Кирил и Методий срещу защитниците на кирилицата

Ангел Пилев

Преди повече от единадесет века двама братя от Солун се изправят срещу едно убеждение, което днес изглежда почти абсурдно – че само три езика притежават особено право да бъдат използвани в християнското богослужение: еврейският, гръцкият и латинският.

Аргументът на защитниците на тази идея изглеждал дори библейски. Над разпнатия Христос бил поставен надписът „Исус Назарянин, Юдейският цар“, написан именно на тези три езика (Йоан 19:19–20). Оттук някои църковни среди извеждали заключението, че те притежават особена свещена привилегия.

Но Кирил и Методий мислели различно.

За тях Божието слово не било собственост на три езика, нито привилегия на три култури. Ако Бог говори на човека, човекът трябва да има възможност да Го разбере.

Затова те създават славянската азбука – глаголицата – и започват да превеждат свещените текстове на разбираем за славяните език. По-късно, в книжовните средища на средновековна България, се оформя кирилицата, която се превръща в едно от най-значимите културни постижения на славянския свят.

Историческата действителност, разбира се, е по-сложна. Не цялата Църква отхвърля славянското богослужение. Папа Адриан II например подкрепя славянските богослужебни книги. Но противопоставянето срещу славянския език действително съществува и разкрива един фундаментален въпрос: 

кой има право да определя на какъв език човек може да общува с Бога

И тук се появява един забележителен исторически парадокс.

На 4 ноември 2026 г. българското Народно събрание приема на първо четене законопроект за българския език, внесен от „Възраждане“. За него гласуват 153 народни представители, сред които 121 депутати от „Прогресивна България“. Нито един от участвалите в гласуването не се обявява против.

Политици, които обичат да говорят за прогрес, национално достойнство и европейско бъдеще, подкрепят законодателен подход, който предвижда нови ограничения върху употребата на езиците в публичното пространство.

И всичко това – в името на защитата на българския език и кирилицата.

Как стигнахме дотам да защитаваме наследството на хора, преодолявали езиковите ограничения, чрез създаването на нови?

Когато езикът се превръща в инструмент на властта

Историята познава немалко случаи, в които езикът се е превръщал от средство за общуване в инструмент за упражняване на власт.

През XIV век английският богослов Джон Уиклиф и неговите последователи свързват стремежа към църковна реформа с разпространяването на Библията на английски език. В началото на следващия век църковните власти въвеждат ограничения върху неразрешените преводи на Свещеното писание.

Ян Хус проповядва на чешки, настоява за църковна реформа и допринася за развитието на чешката писмена култура. През 1415 г. той е осъден и изгорен на клада. Причините за смъртта му са богословски и институционални, а не просто езикови, но дейността му е част от по-широкото движение за достъпност на религиозното знание.

През XVI век Мартин Лутер превежда Новия завет на немски, а през 1534 г. излиза и цялата Библия. Този превод не само прави Писанието по-достъпно, но оказва огромно влияние върху развитието на немския книжовен език.

Различни епохи, различни личности, различни конфликти. Но един общ принцип: истината и знанието не бива да остават затворени зад езикова преграда.

Защото когато една институция определя кой език е допустим, тя може да придобие влияние и върху това кой има достъп до знанието, кой може да говори и кой има право да тълкува.

Не сравнявам днешния български законопроект със средновековните преследвания. Това би било исторически некоректно. Но откривам едно познато изкушение – убеждението, че властта трябва да регулира езиковата среда много по-широко, отколкото е необходимо за нормалното функциониране на обществото.

Езикът не е музейна експозиция

Езикът е жив организъм. Той се развива заедно с хората, които го говорят. Променя се под въздействието на времето, културата, науката, технологиите и общуването с други народи.

Нито един език не съществува в херметически затворена среда.

Българският език, който днес с основание наричаме национално богатство, е резултат от вековни взаимодействия. В него има думи с гръцки, турски, латински, френски, немски, руски и английски произход. Думи, които някога са звучали чуждо, днес са толкова естествени, че почти никой не се замисля откъде са дошли.

Това не е слабост на езика. Това е неговата жизненост.

Разбира се, езикът има нужда от книжовна норма. Правописът, граматиката и езиковата култура са необходими. Държавата има задължението да осигурява качествено образование, да подкрепя литературата, науката и културното наследство.

Но има огромна разлика между създаването на условия за развитие на един език и опита той да бъде защитаван чрез ограничаване на други езици.

Езикът не е музейна експозиция, която трябва да пазим от посетители. Той е живо пространство, което съществува именно защото хората го обитават, променят и обогатяват.

