Доц. Емилия Занкина: Геостратегически Радев искрено вярва, че може да бъде хитрият играч – и с руски газ и петрол, и с фондовете на ЕС

Ще има и огромен натиск от олигархичните кръгове да се запази системата, просто като се замени една фигура с друга, като същевременно ще продължи да се действа чрез задкулисни сделки и неформални договорености

Прогресивна България“ отговаря на перфектната рецепта за спечелване на избори чрез популистки и  нти-естаблишмънтски призив, но сега е важно да видим, защо някои от тях оцеляват, докато други изчезват толкова бързо, казва българският учен в интервю за Европейски институт за изследване на популизма (ECPS)

Доцент Емилия Занкина, декан и доцент по политически науки в университета Темпъл в Рим

Интервю на Селчук Гюлташли

- Доц. Занкина, изборите в България през 2026 г. изглежда бележат края на продължителен цикъл на фрагментирана коалиционна политика и повтарящи се предсрочни избори. До каква степен победата на Румен Радев трябва да се тълкува като демократична корекция срещу институционалната парализа и корупцията, и до каква степен тя отразява по-широката европейска тенденция за популистка персонализация на политиката?

- Първото нещо, което бих искала да кажа, е, че успехът на Румен Радев е резултат от нарастващото разочарование сред населението от скорошната нестабилност, но също и от разочарованието от водещите партии. Повече от всичко обаче победата му отразява способността му да съчетава две дълбоки разделения в българското общество. Едното е разделението между проевропейски и проруски, а другото е разделението между корупция и антикорупция. Нека кажа малко за всяко от тях.

Повече от една партия в България е печелила избори с антикорупционни платформи. Всъщност, два пъти в близкото минало се е случвало нов спасител да се появява и да помита парламентарните избори, без дори да съществува като партия преди предизборната кампанията. Такъв пример е победата през 2001 г. на бившия български цар Симеон Сакскобургготски, който получи 43 процента от гласовете с партия, сформирана само няколко месеца преди изборите. Разбира се, той не беше нова публична личност и се ползваше с широко уважение през годините. 

Той се кандидатира с антикорупционна и проевропейска платформа. След като изкара пълен четиригодишен мандат, партията му стана младши коалиционен партньор в следващото правителство, а след това изчезна напълно. 

Партия ГЕРБ на Бойко Борисов, от друга страна, е много по-успешна. Борисов по подобен начин се утвърди като известна политическа фигура, след като е бил главен секретар на Министерството на вътрешните работи, а по-късно и кмет на София. Той сформира партия и спечели изборите през 2009 г. с 43% от гласовете,  кандидатирайки се с антикорупционна платформа и обещавайки да спаси страната. За разлика от движението на Симеон обаче, Борисов се оказа далеч по-успешен в запазването на властта и, с малки изключения, управляваше почти без прекъсване до 2021 г., когато започна настоящата нестабилност в страната. 

Така че за пореден път виждаме общество, което търси нов спасител – някой, който обещава да елиминира максимално корупцията. Проблемът, разбира се, е, че корупцията е лесна за мобилизиране на избирателите, но изключително трудна за справяне с нея на практика и в рамките на конкретни институции. Следователно е напълно възможно избирателите отново да се разочароват от правителство, обещаващо да изкорени корупцията.

  Второто разделение, което споменах, е още по-дълбоко. Проруските и антируските настроения оформят българската политика от обявяването на независимостта в края на деветнадесети век. България винаги е имала лагери на русофили и русофоби и това разделение се е проявявало през цялата българска история, включително през комунистическия период и през цялата посткомунистическа епоха.

 Румен Радев е очевидно проруски настроен. Той е пилот, обучавал се както в силите на НАТО, така и в руските сили, и многократно е изразявал подкрепа за Русия и режима на Путин. Например, по време на войната в Украйна той отказа да я нарече война и продължи да я нарича „военна операция“. Когато служебното правителство на Андрей Гуров подписа десетгодишно споразумение за военно сътрудничество с Украйна, Радев го разкритикува остро. Той също така се противопостави на санкциите, особено в енергийния сектор, включващ руски газ и петрол, както и на военната помощ за Украйна, твърдейки, че подобни мерки заплашват суверенитета на България и рискуват да въвлекат страната във война, която не е нейна собствена.

