Евгени Атанасов

Първопричината за войната на Путин срещу Украйна ни препраща векове назад. Тя не започва през 2022 година, нито през 2014-а. Нейните корени са дълбоко вплетени в историята, в имперските амбиции и в стремежа на Кремъл да контролира не само територия, но и паметта. Русия оправдава инвазията с тезата, че Украйна е част от „историческа Русия“, че украинците и руснаците са „един народ“, произлизащ от Киевската Рус. Тази претенция превърна миналото в политическо оръжие, а историята – в инструмент за агресия.

История и етимология – безпристрастен поглед 

Произходът на думата „руснак“ и на самото име „Русия“ е сложен и нееднозначно определен. Важно е да се подчертае, че терминът „руснак“ в съвременния смисъл не се използва до много късно – доста след разпадането на Киевска Рус и появата на Московското княжество. 

Името „Русь“ първоначално се свързва с варяжките (скандинавски) дружини, които пристигат по Днепър и основават първата управленска династия (Рюриковци). Достоверна е и норманската теория за произхода на името – от думата „roþr/róðr“ (гребане) или „Ruotsi“ – финското название за шведите. Първите хроники („Повесть временных лет“) свързват Рюрик и неговите варяги с формирането на държавата Рус. Тоест Русь е политическо и географско название на средновековен украински център – Киев, а не етническо понятие за руснаци.

Кога и къде се появява терминът „руснак“?

След татаро-монголското завоевание и падането на Киев през 1240 г. думата „русин“ най-дълго се използва за населението на Украйна и Беларус. Жителите на Московското княжество не се наричат руснаци, а московити или московци. Едва през XV–XVI век, когато Москва започва да претендира за наследството на Киев и приема доктрината за „Третия Рим“, се въвежда новата идеологическа линия. Така  Московската държава започва съзнателно да присвоява името „Русия“, за да легитимира политическите си претенции. Митът е опакован през 1547 г. ,когато Иван IV Грозни приема титлата „Цар всея Руси“ и официално превръща Московия в Русия. В този период започва и създаването на новата етническа идентичност – „русский“ - „руснак“.

Кой е „автор“ на новото име?

Не един човек, а московската държавна и църковна власт през късното Средновековие е автор на термина, но ключови фигури са Иван III (Велики), който утвърждава Московия като наследник на Киев по идеология и Иван IV Грозни, който официално въвежда титлата „Цар на всички руси“. А Московската митрополия дава своя принос, като пренаписва християнската история в руска полза. Тоест Русия като държава и идентичност възниква късно, върху основа на идеологическо присвояване на името „Русь“, политическа необходимост да се легитимира властта на Москва и културно наследяване, което не е органично, а конструирано постфактум.

Като обобщение - Украйна носи първичната историческа линия от Киевска Рус, докато Русия създава нов наратив, в който се представя за наследник, за да обоснове своите по-късни териториални претенции – включително настоящата война.

„Общата история“ – кражба типично по руски

В основата на руската теза за „обща история“ с Украйна стои предпоставката, че Русия е естественият наследник на Киевската Рус – могъщото средновековно княжество, процъфтявало между X и XIII век. Но историческите факти показват друго: съвременната руска държава не съществува до края на XV век, а земите на днешна Русия са били разпокъсани, слабо развити и географски трудни за обитаване – богати на гори и блата, далеч от културните и политически центрове на средновековния славянски свят.

Докато Киев, Чернигов и Галич са средищата на книжнина, християнство и държавност, североизточните земи – около бъдещата Москва – са периферия, населена предимно от финно-угорски племена. Археологическите данни и средновековните хроники свидетелстват, че тези територии са били слабо урбанизирани, с ограничена инфраструктура и трудни природни условия. Блатата и гъстите гори в района между Ока и Волга са били естествена бариера за развитие, а московското княжество е покълнало едва след татаро-монголското нашествие.

Украйна – в европейска орбита

След падането на Киевска Рус под ударите на ордите през XIII век, историческата нишка се прекъсва. Докато украинските земи остават в орбитата на Европа – под влиянието на Литва и Полша и запазват християнската и културна приемственост – Москва се издига като васал на Златната орда, плаща данък на хана и изгражда своята власт върху степната йерархия. Едва Иван III в края на XV век отхвърля зависимостта от ордата и поставя основите на Московското царство, което започва да претендира за наследството на Киев – вече три века след падането му.

Митът за „Третия Рим“

Въпрос на време е да се роди и митът за „Третия Рим“ – идеята, че Москва е приемник на Киев и Константинопол. Но това е идеологическа конструкция, създадена постфактум, за да легитимира новата власт. Историческата приемственост обаче принадлежи преди всичко на украинските земи – там са запазени езиковите, религиозните и културни корени на Киевската традиция. Затова днес тезата, че Украйна е „част от Русия“, е не просто невярна, а обратна на фактите. Русия, такава каквато я познаваме, е по-късна конструкция, израснала върху територии, които векове наред са били далеч от центъра на източнославянската цивилизация. 

Ако няма мит – няма претенция 

Именно загубата на исторически аргументи ражда болезнената експанзия на Кремъл. Ако Украйна съществува като самостоятелна държава и наследник на Киев, имперският мит се разпада. А без мит не може да има претенция. Затова за Русия Украйна не е просто територия – тя е корен, който Москва се опитва да присвои, за да оправдае своето минало и бъдеще. Историята обаче не може да бъде пренаписана със сила. Украйна не е отклонение от руската история – Русия е отклонение от Киевската. И може би в това се крие истинската причина за войната: борба не толкова за земя, колкото за памет, идентичност и право да определяш кой си и откъде идваш.

За огромно съжаление на путинския режим Киев е духовната и държавна люлка на източнославянския свят. Именно там се поставят основите на православието, на писмеността и на културната традиция, която векове по-късно Москва възприема като своя. Украйна се превръща в пазител на този наследствен код – чрез езика, книжнината и богатата фолклорна традиция. И въпреки вековните процеси на русификация, украинската идентичност оцелява. Това историческо самостоятелно развитие стои в остър контраст с руския наратив за „изкуствената държавност на Украйна“.

Как се създава идеологическата рамка ?

В опит да изкриви времевата линия, Кремъл издига историческите митове до ранга на политическа доктрина. От учебниците до медиите и официалните речи – всичко поддържа тезата, че Украйна принадлежи към „руския свят“. Руската православна църква допълнително легитимира претенциите, представяйки инвазията като „защита на православието“ и „връщане на свещени земи“. Така се формира идеологическата рамка, в която войната изглежда не като агресия, а като „възстановяване на историческа справедливост“.

Украйна – суверенна държава, не периферия

Но Украйна отговаря с независимост, с гордо съхранена култура и с ясна европейска ориентация. Годините след 2014-а показаха, че украинската нация не е мит, а реалност. Съпротивата срещу руската инвазия, защитата на езика и символите, мобилизацията на гражданите и армията – всичко това доказва, че Украйна не е периферия на империя, а суверенна държава. И именно това е истинската причина Москва да воюва – за история, за контрол, за миналото и за бъдещето.

Историята би трябвало да обединява, а не да оправдава войни. Опитът да се присвои минало и културна идентичност води до трагедия в настоящето. Украйна е пазител на част от общото наследство, но е и жив, самостоятелен народ, който избира свободата. И докато Русия се опира на митове, Украйна пише своето бъдеще на бойното поле, доказвайки, че най-силният аргумент срещу империята е свободната воля на един народ.