Даниела Горчева

Романът на Александър Обрешков буди безпокойство още със заглавието си.

„Живях ли“ е тревожен въпрос, който милиони хора, живели в Източна Европа след съветската окупация в края на Втората световна война, навярно са си задавали в продължение на десетилетия.

Книгата не дава утешителни отговори.

Авторът е български кинорежисьор („Бъди благословена“ и др.), който за своя 91-ви рожден ден ни изненада повече от приятно с премиерата на първия си роман. Приятелите му го наричат „вечното момче Санко“ – и с право.

„Живях ли“ стъпва върху писан преди години сценарий за филм, който остава неосъществен – макар че печели подкрепата на Националния филмов център.
Сюжетът ни връща към болезнените времена на следвоенна Европа и към трагичната съдба на българската интелигенция.

Едно от най-големите предизвикателства пред литературата за ХХ век е как да се разкаже за тоталитаризма без опростенчески клишета. 

Струва ми се, че романът на Александър Обрешков успява в това – той избягва добре познатия разказ за герои и злодеи. Вместо това описва средата, в която тоталитарната машина смачква човешкото достойнство, принуждавайки мнозина да правят компромиси от страх и инстинкт за оцеляване.
Действието започва през 1947 г., когато младият български учен Любен Божков пристига в Париж – не като емигрант, нито като дисидент или противник на режима, а за да прави докторантура. Така че това не е история за бягство. Напротив — героят заминава напълно легално, с разрешение на властта. Пристига във Франция като млад учен, получил рядък шанс благодарение на проф. Методиев, който успява да издейства виза на младия си колега.

Той попада в среда на висока научна култура и свободен дебат, но и в свят, който вече е разделен от Желязната завеса. Докато в западните лаборатории учените работят върху тайните на наследствеността, в Съветския съюз генетиката е обявена за „буржоазна псевдонаука“ от Лисенко, а несъгласните са подложени на репресии.

Обрешков изгражда конфликта не чрез ефектни драматични събития, а чрез разговори – в кафенетата на Франция, в университетските среди, по улиците и парковете на Париж.

Посветените ще открият зад персонажа на проф. Методиев един български учен от световна величина в биологията – проф. Методи Попов. Вероятно днес малцина знаят за този голям български учен и дипломат в Германия, който след идването на Хитлер на власт и гоненията срещу евреите проявява доблестта да върне на Германия всичките си ордени, получени като дипломат. Но тогава зад гърба му стои Царство България, стои държавата.

След съветската окупация и насила наложената псевдонаучна теория на Лисенко проф. Методи Попов е принуден да направи компромис. Вероятно тогава е разбрал по-добре и германските учени, направили компромиси с научната си съвест по времето на тоталитарната държава на Хитлер.

В романа образът на проф. Методиев е един от най-сполучливите – изграден е с топло човешко съчувствие, с уважение към големия учен и неговите вътрешни терзания.

Главният герой е потопен изцяло в науката и сякаш не се интересува от политика. Но докато слуша разпалените спорове в парижките кафенета между учените, сред които има и почитатели на Съветския съюз, той научава за гладомора в Украйна и за чистките в Съветския съюз. Там за пръв път чува имената на Виктор Кравченко и Артур Кьостлер, чиито книги „Аз избрах свободата“ и „Мрак по пладне“ жадно изчита в библиотеката.

Потресът му е огромен, защото, научавайки истината за съветската реалност, Любен Божков разбира, че зловещите сцени в България след 1944 г. – убийствата и т.нар. Народен съд – никак не са били случайни. Те се оказват част от политиката на Сталин за завладяване и подчиняване на народите в Източна Европа.
Книгата убедително показва как постепенно – с натрупването на знанието – хората започват да осъзнават природата на системата, в която вече живеят.

Основната тема в романа сякаш е науката. Но действителната тема е един свят, който изисква отказ от мислене, отказ от наука, отказ от истина.