  Очевидно е, че той успя да се възползва от силни проруски настроения. Ако погледнем избирателите, които новосформираната му партия привлече, виждаме подкрепа, идваща от целия политически спектър. Той със сигурност е взел гласове от ГЕРБ, особено от избиратели, разочаровани от връзката на Борисов с Делян Пеевски, лидерът на етническата турска партия, когото Борисов на практика кооптира. Пеевски беше санкциониран по Закона „Магнитски“ на САЩ и от Обединеното кралство за корупция. Той се превърна в олицетворение на корумпирания политически модел и „октоподът“, който е проникнал в българската политика. Връзката на Борисов с Пеевски очевидно му навреди и много избиратели на ГЕРБ се насочиха към Радев.

  Радев привлече и избиратели от градската демократична опозиция - Демократическа България, която до известна степен се дискредитира чрез краткотрайното коалиционно споразумение с Борисов през последните години.

  Най-интересното обаче е, че той почти напълно измести Българската социалистическа партия (БСП), наследникът на Комунистическата партия и исторически най-последователно проруската, макар и проевропейска, партия в страната. БСП падна от един милион гласа през 2017 г. до неспособност да премине прага от четири процента, губейки повече от десет пъти подкрепата си. 

   Той е получил и повече от половината подкрепа на радикалнодясното, проруско движение „Възраждане“. България има дълга история на такива радикалнодясни проруски движения, получаващи руско финансиране, като в течение на времето едно е замествало друго. „Възраждане“ е просто последната в тази редица, следвайки партии като „Атака“. Радев успя да привлече повече от половината от техните избиратели. Той също така получи подкрепа от различни светкавично създадени партии, като „  Има такива хора“, „Величие“ и „Меч“ . Така че виждаме, че той е успял да съчетае тези две основни разделения в българското общество и успешно да мобилизира избирателите около тях. 

 Що се отнася до това дали това отразява по-широката тенденция на персоналистичната политика, със сигурност сме виждали това в цяла Европа и извън нея – в Съединените щати, в Индия при Моди и в Турция при Ердоган. С малки изключения, като например победата на Петер Мажар над Орбан в Унгария, силни личности с все по-нелиберални тенденции продължават да привличат подкрепа. Така че да, Радев със сигурност е част от тази по-широка тенденция. 

 Въпросът обаче е дали той ще успее да консолидира такава разнородна коалиция от подкрепа. Едно е да спечелиш избори с разнородна подкрепа; съвсем друго е да следваш конкретни политики, като същевременно запазиш тази подкрепа. Мисля, че той ще се опита да се движи по тънката граница – да възприеме проруски позиции по въпроси като енергетиката, като същевременно поддържа проевропейски политики, особено по въпроси, свързани с финансирането от ЕС. 

 Ако той заплаши членството на България в ЕС или сериозно възпрепятства коректното поведение на България в еврозоната, на което публично се противопостави, веднага ще видим масови протести по улиците. Въпреки политическата фрагментация, по-голямата част от българското население остава фундаментално проевропейско.

- В работата си върху популизма в Източна Европа, вие концептуализирате популизма не просто като идеология, а като политическа стратегия, която намалява зависимостта от формални институции, като същевременно привилегирова преките, персонализирани политически действия. Как възходът на Радев илюстрира тази логика на популизма , основана на „транзакционни разходи“ , особено в контекст, където общественото недоверие към партиите, парламента и съдебната система е дълбоко вкоренено?

- Това е отличен въпрос и мисля, че Радев е перфектен пример за този  подход, базиран на транзакционните разходи, защото влезе в политиката като независим кандидат и спечели два поредни президентски избора. 