И ако българският език е преживял векове на чуждо владичество, културни влияния, политически катаклизми и обществени преобразувания, защо днес трябва да вярваме, че съществуването му е застрашено от един надпис на английски?

От Москва до София – едно опасно сходство

На 1 март 2026 г. в Русия влиза в сила закон, който въвежда нови изисквания за използването на руския език в публичната информация за потребителите. Чуждоезиковите надписи остават допустими при определени условия, а за търговските марки и други специални случаи са предвидени изключения.

Няколко месеца по-късно българският парламент подкрепя законопроект, който също предвижда държавно регулиране на езиковите обозначения в публичното пространство.

Не твърдя, че българският проект е буквално копие на руския. За подобно заключение е необходимо подробно сравнение на двата нормативни текста. Освен това езикови закони съществуват и в демократични европейски държави.

Но сходството в подхода заслужава внимание. И още повече – заслужава да се попита какво действително предвижда българският проект.

В член 4 се предлага употребата на българския книжовен език за устни и писмени изрази, съобщения, обозначения и надписи в публичното пространство, включително върху сгради, превозни средства и униформи на длъжностни лица. Допуска се транслитерация на латиница под кирилския текст. Употребата на чужд език е предвидена при определени изключения, включително за търговска и туристическа дейност или когато специален закон я допуска.

Това не е всеобща забрана на чуждите езици. Но не е и просто декларация за уважение към българския.

Особено показателен е спорът за надписите на държавните институции.

Да вземем Министерството на външните работи. Ако наименованието му бъде изписано на латиница чрез транслитерация, чужденецът ще види български думи, написани с познати букви. Ако бъде преведено като „Ministry of Foreign Affairs“, той ще разбере каква е институцията.

Транслитерацията възпроизвежда звученето. Преводът предава смисъла.

Защо законодателят трябва да поставя пречки пред второто?

На 5 ноември лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов публично поясни, че проектът не задължава институциите да изписват имената си на латиница. Това уточнение е важно. Но остава въпросът защо проектът изрично допуска транслитерацията, докато възможността за пълноценен чуждоезиков превод е поставена в зависимост от предвидените изключения.

Проблемът не е дали българският надпис трябва да присъства. Разбира се, че трябва.

Проблемът е защо присъствието му трябва да ограничава възможността същата информация да бъде разбираема и за други хора.

Има и друг съществен въпрос – санкциите. Законопроектът предвижда механизми за отговорност при нарушения, но конкретният санкционен режим се нуждае от допълнителна яснота. Не бива да се смесват глобите по действащия Закон за транслитерацията със санкции, които тепърва биха произтекли от новия закон.

Тъкмо подобни неясноти са основание за сериозно обсъждане преди окончателното му приемане.

Кого всъщност защитава този закон?

Българският език е официален по Конституция. Неговата употреба вече е уредена в множество нормативни актове.

В мотивите си вносителите посочват, че разпоредби за българския език съществуват в над сто закона, но липсват достатъчна координация и ясен механизъм за отговорност. Предлага се и Консултативен съвет за българския език към Министерския съвет.

Това не са непременно неразумни цели. Една последователна езикова политика може да бъде полезна.

Но от необходимостта от координация не следва автоматично необходимост от нови ограничения.

Ако целта е българските граждани да получават информация на официалния език, защо това не може да бъде гарантирано, без ненужно да се ограничава предоставянето на същата информация и на други езици?

Каква реална заплаха за българския език представляват чуждоезиковите надписи? Кои проблеми ще бъдат решени с предложените мерки? И как ще се измери успехът им?

Това са въпроси, на които законодателят дължи конкретни отговори.

Защото езикът е и изключително удобен инструмент за политическа мобилизация.

Достатъчно е да се внуши, че националната идентичност е застрашена, за да се появят желаещи да я спасяват. А когато защитата се измерва с броя на приетите забрани, патриотизмът лесно може да се превърне в административна дейност.

Не твърдя, че всички депутати, подкрепили проекта, преследват подобни цели. Сред тях несъмнено може да има искрено загрижени за езиковата култура хора. Но добрите намерения не освобождават никого от задължението да обоснове необходимостта от конкретните ограничения.

Особено когато законопроект на „Възраждане“ получава толкова широка подкрепа от „Прогресивна България“, както и от представители на други парламентарни сили.

Това гласуване показва, че въпросът надхвърля обичайното партийно противопоставяне. И тъкмо затова изисква по-сериозен обществен дебат.

