Картографът на българския ГУЛАГ

Даниела Горчева

Новото изследване на Борислав Скочев „Комунистическите концлагери и политически затвори в България“ е значителен принос към историята на близкото ни минало. То допълва картината на репресиите в България след септември 1944 г. с множество неизвестни или малко известни факти.

Но това далеч не е най-голямото достойнство на книгата.

Въпреки че само по себе си издирването на разпилени из различни архиви и институции заповеди, указания, наредби и административни решения е истински изследователски подвиг.

Пишещият тези редове е свидетел как намирането само на една-единствена наредба може да отнеме месеци упорито търсене в хаоса на комунистическата администрация, чиито документи са разпръснати из различни архиви, често без всякаква логика.

Този хаос е особено характерен за първите години след 1944, когато правовата държава на Царство България все още не е напълно разградена, но тоталитарната система, насилствено наложена след съветската окупация, вече оставя своя 

отпечатък върху всички обществени институции

С характерната си прецизност Борислав Скочев успява да издири огромен масив от документи, да ги проучи внимателно, да ги систематизира и да възстанови хронологията на репресиите.

След това той прави нещо още по-важно – разкрива логиката на тоталитарното насилие и я анализира в цялата ѝ сложност. В резултат получаваме мащабна карта на репресията в комунистическа България – в нейните различни форми, механизми и исторически периоди.

Изследването показва, че на практика няма социална, религиозна или етническа група, защитена от възможността да бъде обявена за „враг“. Това потвърждава класическия механизъм на тоталитаризма, описан от Хана Аренд: човек може да бъде обявен за враг не заради това, което е извършил, а заради това, което е.

Насилието не цели наказание за конкретно провинение. Неговата цел е да лиши човека от неговите идентичности и да атомизира обществото, като разруши връзките между хората. Така се подкопава доверието, разрушава се солидарността, а заедно с тях и социалните, религиозните, приятелските и дори роднинските връзки. В крайна сметка цялото общество е обречено на бавна, но сигурна

 морална деградация

Книгата не е „справочник“ в обичайния смисъл на думата. Тя не е каталог или азбучник на лагери, затвори, дати и имена.

Това е географска, институционална и морална карта на една система, чиято основна цел не е просто да наказва, а да пречупва, обезличава и подменя моралните ориентири на обществото.

Борислав Скочев показва как непосредствено след 9 септември 1944 г. постепенно се изгражда цяла инфраструктура на насилието:

• селища на „Държавна сигурност“;

• трудово-възпитателни общежития;

• лагери извън закона;

• трудова мобилизация;

• изселвания;

• политически затвори;

• специални обекти на Държавна сигурност.

Заедно тези институции образуват единна система на принуда, проникваща във всички сфери на обществения живот.

Изследването разкрива 

административната „нормалност“ на злото

 На пръв поглед репресията изглежда хаотична. Всъщност е точно обратното – тя е внимателно организирана и прицелена. Тоталитарната комунистическа държава действа методично. Тя класифицира, изолира, премества, въдворява, мобилизира, следи и „превъзпитава“.

Не е лесно дори за изследовател да се ориентира в множеството структури на тоталитарната държава, в непрекъснато променящите се йерархии, институции и правила.

Но зад всички институционални трансформации остава една константа – насилието. То присъства от първия до последния ден на режима, макар в различни периоди да приема различни форми и мащаби. От определен момент нататък вече не е необходимо да бъде толкова масово, защото насаденият в обществото страх е изпълнил своята функция.

Именно тук проличава мащабът на аналитичния талант на Борислав Скочев. Той доказва, че лагерите не са извращение на системата, нито временна деформация или историческа грешка. Те са нейна органична част.

Лагерите са инструментът,

 чрез който комунистическата власт изгражда тоталитарното общество – общество на страх, доносничество, подчинение и морална деградация.

В това отношение подходът на Скочев напомня най-силно на Раул Хилберг. Както Хилберг в „Унищожението на европейските евреи“ реконструира Холокоста чрез документите на самата нацистка държава, така и Борислав Скочев реконструира българската репресивна машина чрез документите на собствените ѝ институции.

Подобно на предишния си фундаментален труд „Концлагерът Белене 1949–1987“, тази книга разбива и една удобна лъжа, която десетилетия наред циркулира в българското общество – че лагерите са били предназначени единствено за „фашисти“ или „престъпници“. Документите показват друго.

Борислав Скочев притежава рядкото качество да пише едновременно като историк и като човек с фина нравствена чувствителност. Той не експлоатира страданието за идеологическа употреба. Не изпада в морализаторски патос.

Неговата сила е в сдържаността.

Бездушният, прикриващ насилието език на тоталитарната бюрокрация се сблъсква с личните спомени, с човешкото страдание, което заповедите, наредбите и административните решения на тоталитарната държава са причинили.

Малко автори успяват да съчетаят едновременно аналитична задълбоченост, човешко измерение и философско разбиране за природата на тоталитарната власт.

Борислав Скочев успява.

И още нещо особено важно: той връща конкретността на паметта. Връща местата. Връща имената. Връща картата на репресиите.

Защото тоталитарните режими убиват не само хората, но и паметта за тях. Унищожават следите. Размиват границите между жертва и виновник. 

Превръщат историята в мъгла

Тази книга е противопоставяне на тази мъгла.

В известен смисъл Борислав Скочев прави за българската история това, което прави Раул Хилберг за Холокоста, Ан Апълбаум – за ГУЛАГ, а Хана Аренд – за тоталитаризма: реконструира не само трагедията, но и механизма. Показва как държавата постепенно превръща насилието в администрация, а страха – в метод на управление.

Именно затова „Справочник по комунистическите концлагери и политически затвори в България“ не е просто важна книга. Тя е от онези редки книги, които променят начина, по който разбираме как функционира тоталитарната държава.

Това изследване идва в особено важен момент.

Трийсет и пет години след края на режима България все още не е изговорила и осмислила докрай истината за комунистическия терор. Паметта остава фрагментарна, политизирана, а понякога и цинично подменяна.

Именно затова трудът на Борислав Скочев има не само историческа, но и огромна гражданска и морална стойност. Той е принос към паметта, без която не може да съществува свободно общество.