От президентската си позиция той успя да оглави критиките и опозицията срещу управляващата партия ГЕРБ. Той умело използва видимостта на президентството и способността си да се обръща директно към българските граждани. Например, на 1 януари в полунощ, в навечерието на Нова година, президентът е единствената политическа фигура, която се обръща към нацията. Радев използва тази привилегия, за да се застъпи за референдум за еврото. Никой друг политик не се радва на подобна платформа. В самия момент, в който въпросът за еврото стана политически важен, той говореше директно към цялата нация, застъпвайки се за референдум и противопоставяйки се на приемането на еврото. 

Следователно той използва президентската власт по много стратегически начин, разширявайки влиянието си далеч отвъд формалните конституционни ограничения на поста. Той се възползва от широко медийно внимание и упражнява правото си на вето повече от всеки друг български президент. Въпреки че президентското вето има ограничена институционална тежест в България, тъй като може да бъде отменено с обикновено парламентарно мнозинство, той въпреки това го използва, за да разшири значително политическото си влияние.

Фактът, че България нямаше редовни правителства в продължение на пет години, му позволи да назначи служебни правителства, избрани от него, без парламентарно одобрение. Така че, въпреки че номинално действаше в рамките на законовите ограничения, той ефективно заобикаляше множество проверки и баланси и институционални ограничения, за да увеличи властта си, да увеличи популярността си и най-вече да създаде пряка връзка с избирателите при липсата на партийна структура и институционални парламентарни механизми.

И не е изненадващо, че почти нямаше значение каква ще бъде самата партия. Ако погледнете неговото правителство, то е набързо сформирана коалиция, съставена от хора от предишни политически партии, някои експерти и отделни лица от президентския му кабинет. Ясно е, че той няма солиден кадрови потенциал. Ясно е, че това не е стабилна организация. Ясно е, че той печели именно от този не-посреднически подход към политиката.

- Радев се представя едновременно като антикорупционен реформатор, защитник на българския суверенитет и прагматичен критик на Брюксел. Как би трябвало да разграничим претенциите за демократичен суверенитет от постепенната нормализация на евроскептичната политика в българския случай?

- Аз лично не вярвам на аргументите му. Той е много хитър, образован и ерудиран. Прави впечатление на  професионалист и говори добре английски. В много отношения е шлифован и висококвалифициран политик. Аргументите, които излага, са изказани с умерен и разумен тон, но не бива да се заблуждаваме какво се крие зад тях.

В ситуация на геостратегически хаос, когато Америка изглежда изоставя европейските си съюзници и възприема все по-непредсказуемо поведение при сегашната администрация на Тръмп, България, като страна с под седем милиона души население, има много ограничени възможности за сигурност, независимо дали военна или икономическа. Следователно бъдещето на България е в Европейския съюз както по икономически, така и по отношение на причини, свързани със сигурността. Членството в ЕС, заедно с присъединяването към Шенген и еврозоната, показа, че България следва път, който е довел до значителен растеж на средния доход, въпреки настоящата инфлация, която е глобален феномен. 

Освен това, въпреки политическата нестабилност през последните пет години, интеграцията на България в европейския проект ограничи възможностите на политиците сериозно да навредят на икономическото положение на страната. Въпреки общественото недоволство, заплатите се повишават, възможностите за работа се подобряват, а българите са много по-свързани с Европа и пътуват много по-често. Човек просто не може да сравнява живота в България преди и след членството в ЕС през 2007 г.

Така че, когато Радев излага аргументи, които може да звучат разумно – например, твърдейки, че Европа налага тази или онази директива – той се възползва от факта, че в рамките на такъв голям съюз някои директиви неизбежно ще бъдат непопулярни. Вземете един прост пример отпреди години: разпоредбите против тютюнопушенето. В Източна Европа това беше основен проблем, защото хората в региона са склонни да пушат и пият много. Когато тези разпоредби бяха въведени, те предизвикаха значителна съпротива, отчасти защото изискваха инвестиции във вентилационни системи и налагаха допълнителни разходи на сектора на хотелиерството и ресторантьорството.

