Милен Вълчев, историк в
Регионален исторически музей – Хасково

На 29 януари традиционно се появяват хвалебствени публикации за граф Николай Павлович Игнатиев – представян като „създателя на България“ и „велик руски държавник“. Именно тази дата е повод да погледнем не митологията, а цялостната му политическа биография – включително онази част, която системно се премълчава.

В България името на Игнатиев присъства масово в публичното пространство: централната улица в София, улици в десетки градове, включително в Хасково, села (Граф Игнатиево, Игнатиево), най-голямата ни военновъздушна база се кичи с това име, паметници във Варна, Плевен, София... Това не е просто топонимия, а форма на обществено признание.

Най-мрачният период от кариерата на Игнатиев започва през 1881 г., когато след убийството на Александър II той става вътрешен министър. Русия рязко изоставя реформаторския курс и поема към открито реакционна политика: ограничаване на университетската автономия, засилване на цензурата, разширяване на полицейските правомощия, възраждане на крайно консервативната идеология и 

активна русификация

Именно като вътрешен министър Игнатиев подготвя т.нар. „Временни правила“ от 1882 г., останали в историята като „Майските закони“. Те драстично ограничават правата на евреите – къде да живеят, какво да работят, възможността за образование и притежаване на собственост. Вместо защита на една група поданици, държавата избира пътя на дискриминацията. След утвърждаването им от Александър III, именно ведомството на Н. Игнатиев следи и за прилагането им с цялата строгост на репресивния апарат.

Тази политика съвпада с 

вълната от антиeврейски погроми,

 обхванала южните и западните губернии на империята. През април 1881 г. Киев се превръща в арена на тридневно насилие – разграбени са хиляди домове и магазини, квартали са опустошени, има множество ранени и жертви. В Одеса през същата година са разбити стотици жилища и над 400 магазина. През декември 1881 г. във Варшава погромът завършва с убити, десетки ранени и около хиляда семейства, останали без препитание.

Само за 1881–1882 г. са регистрирани над 200 погрома в повече от 160 населени места. Властите често реагират бавно или формално. На много места полиция и войска се намесват едва след дни. В свои доклади Игнатиев представя случващото се не като престъпление, а като израз на „обществена реакция“. Отговорът на държавата не е насочена към защита на жертвите, а нови ограничения срещу тях.

В по-ранната си дипломатическа кариера Николай Игнатиев безспорно има успехи. Той участва в договорите с Китай (1858 и 1860), чрез които Русия присъединява огромни територии в Далечния изток, в резултат на което е основан и Владивосток. Но това са типични имперски придобивки, постигнати чрез натиск върху отслабена държава – не израз на „освободителна мисия“, а на геополитическа експанзия. 

В собствените си записки Игнатиев говори за България не като за равноправен народ, а като за инструмент на руската политика – население, което трябва да бъде държано в 

подчинено и контролируемо положение

 Това е езикът на имперски стратег, не на безкористен покровител.

Показателно е и мястото му в самата руска публична памет. В Москва и Санкт Петербург няма нито улици, нито паметници на негово име. Във Владивосток има само една градска градинка, носеща неговото име. Едва през 2020 г., повече от век след смъртта му през 1908 г., в село Игнатиево, Амурска област, е открит първият му паметник в Русия.

Още приживе фигурата му е спорна. През 1888 г. петербургският журнал „Гражданинъ“ публикува остра статия на княз В. П. Мещерски, който обвинява Игнатиев в сериозни дипломатически грешки.

Когато една историческа фигура присъства масово в публичното пространство, това не е просто спомен. Увековечаването не е неутрално поведение, а форма на одобрение. То не описва историята, а я оценява – посочва кои личности обществото приема за достойни за пример.

На Запад в последните години се премахват и преосмислят паметници на личности, свързани с колониализъм и робство – като крал Леополд II в Белгия и търговеца на роби Едуард Колстън в Бристол. В Балтимор през 2017 г. бяха премахнати паметници на генерали от Конфедерацията, чиито армии воюват за запазване на робството. Това не се прави, за да се „трие историята“, а за да се признае цялата ѝ сложност и тежест. В други случаи паметници не се махат, а се преосмислят – с табели, мемориали и контекст. Например антиеврейски релефи по църкви в Германия са придружени с обяснителни паметни знаци, които осъждат антисемитизма и напомнят за Холокоста.

На този фон българският култ към граф Игнатиев изглежда не като историческа памет, а като идеологическа инерция. И въпросът вече не е просто „кой е бил Игнатиев“, а много по-неудобният: кого всъщност величаем – и какво казва това за нас самите.