Владимир Владимиров

След първоначалния разговор за изкуствения интелект – между надеждата и страха – логично идва следващият въпрос - къде всъщност срещаме и използваме ИИ в ежедневието си например като помощник за решаване на конкретна задача или за търсене на отговор на въпрос. И кога това става, без да разбираме или го приемаме за новото „нормално„?

Все още ИИ често звучи далечно и неясно за мнозинството от хората. „Той„ ИИ е някъде там – в големите компании, в лабораториите, в бъдещето. Докато един ден не се превърне в нещо много просто и лично… факт е, че вече имаме този нов социален актьор - реално без права, морал и намерения на този етап, но с огромно социално влияние.

„Защо не ме одобриха за тази работа?“; „Защо този мой пост не се вижда от приятелите ми?“; „Защо системата реши така?“

Точно в този момент изкуственият интелект престава да бъде чисто технологична тема и се превръща в 

социален факт

 Както постулира един от бащите на социологията Емил Дюркейм – социален факт е когато имаме „начини на действие, мислене и чувстване, външни за индивида, които упражняват принуда върху него…„ ИИ е „външен„ за индивида – алгоритъмът, който решава не е наш и дори не е поискан в известен смисъл, правилата, по които се случват нещата не са наши и етаблирани, а също така не са експлицитно и доброволно приети. Логиката не е прозрачна и ясна, но се случват  решения, но решаващият „той„(ИИ) липсва и не сме наясно къде е центърът за взимане на тези решения и изобщо има ли такова място? Влиянието и често „принудата„ в този случай съществуват и се случват без ясно дефиниран център на отговорност и власт.

Живеем в свят, в който решенията се вземат автоматизирано, по модели, чрез алгоритми на базата на вероятности (най-често статистически). И е почти невъзможно да посочим – „кой„ ги е взел, защо точно така и как за взети, и дали могат да бъдат оспорени морално и правно. Формално винаги има институция, платформа или компания (знаем имената на ИИ моделите например), но не сме в състояние да поискаме обяснение нито в частен, нито в публичен план! Отговорът обикновено звучи така - „Така работи системата“, но това не е просто техническо обяснение. Това е 

нова форма на власт, която не заповядва,

 а се подразбира и приема почти безкритично, но наложена извън индивида и обществото някъде там в непрозрачния и непонятен свят на платформите!

Тук Социологията може да ни помогне, ако не да намерим всички отговори – то поне да зададем въпросите…

Как живеем и ще живеем със системи, които ни оценяват? Кой плаща цената и носи отговорност, когато „оптимизацията“ и моделът сгреши? Кой печели от автоматизацията на живота ни и кой остава невидим? Кога и защо започваме да се съобразяваме с алгоритъма, още преди да ни е принудил да го направим?

Тези въпроси нямат лесни отговори….но точно затова са от изключителна важност сега и в този момент, защото утре може да бъде късно….

Днешният публичен разговор за ИИ често се разпада на два основни лагера - ентусиазъм без критика (технооптимисти и техноевангелисти, както и IT хора с техническа и математическа експертиза например) и страх без разбиране (мнозинството от хората в нашето общество). И в двата случая дебатът приключва бързо, не се състои делиберативно по смисъла на Хабермас, а в много от случаите не се случва въобще.

При всички предишни индустриални революции обществата не са се променили само технологично, а основно от начините, по които са успели да осмислят, адаптират и приемат технологичната промяна. Това не са само технологични, а общочовешки въпроси, от чийто отговор зависи нашето утре и колкото повече се дискутират и се оформят перцепции и разбиране – толкова по-големи са нашите шансове да преживеем и преминем успешно и този път, пред който сме изправени като общества и цивилизация. Изкуственият интелект е безспорно технологично предизвикателство за държавите, компаниите, инженерите и учените, които го създадоха и го развиват, но той е и растящ, и отворен обществен проблем за всички останали в социален, икономически и морален аспект.

Ключов въпрос днес не е да си отговорим на въпроса „Какво ще направи ИИ с нас и с мен?“, а да се запитаме какво искаме ние да правим с „него„ и неговото развитие като общество и икономика? Този разговор тепърва предстои и колкото по-рано започне, толкова по-малка ще бъде цената, която може и ще платим.

Паралелно с това изкуственият интелект започва да структурира социалните полета, в които действаме – полето на труда, на медиите и информацията, на публичната видимост и признанието. Без да го осъзнаваме, алгоритмите възнаграждават определени практики и поведения и санкционират други – не чрез забрана или наказание, а чрез 

невидимост, изключване или понижаване на шансовете

 Това води до постепенно ново социално поведение и вътрешна адаптация. Хората започват да развиват нови хабитуси, нови практически интуиции и навици за това „как се правят нещата правилно“ в един алгоритмично моделиран свят. Така социалната принуда вече не идва отвън като заповед, а отвътре – като предварително и прието съобразяване с логиката на алгоритъма. Индивидите започват да се саморегулират спрямо правила, които никога не са били ясно артикулирани, не са били публично обсъждани или демократично приети.

Тази постепенна вътрешна адаптация има и по-дълбоки последици. Изкуственият интелект не просто подпомага отделни решения, а започва да пренарежда самата логика на социалното участие. Видимостта, достъпът, признанието и шансът все по-често се регулират от алгоритми, които действат като невидими, но реални арбитри. В резултат на това се формира нов тип социална йерархия – не официална, не декларирана, но реална – между онези, които умеят да разбират и говорят езика на системата, и онези, които остават извън нейния обхват и логики. Тук не става дума само за технологии, а за дигитални неравенства, които усилват вече съществуващи социални различия. Достъпът до ИИ инструменти, нивото на дигитална грамотност и способността за адаптация се превръщат в

 нови форми на социален капитал

 Алгоритмите не създават тези неравенства от нищото, но ги възпроизвеждат, легитимират и ускоряват, често под формата на „обективни“ решения, базирани на данни и модели от нашето минало като човечество.

В този смисъл изкуственият интелект все по-ясно започва да функционира като 

механизъм за преразпределение на власт

 Държави, корпорации и платформи, които контролират ключови AI технологии, придобиват непропорционално влияние върху икономическите и социалните процеси в нашия свят. 

Точно тук Социологията на изкуствения интелект има ключова роля – не като антагонист на технологиите, а като критичен посредник между иновацията и обществото. Тя поставя въпроси за етиката, социалната справедливост, отговорността и моралните граници на автоматизацията и алгоритмите. Защото, поне засега, човекът остава единственият носител на морална отговорност, докато решенията все по-често се вземат от системи, които не могат да носят вина, но имат реални последици за хората.

Изкуственият интелект няма да „дойде“ в бъдещето – той вече е тук, вплетен в ежедневните ни практики, избори и зависимости. Въпросът не е дали ще живеем с ИИ, а при какви правила, ценности и граници ще се случва това съжителство. Историята на индустриалните революции показва, че технологичният напредък сам по себе си не гарантира автоматично социален прогрес. Той изисква осмисляне, регулация и обществен консенсус.

Ключовият въпрос вече не е „Какво ще направи ИИ с мен?“, а какви общества и икономики искаме да изградим, докато го използваме. Отговорът на този въпрос няма да бъде даден от алгоритмите, а от нас самите. И колкото по-рано започнем да го обсъждаме открито и критично, толкова по-голям е шансът да запазим човешкото в свят, в който абстрактното все по-често решава вместо нас.