Следователно е много лесно една директива, която всъщност е доста ясна – няма сериозен дебат за ползите за здравето от непушенето – да се политизира, като се твърди, че Европа налага закони, които противоречат на местната култура или създават ненужни финансови тежести.

Така че отново бих интерпретирала предпазливите му забележки относно суверенитета и отстояването на правилната роля на България в рамките на Европейския съюз като отражение на скрита евроскептична и проруска опорка.

- Много наблюдатели сравняват Радев с Виктор Орбан или Роберт Фицо, докато други твърдят, че той е по-идеологически гъвкав и стратегически двусмислен. Къде бихте поставила Радев в по-голямото семейство от съвременни европейски популистки лидери?

- Бих се съгласила с аргумента, че той е много по-гъвкав и идеологически необвързан. Той политически е оцелял, така че не мисля, че веднага бихме видели фигура от типа на Орбан в лицето на Радев. Но отново, не бива да забравяме, че Орбан стана това в течение на няколко десетилетия. В края на 80-те години, преди краха на комунизма, Орбан остро критикуваше комунистическия режим и беше сред първите, които произнесоха реч в подкрепа на НАТО. С течение на времето Орбан стана диктатор. И е важно да се отбележи тук: диктаторите никога не се раждат; диктаторите стават диктатори. Когато Ердоган за първи път дойде на власт, той не беше диктатор. Дори когато Путин за първи път спечели избори, той не беше диктатор. Това, което се случва, е, че след като лидерите получат власт и започнат да натрупват все повече и повече контрол, готовността им да се откажат от този контрол намалява много рязко. Повечето диктатори, които виждаме днес, всъщност са започнали като демократично избрани лидери. Но известно време след това постепенно са отслабвали демократичните механизми.

Така че, за да се превърне Радев в фигура от типа на Орбан, ще е нужно време, дори и в крайна сметка това да е посоката, в която се е насочил. Но съм съгласна, че той е много по-идеологически гъвкав и по-малко ригиден (твърд) от Орбан или Фицо.

Ако трябва да го поставя в по-широкия европейски пейзаж, особено в отсъствието на Орбан, бих казал, че той вероятно би приличал на Фицо, макар и не толкова твърдо позициониран. В момента, в който Орбан вече го няма, пакетът от 90 милиарда евро за Украйна беше незабавно одобрен. Така че Фицо е нещо различно от Орбан. Да, Фицо беше единственият европейски лидер, който присъства на парада на 9 май в Москва, но той не е гласувал толкова агресивно в Европейския съюз, колкото Орбан.

Така че бих очаквала Радев да подкопава европейската политика, където е възможно, но той не би посмял да го направи толкова категорично, колкото Орбан. Отчасти това е така, защото той все още няма напълно консолидирана партийна структура или база за подкрепа в България и едва ли би рискувал отново да извади хората на улицата в знак на протест.

- България отдавна страда от това, което много анализатори описват като „превзети институции“, олигархични мрежи и слаба съдебна независимост. Смятате ли, че „Прогресивна България“ притежава институционалната сила и политическата воля, необходими за истинско демократично възстановяване, или съществува риск антикорупционната реторика просто да легитимира нова конфигурация на централизирана власт?

- Хората предпазливо се надяват, че той поне има мотивацията да демонтира този модел, дори и все още да не притежава институционалните ресурси за това. Един от първите знаци в Парламента, в който ПБ има мнозинство – абсолютно мнозинство, нещо, което България не е виждала от много години – всъщност беше вот против разследването на Борисов и Пеевски.

Някои анализатори твърдят, че България първо се нуждае от главен прокурор, преди да може да започне каквото и да е сериозно разследване, и че Радев е стратегически настроен, като отлага разследванията, докато съдебната система и прокуратурата не се прочистят. Аз оставам много скептичен към този аргумент.

