„Задочните репортажи“ на Георги Марков - това е най-правдивата картина на онези времена, от която децата могат да научат истината за комунизма.

Тия хора в правителството и парламента деца нямат ли, не ги ли е срам каква държава им оставят, пита известният писател и драматург, който наскоро напусна „Шоуто на Слави“

Интервю на Светослав Пинтев 

- Иво, пак дойде 10 ноември. Миналата година ти беше написал следното:  „Нека да говорим с факти. Преди 10 ноември 1989 година българите бяхме 25 милиона. Всяко семейство живееше в осемстаен апартамент с луксозни фототапети и остъклен балкон. Тия апартаменти струваха между три и пет лева. Тук има лека хипербола на градските легенди, но лека… Какво кара българина да гради митове за социализЪма, както го наричаше другарят Живков?

- Навсякъде по света хората са склонни да митологизират миналото си. В Русия има хора, които смятат главореза Сталин за мъдър и справедлив лидер и отказват да приемат факта, че е избил елита на нацията и е отговорен за смъртта на повече от 20 милиона руснаци. Има и французи, които се гордеят с революцията от 1789 година въпреки че тя е едно ужасяващо и напълно безсмислено клане на невинни хора, което в крайна сметка докарва на власт диктатора Наполеон. Митовете за Живков се създават и разпространяват предимно от хора, които са се провалили в живота поради мързела си или липсата на характер. Но отказват да признаят собствената си отговорност и въздишат по времената, когато мързеливият некадърник е бил също толкова беден, колкото един блестящ сърдечен хирург, спасил живота на хиляди хора. Налагането на подобно равенство е едно от тежките престъпления на комунизма.

- Как би обяснил на един чужденец, който няма идея за прехода в България, какво се е случило тогава, а и през следващите десетилетия? А на децата си какво разказваш?

- Хората от западния свят никога няма да разберат какво е да живееш в комунизъм. И затова през последните двайсетина години се лигавят с импровизации върху марксическата идеология, каквито са политическата коректност, обратния расизъм, малоумната саморазправа с исторически личности като Джордж Уошингтън или Мигел де Сервантес, и тоталитарната "кенсъл култура", в която някакви кресливи малцинства започват да се изживяват като граждански съдилища (впрочем и това сме го преживели преди 1989 година, наричаше се „другарски съд“). Така че не бих се наел да обяснявам на чужденец как сме живели, защото няма да разберат. А на синовете си дадох да прочетат „Задочните репортажи“ на Георги Марков. Това е най-правдивата картина на онези времена.

- По-различно ли изглежда комунистическата и посткомунистическата епоха през погледа на човек, работил в „Каналето“, „Хъшове“, „Шоуто на Слави“ и сблъскал се с онези, които правеха тази история? Оттам са минали Горбачов и почти всички надолу по веригата. Научи ли нещо за събитията от първа ръка?

- Огромна привилегия е да срещнеш личности, които са променили световната история. Ако човек е любопитен и иска да научи нови неща, срещите с такива хора са изключителен шанс. Напоследък обичам да чета автобиографиите на хора, на които се възхищавам. Уча се от техния опит. 

- Какво те накара да отидеш в Комисията по досиетата?

- Отидох, за да видя досието на баща ми, защото той е бил тормозен от така наречената „народна“ власт, заради произхода си. Дядо ми е бил работлив и заможен човек и затова е обявен за „кулак“, а баща ми – изключен от университета. Прочетох доносите срещу него. Общото в тия доноси е, че са изключително неграмотно написани. Народната власт е била власт на тежки тъпаци. Вероятно затова са били и толкова жестоки. 

- Има две букви под знака, под който живеем вече близо седем десетилетия - ДС. Как стана така, че те определят и нашето настояще, и бъдещето на децата ни? 

-Този проблем можеше да бъде решен след 1997 година, когато Иван Костов взе цялата власт в държавата. Той можеше да отвори всички досиета на ДС, така както го направиха всички бивши комунистически държави в Източна Европа. Но не го направи. Можеше да приеме и закон за лустрацията, имаше готов законопроект. Но не го направи.  

Интересно е защо не го е направил. Но той избягва да отговори на този въпрос. 

- Писа на Тошко Йорданов във „Фейсбук“: „Пиша ти тук, за да наруша публично закона ви за личната информация и да имате основание да ме вкарате в затвора за 1 до 6 години.“ Вие не си ли говорите? Не знаеше ли за този „мракобесен“ закон, както го нарече?

- Няма как да знам. Не работя в Народното събрание и съм далеч от процеса по създаването на законите. 

- Сигурен съм в едно - този проектозакон, с който ИТН поиска затвор за медиите, не е роден в главата на Тошко, а на Слави Трифонов...

- Не мога да гадая в чия глава се е родил този закон. Но във всяка парламентарна група би трябвало да има някакви юристи, които да разбират поне малко от писане на закони. Тия юристи не са ли се сетили, че подобна тъпотия противоречи на Конституцията?

- А сега накъде? Писателството и драматургията ли са това, което ти се прави, както подозирам? Може ли да се живее от тях в днешна България?

- От всичко може да се живее, стига човек да го прави добре. За щастие хората не са спрели да четат книги, да ходят на театър и кино, така че няма да остана гладен. Имам и няколко предложения за преподавателска работа. Аз обичам да учителствам, така че ги приех с радост. 

- За малко да забравя да питам за еврото и твоите дискусии около него. Кои митове и пропагандни клишета за еврото бяха най-абсурдни?

- Не съм проследил идеологическите битки около еврото. Така и не мога да разбера какви са тия тръшкания за левчето при положение че от 1997 година сме във валутен борд и нямаме независима валута. Но покрай пушилките около еврото на заден план остава затъването на държавата в заеми, които следващите поколения ще трябва да изплащат. Понякога си мисля – тия хора в правителството и парламента деца нямат ли? Не ги ли е срам каква държава им оставят?