В тоталитарната държава насилието е следствие от налагането на паралелна реалност. Никой няма право да оспорва – умишлено или неволно, чрез наука или изкуство, логично разсъждение или ирония – налагането на фалшивата реалност.

В романа този процес се проявява чрез псевдонаучната теория на Лисенко и идеологическата атака срещу генетиката. 

Чрез съдбата на своите герои книгата напомня, че тоталитаризмът не се поддържа само от фанатици. Той се поддържа и от обикновени хора, които предпочитат сигурността пред противопоставянето.
Любен Божков не е герой в традиционния смисъл. Той не се бунтува открито и не извършва героични жестове. Но и не се съгласява да лъже.

Без да изпада в патос романът напомня, че в тоталитарната държава няма място за истината, дори за научната истина. Човек може да остане жив, но жив погребан в лъжата. Може да попадне в концлагера или да остане привидно на свобода, но не и свободен.

В това отношение книгата говори не само за България, но и за цяла Източна Европа, където интелигенцията често е вярвала, че може да остане извън политиката, докато политиката вече е определяла съдбата ѝ.
Паралелно с научната линия се развива и интимната история на Любо. В Кале той се запознава с младата фотографка Мари Лоран. Запознанството им започва случайно, но постепенно прераства в по-дълбока връзка. Срещата им пред „Гражданите на Кале“ – скулптурна алегория на саможертвата – задава символичен ключ към цялата книга: свободата винаги има цена.

Мари не е идеологически ангажирана, докато нейният приятел Андре е убеден комунист. В разговора между него и Любо в кафенето в Кале се сблъскват две представи за свобода, справедливост и диктатура.
Любовната линия между Любо и Мари носи човешка топлота и надежда, но и показва колко трудно е личното щастие в свят, разделен от Желязната завеса.

Героят на Обрешков е поставен пред дилема: да остане в свободния научен свят на Запад или да се върне в България, където режимът затяга контрола. Как да съчетае любовта, науката и отговорността към родината?
Заглавието „Живях ли“ постепенно се превръща в екзистенциален въпрос. 

Книгата поставя големия въпрос: как се живее достойно в епоха на лъжа? Сблъсъкът между наука и идеология не е показан абстрактно, а през личната съдба на Любо.

Романът изследва интелектуалната отговорност, науката като морална територия, свободата на мисълта срещу идеологическия диктат, личния избор в условията на тоталитарната държава и любовта като убежище и изпитание.

Атмосферата на следвоенна Европа е предадена доста добре. Париж е жив — кафенета, спорове, интелектуални кръгове, политическите дебати звучат автентично. Парижките учени, журналисти и интелектуалци спорят за Съветския съюз, за бъдещето на социализма, за новия свят, който обещава справедливост.

Европа едва се е освободила от тоталитарна Германия, а част от нея вече е попаднала под сянката на тоталитарния Съветски съюз. И за ужас на жертвите на съветската окупация, на Запад има хора, които са увлечени от идеите на комунизма.

Но има една съществена разлика между свободния и несвободния свят, изразена лаконично с думите на проф. Ланже:

„Да пием по глътка за свободата, че всеки може да каже каквото мисли.“

Втората част на романа представлява рязък контраст именно с тази фраза, произнесена от проф. Ланже след разгорещен спор в парижкото кафене с привържениците на Съветския съюз.

От свободния следвоенен Париж, където човек може да спори и да дискутира свободно, главният герой попада обратно в света на страха, на премълчаването, на недомлъвките.

За тоталитарна България той вече е подозрителен и системата не се церемони много с него.
Частта, посветена на Белене – най-големият комунистически концлагер на България – звучи автентично и почти документално. Личи си, че авторът внимателно е чел спомените на ранните концлагеристи.

Историческата плътност е едно от достойнствата на романа. Диалогът е жив, описанията са кинематографични, а старомодният класически стил е плюс, защото ни връща в епохата, когато се развива действието.

В свят, в който истината отново се подменя от пропаганда, романът звучи не като ретроспекция, а като предупреждение.