От друга страна, той запази главния секретар на Министерството на вътрешните работи, който се отличи с това, че прочисти министерството само за няколко месеца, отстрани лица, замесени в изборни манипулации, и заедно с министъра на вътрешните работи и служебния министър-председател организира това, което вероятно бяха най-справедливите и прозрачни избори в посткомунистическата история на България.

Така че, от една страна, мисля, че има известно желание за борба с корупцията сред много от хората , които се присъединиха към проекта на Радев, дори и не непременно от самия Радев, включително някои от лицата, които той сега назначава на ключови позиции. Институционално обаче предизвикателството е изключително трудно. Просто отстраняването на хора не би решило проблема. Конституционните реформи изискват квалифицирано мнозинство и вече видяхме при предишното мнозинство на ГЕРБ, ДПС и Демократична България, че конституционните реформи бяха приети, но те бяха много зле замислени, за да се справят с корупцията по някакъв смислен начин. 

Така че, аз наистина вярвам, че със сигурност има известна истинска политическа воля. В същото време обаче има много пречки. Ще има и огромен натиск от олигархичните кръгове да се запази системата, просто като се замени една фигура с друга, като същевременно се продължи да се действа чрез задкулисни сделки и неформални договорености. Следователно изкушението ще бъде много силно и ще се превърне в истинско етично изпитание за всеки човек на всяка позиция дали ще може да устои.

- Вашето изследване на българския популизъм подчертава ролята на лидерските партии и неформалните политически механизми. До каква степен „Прогресивна България“ представлява поредната итерация на повтарящия се цикъл на харизматични анти-естаблишмънт движения в България, които мобилизират фрустрацията, но се борят да институционализират трайно демократично управление?

- „Прогресивна България“ отговаря на перфектната рецепта за спечелване на избори чрез популистки и  анти-естаблишмънтски призив. Това, което е наистина интересно – и което учените едва наскоро започнаха да изследват по-задълбочено – не е как печелят популистките партии. Вече знаем тази формула. По-важният въпрос е защо някои от тях оцеляват, докато други изчезват толкова бързо.

Да разгледаме българския случай – защо партията на Симеон Сакскобургготски и НДСВ не оцеля повече от осем години, докато партията на Бойко Борисов просъществува почти двадесет години? И нека не забравяме, ГЕРБ все още е на политическата сцена като остава втората по големина партия в парламента. 

И така, ключовият въпрос относно Радев е колко бързо тази нова партия ще може да създаде местни структури. Ако разгледаме примера с ГЕРБ, можем да различим два вида местни структури. Едните се състоят от напълно легитимни местни клонове, вариращи от младежки организации до различни общински партийни организации, които легитимно мобилизират избиратели, набират кандидати и т.н.

Второто обаче е способността на ГЕРБ да се занимава с политика на „разпределяне на порции“, като разпределя средства от ЕС, осигурява правна защита и други предимства на местния бизнес. След това тези бизнеси остават лоялни и предоставят гласове чрез това, което в България е известно като „корпоративен вот“. Това се различава от прякото купуване на гласове, при което на лицата просто се плаща, за да гласуват. В модела на корпоративно гласуване цели компании на практика гласуват за дадена партия, защото ръководството инструктира служителите да го правят. А ръководството прави това, защото се възползва от благоприятно отношение, договори и защита от правителствени санкции. 

Така че, истинският въпрос е дали Румен Радев ще успее да установи местно присъствие, какъв тип местно присъствие ще изгради и колко бързо може да го направи. Ясно е, че той е спечелил националния вот. Ясно е също, че вероятно може да привлече някои от най-силните местни поддръжници от съществуващите партийни структури и да ги превърне в поддръжници на „Прогресивна България“.

Но изграждането на местни мрежи беше една от най-големите силни страни на ГЕРБ. Дългогодишният заместник на Борисов, Цветан Цветанов, по същество копира организационни мрежи от военен и полицейски тип при изграждането на местните структури на партията. Той беше изключително умел в това. Не знам дали Радев разполага с някой, способен да изпълнява подобна роля вместо него.

