Изпечени алангле

Христо Слави Рачев

Милион омерзени българи се чудят, кой заслужава повече презрение. Гласувалите за проруската военизирана клика или тези, които се отказаха в единствения си и последен живот да гласуват.  Гласуването в България не е само право, нито привилегия то е:

задължително.

Въпросът се усложнява още повече, от медицинско-демографския факт, че към 31 декември от 2025 година тук се мотаят точно  6 423 207 човешки същества. Напомнят на пасаж рибно ято. При силен звук, фалшив призив, опашата лъжа, всички едновременно хукват в друга посока. Те не знаят от къде идва опасността, 

кой е агресорът, 

нито къде е безопасно. Българските избори са блестяща илюстрация как един народ със зинала уста се юрва подир смехотворната стръв за мир и келепир. Кривата кука на въдицата проблясва издайнически, вижда се ясно, но над милион я захапаха и изхвръкнаха на сухо. Сетне ще се мятат и припляскат по площадите за глътка въздух, свобода и бъдеще, но ще е отчайващо късно. Ами останалите пет милиона българи,

къде се помайват?

Те са от вида плоскодънни риби, калканообразни и шарани, гребат усилено към дъното и тинята. Те не знаят какво се случва отгоре, на повърхността, където бушува живия пъстър свят. 

Продължаваме традицията, Балканите да са населени с инатливи народи, който не се развиват, нито мобилизират, съвсем отказват да се демократизират. Клатят глави наобратно. Нещат. Окупирали са своя зона и

убежище на злото, завистта, и присвояването

Вижте ги, вместо да се прислонят към реда, високия стандарт, усмихнатите и учтиви народи, тегли ги към деспотията, битовата несрета, насилието и отвратителния азиатски вождизъм. Тук книгите не достигат дъното, те се разпадат отнесени от вълни, течения и внушения. На запад ги награждават, тук ги хулят.

Изложихме се като народ.

Опекоха ни живи. Досрамя ме. Качих се на бункера и блесна необятната шир. Време, пространство, йонизиран въздух и меки пастелни тонове. Небето и морето се сливат в най-правата линия наречена хоризонт, всъщност това е неспособността ни да виждаме по-надалеч. Нищо няма значение пред този космичен спектакъл. Скелетите в разкритите некрополи се хилят, полегнали от хилядолетия преди нас. Ето ни, поредната вълна идваме, скоро и ние ще се разсмеем, ще лъснат оцелелите ни зъби, други ще предпочетат да изпушат и се възнесат през крематориума. 

Дали останалия последен милион българи, които са нашата надежда, е в състояние да се съедини, за да придобие силата остава открит. И някак си не толкова съществен.