В една задимена шатра от началото на XX век тълпата на цирка затаява дъх. Двама братя с бяла кожа, руса коса и сини очи, облечени в пера и мъниста, свирят на банджо. Плакатите ги обявяват за „канибалите от Еквадор“, „извънземни посланици от Марс“, „последните останали от изчезнало племе“. Но истината е различна и далеч по-мрачна.

Джордж и Уили Мюз са родени в края на XIX век във Вирджиния. Деца на афроамериканско семейство и носители на албинизъм, те привличат вниманието на цирковите ловци на сензации. Отвлечени още като малки, те прекарват десетилетия, обикаляйки Америка като „Еко и Ико“. Без заплащане. Без самоличност. Без контакт с майка си, която не спира да ги търси.

Цирковете от онова време, особено freak шоу програмите, се възползват от страха и любопитството на публиката. Наричани „парад на чудовищата“,  хора с физически или ментални различия са използвани за зрелищни представления: човек с три крака; жена с брада; мъж, покрит целият с косми – известен като Джо-Джо Човекът-Пес. Един от най-шокиращите случаи е този на Жулия Пастрана – жена с лицева деформация и окосмяване, която е показвана като „маймуна-жена“ дори и след смъртта ѝ, чрез балсамирано тяло.

Този вид експлоатация, което унижава човешкото достойнство, обаче дълги години остава извън общественото осъждане. Едва след Втората световна война започват реални промени в общественото отношение. През 1940-те и 50-те години започва упадъкът на freak шоутата, особено с възхода на медицинската етика и гражданските движения за права на хора с увреждания. През 1970-те години подобни представления изчезват от големите циркове в САЩ и Европа.

Съдбата на братята Мюз се променя през 1927 г., когато майка им ги открива случайно в Роаноук, Вирджиния. Делото, което завежда срещу цирка, предизвиква скандал и разкрива порочните практики на шоу индустрията. Победата ѝ не просто връща децата ѝ у дома – тя събужда обществен дебат за правата на т.нар. „нестандартни хора“.

Историята на Джордж и Уили е разказана подробно в книгата Truevine от журналистката Бет Мейси. Тя посвещава 25 години в изследване на случая, изваждайки на светло не само личната трагедия, но и една цяла епоха, в която различността се е възприемала като атракция. В същата тази епоха в Белгия и Франция хора от Африка са държани в клетки в зоологически градини. В Тервюрен, например, посетителите наблюдават как конгоанци живеят зад решетки – редом с антилопи и лъвове. Такива човешки „експозиции“ все още съществуват до 1958 година.

Братята Мюз обаче доживяват дълбока старост. След освобождението си, те продължават да свирят – вече по собствена воля. И ако има нещо, което днес си струва да запомним, то е : истинският „фрийк“ не е този, който изглежда различно. Истинският ужас предизвикват онези, които го слагат в клетка и му лепят етикети.