Калин Манолов

„Днес България е зависима държава, загубила белезите на своята държавност, по-скоро колония, управлявана от компрадорска администрация и дори директно отвън“ - пише в платформата за управление на Възраждане от 2021 г., наречена „Кои сме ние и какво искаме?“ Преди да започне парламентарния им възход, копейките описаха ситуацията в България така: загуба на вярата в собствените сили, ерозия на държавността, загуба на стратегически отрасли, банкрут на обществения морал, абдикация на елита, демографска катастрофа, медицински фашизъм. Сега акцентът е върху продажните елити, които унищожават демокрацията, защото са „компрадорски“. С тях се води „последната битка за България“. На живот и смърт. Ако трябва, чрез „революция народна, незабавна, отчаяна“, макар да е кощунство да цитираш Ботев в едно изречение с Костадинов.

Революцията си има и дата – 31 май 2025

 И както помечта възрожденският евродепутат Петър Волгин, „тази революция, която може да обхване цяла Европа, тя може да тръгне защо не от България. Защото България може да покаже, че се бори за свободата." 

Така се надъхваха защитниците на лева миналата седмица в НДК. Понеже ще вдигат първо българска, а после може би и европейска революция, явно вече са разделили страната на революционни окръзи. Подозирам го, защото обявиха имената на първите четирима апостоли. Няма да ги цитирам, за да не им правя незаслужена реклама, но на принципа „с техните камъни по тяхната глава“ ще ги наричам „компрадори“.

Звучната думичка идва от португалски и буквално означава „купувач“. Но истинското значение е „продажник“, или ако използвам лексиката на „Възраждане“ - „национален предател“. В колониална Азия, и особено в Китай през XIX и началото на XX век, „компрадорите“ са били местни посредници, които изпълнявали ролята на търговски агенти, преводачи и доставчици за западни търговски компании. Те често натрупвали богатство и власт, като обслужвали интересите на чуждестранни сили и печелели от експлоатацията на собствения си народ. Затова ги обвинявали, че са без корен, че живеят само временно в „своята“ страна, че са готови всеки момент да заминат в чужбина, като предадат и захвърлят всичко национално. И като предизвикат разпада на собствената си държава.

Подобни твърдения звучат абсурдно век след болшевишката революция, но в никакъв случай не трябва да ги неглижираме. Най-малкото защото са знак, че се прави най-сериозният досега 

опит за връщане на комунизма, 

от който подобна терминология беше неразривна част. И този опит не е на голо поле. Той бе предхождан от десетилетни разкази за културна и ценностна подмяна на традиционните добродетели на българина, за разграбване на държавните ресурси под лозунга на приватизацията, за безволев, зависим и послушен елит без отечество. Повечето от тези деструктивни разкази бяха маскирани като загриженост, че след падането на комунизма в България, вместо национална буржоазия, която да инвестира в индустрия, технологии и образование, се е появила една квази-делова каста, която за пари е готова да продаде не само родината, но и родителите си. Именно тази загриженост в огромни кавички роди партии като Възраждане, МЕЧ и Величие, и ги вкара в парламента. За да водят „последната битка за България“.

Сега вече е поет курс към въоръжено въстание и нужда от криене няма. Достатъчно дълго си играха на 10 ноември. 

Време е за нов Девети септември!

 Той подобаващо ще накаже компрадорския прозападен елит за разграбването на икономиката и опростачването и покваряването на обществото. 

Моето поколение знае как наказват комунисти. Силно се надявам, че с прогнозата за връщането им съм уплашил връстниците си достатъчно, за да се мобилизират за съпротива. Най-малкото защото ако нашето минало се повтори, ще отнеме бъдещето на децата ни. Затова трябва да обясним на младите българи, че тези уж патриоти, които години наред им пробутват отровни наративи, подменят истината и системно разрушават доверието в институциите, са истинските им врагове. Че между тях и руската хибридна пропаганда има нечестив съюз. Че тази пропаганда е като добре режисирана пиеса - включва фалшиви новини, подстрекаване към политически радикализъм, насаждане на недоверие към Запада и подкопаване на устоите на правовата държава. В България това се проявява в десетки форми: от сайтове, които ежедневно бълват лъжи за НАТО и ЕС, до "експерти", които легитимират кремълската гледна точка от националния ефир. И че всичко това е възможно благодарение на истинските „компрадори“ - слугите на москва в България, които в началото на годината минаха в атака. 

Да, проруският елит в България е компрадорски. Той уж гледа на Запад, но се кланя на изток. И вече почва да не го крие по две основни причини – достатъчно ни е уплашил и достатъчно ни е обезверил. Така е обезсмислил самата идея за демокрация. 