- Радев многократно е критикувал военната подкрепа за Украйна, като същевременно е настоявал, че България ще остане ангажирана с европейския си път. Дали тази стратегическа неяснота е предимно идеологическа, геополитическа или електорална по природа?

- Всъщност, вероятно е комбинация от трите. Електорално погледнато, той може едновременно да спекулира със страховете от въвличане на България във войната към проруските настроения и, разбира се, към силните проевропейски настроения, които по-голямата част от българското население поддържа. Така че, електорално, това позициониране със сигурност е предимство. 

Геостратегически, той искрено вярва, че може да бъде хитрият играч, който ще си осигури евтин руски газ и петрол, като същевременно се възползва от европейските фондове. И не е първият, който мисли по този начин. Борисов е вярвал в нещо подобно преди него. Ердоган също се позиционира като посредник между Русия и Европейския съюз. И нека не забравяме, че Германия, при Ангела Меркел, практикуваше този подход в продължение на десетилетия – възползвайки се от евтиния руски газ и поддържайки двустранни отношения с Путин, като едновременно с това служеше като стълб на Европейския съюз. Така че, геостратегически погледнато, може да се твърди, че това не е непременно глупава стратегия; всъщност може да е умна. 

Идеологически, отново, Радев е много гъвкав. Но мисля, че той дълбоко цени силата на Русия и историческата ѝ способност да устои на външни атаки и да оцелява. Разбира се, Русия и Съветският съюз загубиха много войни, но не загубиха войни, водени на собствена територия. Независимо дали гледаме Наполеон или Хитлер по време на Втората световна война, никой не успя да победи Русия на нейна земя. Разбира се, съвсем друг е въпросът, когато Русия воюва в Афганистан, Чечня, Грузия и сега в Украйна.

Затова мисля, че той изпитва известно искрено възхищение от руската военна традиция. И това е един аспект от неговия идеологически мироглед, който той не крие, въпреки че неговите възгледи остават много по-гъвкави от тези на твърдолинейните проруски политици.

- Как интерпретирате запазването на проруските настроения в България въпреки интеграцията на страната в НАТО, Шенген и еврозоната? До каква степен тези настроения са вкоренени в историческата памет, културната близост, енергийната зависимост, икономическата несигурност или разочарованието от либерално-демократичните елити?

- Изброихте всички причини, така че нека кажа няколко неща за всяка от тях. Историческото наследство е много силно. България е православна, славянска страна, която говори език, близък до руския. По време на Руско-турската война от 1876-78 г. руски войници се сражават рамо до рамо с български бойци, за да осигурят независимостта на България от Османската империя.

Когато Червената армия преминава Дунав през 1944 г., това много историци, а голяма част от населението биха описали като откровена съветска инвазия. Но много хора го виждат все още като поредното освобождение на България, този път от фашизма. След това, разбира се, последваха 45 години подкрепено от Съветския съюз комунистическо управление, което донесе индустриализация на страната и подобри жизнения стандарт на много хора, особено на тези, които живееха извън големите градове.

В началото на комунистическото управление България беше около 70% аграрна и излезе от комунизма като страна, която беше приблизително 70% индустриализирана. Хората, които живееха в села без водопровод или течаща вода, изведнъж получиха привилегирован достъп до университети в големите градове. Така социалната стратификация на обществото беше коренно променена. Поради това много хора подкрепят Русия заради комунистическото наследство, историческите връзки и езиковата близост.

Други подкрепят Русия заради икономически интереси, особено в туризма. България приема голям брой руски туристи и много хора по Черноморското крайбрежие зависят икономически от този туристически сектор. Затова те се чувстват искрено обезпокоени, когато геополитическите развития заплашват способността на руските туристи да пътуват до България. 

И тогава, разбира се, е енергийният сектор. Преди войната в Украйна зависимостта на България от руски газ беше около 90 процента. Оттогава тази зависимост е паднала под 40 процента поради санкции, европейски политики и външен натиск – най-вече външен натиск, а не вътрешна готовност. Въпреки това хората остават силно чувствителни към цените на енергията. Цените на енергията в България са много по-високи като процент от доходите – и често дори в абсолютни стойности – отколкото в много западноевропейски страни. Част от това се дължи на дългосрочната зависимост на страната от един-единствен доставчик, както и на липсата на диверсификация и инвестиции в зелена енергия.