Ако действително искаме да защитим българския език, нека започнем от образованието, функционалната грамотност, библиотеките, българските автори, преводачите, научните издания и достъпа до качествена литература.

Нека подкрепяме хората, които създават култура чрез езика, вместо да възлагаме на администрацията все повече задачи по контролиране на неговата употреба.

Един език не става велик, когато забраниш другите. Става велик, когато чрез него създаваш знание, култура, литература и идеи, които светът иска да чуе.

Цената на административния патриотизъм

България е част от Европейския съюз. Тя развива международен туризъм, търговия, образование, научно сътрудничество и културен обмен.

За чужденците, които посещават или живеят в страната, езикът е преди всичко средство за ориентация и общуване.

Разбира се, конкретните последствия от закона ще зависят от окончателния му текст и от начина, по който ще бъде прилаган. Изключенията за търговска и туристическа дейност могат да ограничат част от рисковете.

Но остава опасността от допълнителна административна тежест, разходи и неясноти при публичните обозначения, особено там, където международната комуникация не попада изрично в предвидените изключения.

Не всяко изискване за използване на български език е ограничение на свободата. Напълно оправдано е информацията, необходима на българските граждани, да бъде достъпна на български.

Но защо това трябва да става за сметка на достъпността ѝ и на други езици?

Наличието на надпис на английски не означава отсъствие на български. Двата могат да съществуват заедно.

Може ли една държава да стане по-българска, като стане по-трудно разбираема за останалия свят?

Петдесетница – когато Бог проговори на всички езици

Като християнин не мога да не се върна към един от най-забележителните разкази в Новия завет.

Във втора глава на Деяния на апостолите е описано събитието на Петдесетница. В Йерусалим са събрани хора от различни народи, говорещи различни езици.

И тогава се случва нещо необикновено.

Апостолите започват да говорят така, че присъстващите ги чуват на собствените си езици.

„Как ги слушаме да говорят всеки на собствения наш език, в който сме родени?“ (Деяния 2:8).

Забележете – Бог не изисква от всички тези хора първо да научат един-единствен свещен език, за да разберат посланието Му.

Той достига до тях на езиците, които те разбират.

Петдесетница не е трактат по съвременна езикова политика. Но разказът съдържа един дълбок принцип: езиковото многообразие не е пречка пред истината, когато целта е хората да се разбират.

На Петдесетница чудото не беше, че всички започнаха да говорят един език, а че всеки можеше да разбере Божието послание на своя.

Това е забележителна противоположност на идеята, че единството непременно изисква езиково еднообразие.

Бог не премахва различните езици. Той преодолява неразбирането между хората.

И тук отново се срещаме с идеята, която повече от осем века след Петдесетница ще вдъхнови делото на Кирил и Методий: словото трябва да достига до човека на език, който той разбира.

Разбира се, нито апостолите, нито солунските братя са формулирали принципи на съвременното административно право. Но тяхното наследство ни напомня нещо, което лесно забравяме, когато започнем да говорим за езика единствено като за национална територия, нуждаеща се от охрана.

Смисълът на езика не е да издига стени между хората, а да изгражда мостове.

Кирил и Методий срещу собствените си защитници

Нека се върнем там, откъдето започнахме.

Кирил и Методий не създадоха глаголицата, за да забранят гръцкия, латинския или еврейския. Те я създадоха, за да може още един народ да чете, да разбира, да мисли и да се моли на своя език.

Тяхното дело не е насочено срещу чуждата култура. То е свидетелство, че никоя култура не бива да притежава монопол върху словото.

По-късно България съхранява и развива това наследство. Кирилицата се превръща в средство за огромно литературно, духовно и културно творчество.

И точно затова днешните опити тя да бъде защитавана чрез ограничения върху другите езици звучат толкова парадоксално.

Не е необходимо да отричаме значението на българския език, за да оспорим една политика, обявена за негова защита.

Не е необходимо да бъдем по-малко българи, за да бъдем отворени към света.

И не е необходимо да се страхуваме от чуждите езици, за да обичаме своя.

Истинската защита на българския език е в доброто образование, грамотността, свободната мисъл, литературата, науката и културата. В способността ни не само да съхраняваме наследеното, но и да създаваме нещо, което ще оставим на следващите поколения.

Защото културата не се измерва с броя на забраните, които я ограждат, а с богатството, което създава, и свободата, която дава.

Кирил и Методий отвориха врата за един език. Не превръщайте тяхното дело в оправдание за затварянето на вратите пред останалите.