както е документирана.

На 16 февруари 1943 г. премиерът Богдан Филов обявява на германския посланик Хайнц-Адолф Бекерле държавната позиция относно евреите с българско поданство. Дословно - “Евреите от София и стара България ще бъдат мобилизирани преди всичко в трудова дейност за българския интерес”.

Посланикът светкавично изпраща доклад в Берлин. Този документ десетилетия е старателно укриван от комунистическата власт, защото преобръща историята. Той показва, че царят и правителството, въпреки германската интервенция, са решени да запазят българските евреи в пределите на страната, поне един месец преди протестната акция на 43-ма депутати, водени от подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, застъпничеството на Църквата и мнозина културни дейци.

Още по-ясно казано - държавното решение не е взето под натиск, а е конкретен израз на българската политика на най-високо политическо и управленско ниво по еврейския въпрос.

Още на 8 февруари с доклад германският специалист по депортациите Теодор Данекер уведомява главния палач на евреите Айхман за своя среща с вътрешния министър Петър Габровски, който заявява, че понастоящем за изселване на евреи от старите предели на страната не може да става и дума. Министърът смятал да ги използва за общественополезна работа.

Протестите на влиятелни среди в защита на нашите сънародници са изключително важни - дават сила на управляващите да отстояват възприетата линия във време, когато нацистите полагат огромни усилия да осъществят плановете си за тотално изселване. Петицията на Пешев, подписана само от депутати от управляващо мнозинство, заслужава възхищение, но по своята същност е подкрепящ, а не решаващ фактор.

Запазването на българските евреи в пределите на страната е окончателно решено от цар Борис на срещата му с Хитлер на 31 март 1943 г.

Нареждането на цар Борис за изселване на евреите от София в провинцията, вместо към лагерите в окупирана Полша, е от 20 май 1943 г. и няма връзка с манифестацията по случай празника на св. св. Кирил и Методий, която е четири дни по-късно.

- Цар Борис Трети е планирал коренна промяна във външната политика - скъсване с Райха и присъединяване  на България към западните съюзници. Тези намерения ли са причина за смъртта му? Отровен ли е бил и от кого?

 - Не само е планирал, предприел е и първите сериозни стъпки в тази посока. Личната ми убеденост, че неговата смърт е причинена от отрова, се основава на категоричното становище на германските лекари и утвърдената кремълска практика за отстраняване на неудобни политически дейци. За разкриване на това престъпление е необходимо да разполагаме със заповедта за провеждане на операцията, оръжието и сведения за физическия извършител. Досега обаче такива документи не са открити. От данни в германските архиви можем само да направим заключението, че българският монарх не е отровен от Хитлер.

- Трябва ли България да носи вина и да се покае за трагичната съдба на 11 343 евреи от „новоприсъединените територии”, изпратени в лагерите на смъртта?

- Това е въпрос извън обсега на тази книга, който изисква специално внимание и задълбочено изследване. При него следва да се вземе предвид:

  - Тези земи са завзети от Вермахта без никакво участие на българската армия. Те са предоставени за окупация на царството без никакъв договор, с голо германско обещание, че ще станат български след края на войната. Те не са признати за наша територия от нито една страна.

 - Евреите в Беломорието и Македония са гръцки и югославски поданици, които нацистите считат за подвластни на техните разпоредби.  

Германците категорично твърдят, че тези евреи ще бъдат настанени в Източните провинции, където ще работят в полза на Райха. В София не предполагат, че нацистите най-безцеремонно лъжат - почти всички евреи незабавно са унищожени в концлагерите Треблинка и Аушвиц.           

В тази връзка ще цитирам  световноизвестен американски евреин - Ейбрахам Фоксман. Той е дългодишен директор на Лигата против поругаването - една от водещите организации по въпросите на Холокоста и антисемитизма.

Неговата оценка е несъмнен повод за гордост: “В живота няма нищо съвършено. И това не беше съвършено.

Защото това спаси българските евреи, но не спаси македонските

Така е. Да. Съжалявам! И съм сигурен, че много други хора съжаляват. Но ако всяка страна в окупирана Европа беше спасила само своите евреи! Ооо! Тогава нямаше да имаме нужда от музеи и паметници! Нямаше да говорим за  Холокоста!”.

- Ще бъде ли издигнат паметник на спасяването на евреите в България, каквато е тезата на Ейбрахам Фоксман?

 - България заслужава такъв паметник, защото е единствената страна в контролираната от нацистите Европа, която е запазила всички евреи на своя територия.

Отново ще цитирам Фоксман: “Днес по целия свят има движение за изграждане на музеи на Холокоста. Не знам дали във всяка страна трябва да има музей. Но тук, в България, е истинският музей. Защото тук е музеят, ако го направите, ако го построите - тук в България.

Това е музей на славата! Той трябва да е в България”!