Хората много се притесняват,  защото разбират, че щом цените на енергията се повишат, всичко останало също става по-скъпо. Така че това е сложна комбинация от фактори, като различните елементи играят различна роля за различните хора. В настоящия контекст несигурността и инфлацията вероятно са по-важни от културните спорове, но историческите и културните измерения със сигурност също не бива да се подценяват.

- Някои анализатори твърдят, че България рискува да се превърне в новия „глас“ на Москва в Европейския съюз след поражението на Орбан в Унгария. Смятате ли подобни страхове за преувеличени или виждате появата на по-широк източно-централноевропейски блок, който се стреми да оспори консенсуса на ЕС относно Украйна, санкциите, енергетиката и стратегическата автономия?

- Мисля, че Румен Радев би се опитал да оспори консенсуса по отношение на Русия, санкциите срещу Русия и особено енергийните политики, засягащи руския петрол и газ. Той би имал Фицо за съюзник в това отношение. 

Трябва да помним обаче, че той може да направи това само на ниво Съвет на ЕС и на срещи на държавни глави и министри на външните работи. Не може да го направи в Европейския парламент, защото остават още три години до следващите избори за Европейски парламент. Кой знае дали дотогава партията му ще е все още на власт и дали на изборите през 2029 г. ще успее да си осигури силно присъствие в Европейския парламент.

Така че, способността му да влияе върху по-широкия европейски дневен ред ще бъде донякъде ограничена, но той със сигурност ще се опита да оспори съществуващия консенсус. В същото време България остава силно зависима от фондовете на ЕС. Идеята, че тези средства биха могли по някакъв начин да бъдат заменени от руска помощ, би била катастрофална по отношение на подкрепата от страна на българското общество.

- България изглежда е на кръстопът между демократичната стабилност и възможността за по-мека, по-усъвършенствана форма на хибридно управление. Кои показатели трябва да следят най-внимателно учените и европейските политици през първата година от управлението на Радев, за да определят дали България се движи към демократично обновление – или към нов модел на популистко завладяване на държавата?

- За щастие, един много важен индикатор, който трябва да наблюдаваме, е способността на опозицията да остане единна и да предложи съгласувана алтернатива чрез парламентарни дебати, предстоящи местни избори и т.н. Първото нещо, което се случи след победата на Радев обаче, беше, че най-голямата опозиционна сила, Демократическа България, се раздели на съставните си части. Така че това не е особено окуражаващо.

Другата голяма опозиционна партия е ГЕРБ, която също е проблематична, защото в момента се държи много неутрално и много хитро. Борисов например не гласува против новото правителство. Когато правителството беше одобрено, той се въздържа, а и партията му се въздържа от подкрепа. Борисов е много умен и много опитен. Той е силно политическо животно, както се казва. Така че вероятно ще следва много пресметната стратегия да чака Радев да направи гаф, особено по европейски въпроси, и след това да се намеси и да каже:  „Виждате ли, аз уважих волята на народа . Вие искахте консолидирано правителство, но то се оказа не наистина проевропейско правителство и ГЕРБ остава единствената истинска проевропейска сила.“

Така че Борисов вероятно ще бъде по-успешен от разпокъсаните части на Демократична България, които сега са разделени на отделни формации, вместо да останат в коалиция. Те се представиха плачевно, както електорално, така и във вътрешнополитически план. И това е жалко, защото те наистина бяха мобилизиращата сила зад последните антиправителствени протести. Но цялата тази енергия беше пропиляна и Радев успя да се възползва от нея, докато Демократична България напълно я загуби. Опасявам се, че тяхната политическа неопитност и наивност им причиниха голямото политическо поражение.

Превод: Faktor.bg