Българският разследващ журналист Христо Грозев даде поредното си интервю за UA NEWS. Ето фрагмент от него.  

— Една мощна военна победа, дори да не е окончателна, но просто някакъв успех на Украйна, може окончателно да подкопае легитимността на Путин, защото всички обичат фюрери-победители, но никой не обича фюрери, заради които страната е проиграна, разгромена и под санкции. И по-конкретно, Гарик Каспаров говореше за това, че символичните победи са много важни. Ако украинското знаме се развява над Крим и там стоят въоръжените сили на Украйна, това ще бъде краят за путинската власт. И макар икономически или по други фактори това да не е толкова важно, символично ще бъде толкова болезнено за Путин, че неизбежно ще доведе до политически промени.

— А при мен винаги възниква въпрос във връзка с това. Да, ние знаем подобни примери, но знаем и обратни. Знаем как Садам Хюсеин губеше войни и въпреки това оставаше дълго на власт. Знаем и примери от други региони, където военните поражения не пречеха на диктатурите да съществуват още години. Но дори да приемем историята, че ще има окончателна делегитимация на властта — как точно ще се смени тази власт? Путин очевидно няма да подаде оставка само защото Крим е отнет от Украйна. Дори при силно обедняване на страната, дори реалният му рейтинг да е нула, Путин сам няма да направи нищо, което да улесни смяната му. Напротив — той все повече ще затяга обръча около своята администрация. А въпросът е: кой именно ще сменя властта? И как?

— Има два сценария. Единият — милиони руснаци по улиците, които свалят властта, влизат в сградата на ФСБ на Лубянка, изхвърлят портрети на Путин и Дзержински на улицата и палят някакви сгради в центъра на Москва. Това е едната картина. Другата картина — някакъв нов ГКЧП: силовиците обявяват, че Путин е болен и не може да управлява, и други лица поемат оперативното управление. Ако трябва да избирам между тези две картини, според моята интуиция кой вариант е по-вероятен?

— Според мен по-вероятен е вторият вариант, който обаче ще е временен, няма да продължи дълго. Най-важното е да се разбере кой каква полза има. Коя част от елита — силовиците и икономическата върхушка — има изгода от войната, от модел „Северна Корея 2.0“, и на кого е изгодно да се върне по-отворена, макар и корумпирана Русия, която може да се възползва дори след периода на плащане на репарации, дори от нов план „Маршал“. Германия също беше победена, но получи огромни инвестиции и качеството на живот се повиши. Мисля, че сред елитите малцинството — но значимо малцинство — смята, че им е по-изгодно продължаването на войната или затварянето на обществото. Защото войната все пак стеснява пазара, стеснява канала, от който може да се краде, и го ограничава само до военнопромишления комплекс, а там не всички имат достъп.

 Ако е вярно, че икономическият и част от силовия елит не желаят продължаване на войната, тогава те няма да позволят на новото временно ръководство да съществува дълго или поне без нов етап на демократизация. Само при преход от напълно затворено общество към по-отворено те могат да си върнат поне част от качеството на живот. И ако е така, дори вариантът с първоначално сто хиляди души по улиците може да прерасне в милиони — с помощта на самите силовици, които просто няма да излязат да ги арестуват, давайки сигнал на нови хора да се включат. Представям си вариант, в който майките на убитите мобилизирани — десет хиляди — излизат на улиците, Росгвардия и други силови структури не ги пипат, към тях се присъединяват роднини и мъже, и ето ти сто хиляди. Ако никой не ги закача, това спокойно може да стигне до милион.

 Ако говорим за силовия сценарий, историята ни дава различни примери. Имало е почти успешен опит за сваляне на Хитлер, при който военните организират преврат срещу политическите силови структури — СС. Операция „Валкирия“. Взривът не убива Хитлер, но в останалата част армията успява временно да обезвреди СС и политическата мрежа. И в други страни е имало подобни ситуации. Дори ако говорим за Русия — този, който е гледал комедийната гротеска „Смъртта на Сталин“, помни сцената, в която Жуков пристига в Москва и военните обезоръжават тайните служби и поемат контрола. Макар да е комедия, под нея има сериозни исторически основания. Тази битка между силовите ведомства е реална. Военните — тук говорим за ГРУ — имат физически превес: повече оръжие, повече хора. Но вътре във ФСБ също има различни мнения. Всеки генерал във ФСБ е по същество милионер, който преди това прекрасно е печелил, пътувал е, семейството му е пътувало и учило в чужбина. Сега животът им е много по-лош. И те имат свои стимули.

— Интуитивно — от къде очакваме потенциалната заплаха за Путин?

 От ФСБ. Защото военните по-трудно могат да пътуват в чужбина, много от тях не могат. Те живеят много по-идеологически, защото повечето идват от малки градове и нямат големи перспективи. А кадрите на ФСБ имат високи доходи, добро образование, виждат себе си като висока социална класа, който сега е загубил много. Дори преди войната имаше нагласи във ФСБ, че Путин усложнява живота им, като концентрира корупцията в ръцете на своите приятели и прави системата трудна за оправдаване пред населението. Това се говореше още 2012–2013, после 2014. Сега недоволството им трябва да е още по-високо.

— Но тук има основен проблем — недоверието вътре в страната. В обществото, но особено сред силовиците и политиците, се очаква, че всички шпионират всички и се лъжат взаимно. В такава ситуация да се организира заговор, който изисква план и риск, е почти невъзможно. Всеки очаква предателство. Това е класическата дилема на затворника: всички искат промяна, но никой не иска да е първият и не знае как ще реагират останалите.

— Тази дилема може да бъде решена само от външен шок — например загубата на Крим, появата на украински войски на определени места, или социална експлозия сред групи, които не се страхуват от репресии — например майките на убитите мобилизирани. Ако такава експлозия се случи, тя може много бързо да реши дилемата. И тогава силовиците ще имат момент, в който могат да действат.

 И съм напълно съгласен: важно е не само рискът, който поемат, а и усещането за легитимност. Едно е да организираш преврат сега, когато по улиците няма хора и пропагандата ще те обяви за предател на „великия вожд“. Друго е, ако видиш стотици хиляди разгневени хора по улиците и усещане, че народът иска промяна. Тогава силовиците, които правят преврат, може да изглеждат като национални герои и да получат моментална легитимност от улицата. Макар това също да е риск, защото не е задължително улицата после да им даде властта. Но поне имат коз — да изглеждат не като заговорници, а като спасители.