Ивайло Дичев, Дойче Веле

Както знаем, национализмът е игра с нулев сбор: ако печели единият, другият непременно трябва да губи. Нашите националпопулисти се поумълчаха, но само защото онези оттатък взеха да пищят - чак Гилотина докараха на площада пред парламента. Ако там вземат, та приемат твърде лесно т.нар. френско предложение, бумерангът ще се върне при нас и кой знае какво ново вето ще измислим. Както казват някои: толкова много идиотизъм около една граница явно показва, че сме един народ.

Проблемите със задаващия се компромис

Нека кажа, че задаващият се компромис не ме радва истински. Екипът на Петков и Ковачевски с елегантна хватка отмести екзистенциалните спорове към една приемлива и европейска по същество тема: правата на българското малцинство - без обаче да се поставя въпрос за македонско малцинство у нас, явно за да се почувстваме победители. Вкарването на българите като народ-основател след власите обаче не само удовлетворява комплексираното българско его: то е и нещо достатъчно конкретно и изпълнимо, с което да отчетем, че ветото е имало смисъл. Какво точно ще придобият нашите сънародници там, аз не разбирам. Може би самочувствие. Чувам, че борбата била за някакви квоти в органите на местна власт - няма лошо, нека само си спомним тази си позиция, когато стане дума и у нас за квоти в полза на хора с увреждания, на малцинства, на жени. 

За сметка на това предложението елегантно отмества в неопределено бъдеще темата за историята според Договора за добросъседство. Наистина злополучната историческа комисия ще продължи да работи, а правителствата ще са задължени в някакъв срок да се съобразяват с решенията ѝ - само дето никъде не виждам срок за взимането на тези решения от самата нея. Което изглежда напълно нормално за такава сложна материя като историята. Ако питате мен, най-добре да трансформират тази комисия в истински научен институт, по възможност с международно участие, наместо сегашното полу-политическо образувание. А времето в науката не е политическо.

Това, което не ми харесва, е ултимативният тон, с който се решават интимни въпроси като идентичността. Чудесно ще бъде някакви граждани на Северна Македония да се разровят в миналото на дядовците и бабите си, да възкресят спомена за българското. Но може ли това да става насила? Или сме забравили печалния опит от възродителния процес, когато опитахме да накараме 300 хиляди наши турци да станат българи? Наместо интеграция, тогава постигнахме точно обратното - разделение, подозрения за години напред, дори бомби. 

Какво целим наистина?

Хайде да си представим, че македонците махнат прословутите татари от учебниците, сменят пет табелки на възрожденци, накажат няколко устати блогъри. И затаят трайна неприязън към нас. След 8-10 години, когато страната евентуално стане член на ЕС, ще махнат табелките, ще си измислят нещо съвсем друго. Няма нищо по-разрушително от унижението - всъщност основното, което обижда комшиите ни, това е асиметрията в предлаганото споразумение - българите нареждат, те изпълняват. 

Дали наистина сме прави във всичко? В историческото поле, аз бих потърсил жестове на добра воля. Добре, те ще пращат методологията на учебниците си в София, ами защо да не им пратим и ние нашата? Те приемат, че Самуил е български цар, тогава пък нека ние доброволно и без да ни кара ЕС да решим да се извиним за съучастието в престъпната нацистка окупация на Югославия и ликвидирането на 12 хиляди евреи. Мен ако питате - нека направим в София един мемориал в тяхна памет. Въпросът е каква цел си поставяме: да се самодокажем или да се сближим? 

Време е да започнат актовете на уважение

Всяко възстановяване на отношенията между нашите близки народи трябва да започне с актове на уважение. С "европейскиот предлог" ги притиснахме ние: сега е ред победителите да направят жест на благородство и да отстъпят в нещо. Можем например да се откажем от абсурдното си инатене за езика. Добър жест е да започнем да превеждаме официалните им речи по телевизиите си, все пак не всичко се разбира. В международните отношения няма авторско право върху националните езици, още по-малко може една страна да определя как да нарича съседката ѝ своя език. Самата Урсула фон дер Лайен го каза пред македонския парламент: "Няма съмнение, че македонският език е вашият език". Никакви наши звездички под черта няма да има в Европейския съюз и според мен сега е моментът да се откажем от тая тема - тържествено, благородно.

Вярно, че в Молдова обявиха, че езикът им е румънски, но това беше тяхно суверенно решение, не резултат от шантаж на Букурещ. Мен да питате роенето на езици е изключително глупаво явление - с разпада на Югославия сръбските ми приятели станаха полиглоти, защото сърбохърватският изведнъж се размножи в хърватски, босненски, черногорски. Очевидно в нашия регион езикът не е средство да се разбираме, а символ на суверенитет над дадена територия, бухалка на едни елити срещу комшиите. 

Ако позволите да помечтая, някой ден може пък да организираме една българо-македонска езикова комисия, която да почне да работи за сближаването на двете езикови норми - нашата да включи западни версии, тяхната североизточни, да търси взаимно обогатяване чрез изразителни фрази и думи. Това е възможно, ако някой ден успеем да преодолеем обидите и евро-надцакването. По този път едни националпопулисти, подкокоросвани от Русия, ще останат без работа. Като гледаме изстъпленията им в Скопие - прилича на протест срещу заплаха от безработица. Пък ти става и смешно, и тъжно.