Страхът в обществото е поголовен. Страх от всички и за всичко. Страх за цените, страх за заплатата, страх за пенсията. Страх от началника, страх от кмета, страх от полицая, страх от горския...Страх, който изяжда душата.

А уплашеният човек е послушен. Хули, когото му посочат, и хвали когото му кажат. Гласува, както му кажат. Стачкува, когато му кажат. Но за да не се мине и да си вземе надника, нарича стачката протест, а после, когато разбере, че при протест се работи, го прекръства на гражданско неподчинение. Той, който в политически смисъл на думата не е бил гражданин през целия си живот, той, който се е подчинявал на всички през целия си живот, обявява гражданско неподчинение! По-точно - компрадорите го обявяват от негово име. И той се съгласява. Естествено, от страх. Плюс малко алчност, разбира се, защото “храни семейство”.

Освен че ни страхуват, компрадорите ни обезверяват. Чрез 

ерозия на истината

 В една здрава демокрация истината е основата на информирания избор. Когато бъде подменена – чрез фалшиви новини, платени анализатори и медийни бухалки – гражданите губят способността си да преценяват кое е реално и кое – манипулация. Страхът, апатията и цинизмът се настаняват в душите им. Точно това е целта: обезверен народ. Който не вярва на нищо и никого, лесно се управлява. Още по-лесно, ако е и уплашен. Това се нарича комунизъм.

Но връщането към комунизма може да има и една - по-скоро единствена - добра страна. То връща и идеологията в политиката. При комунистите всичко минаваше през идеологията, макар никой да не вярваше в нея. Идеологизацията вече започва да се случва по конкретни поводи – разрушаване на незаконно гето, изучаване на религия в училище, нерегламентиран трудов протест. Позициите, които се сблъскаха публично по тези поводи, бяха по-скоро леви и десни, а не „нито десни, нито леви“. Тази пардигма, бих казал - догма - на демократичната общност през последните десетина години, очевидно умря. И това е добра новина. Част от тази общност, поне на думи, даже се закани да одеснее. 

Незаконната транспортна стачка, която продължи цяла седмица, и предстоящите президентски избори, до които има година и половина, са много добър начин идеологизацията, в случая – одесняването, да се докаже на дело. Може да се започне със селектирането на Комодор, който да се изправи срещу компрадорите. И в крайна сметка да ги победи.

„Комодор“, тоест Адмирал, е бил прякорът на Корнелиус Вандербилт, един от най-богатите хора на 19-ти век. Получил го е заради империята от параходи, която изгражда, след като започва с превоз на пътници с лодка между Стейтън Айлънд и Манхатън. Но най-вече заради лидерския си характер. В началото на 19-ти век градът Ню Йорк и щатът Ню Йорк често дават монополи на избрани компании, особено в транспорта. Вандербилт влиза в конфликт с тях, нарочно нарушава монополите им, намалява цените и дори превозва пътници под себестойност, за да ги подкопае. Това води до дела срещу него, част от които градската управа печели, но той пък печели подкрепата на обществото като „бунтар срещу елита“.

Ще се превърне ли столичният кмет в “бунтар срещу статуквото”? През последната седмица Васил Терзиев несъмнено повиши авторитета си сред част от столичани. Поведението му по време на необявената транспортна стачка изглежда дясно в икономическо и принципно в политическо отношение - той отказа “да преговаря с терористи” и не направи „общинска сглобка“. Дали това е негов стратегически избор, предстои да видим. Лично аз очаквам от столичния градоначалник да продължи да разкрива и най-вече – да атакува схемите, с които мафията и присъдружните й партии източват общината, да настои да се установи законността на протеста и да се потърси отговорност на виновните за хаоса. И най-вече – да стартира отлаганите с десетилетия реформи в столичния транспорт. Очаквам да чуя, че се пише дългосрочна стратегия, че се търсят устойчиви решения, че предстои преструктуриране, а още по-добре – сливане на фирмите и намаляване на администрацията в столичния градски транспорт. И най-вече – искам да видя воля за приватизацията на общинските транспортни дружества с международно участие.

Ако Терзиев направи всичко това, може наистина да се утвърди като един от лидерите на новото дясно в България. Дори да не го е искал или целял. Изборът на кмета на Букурещ за президент на Румъния онзи ден е вдъхновяващ пример.

В този ред на мисли има и българска практика. Не знам доколко са уместни сравнения с четвъртвековна давност, но “старото дясно” в лицето на СДС и партиите от коалицията ОДС, дойде на власт в 3 хода: победа на изборите за столичен кмет през 1995, победа на изборите за президент през 1996, и победа на изборите за парламент през 1997. Софиянски победи Янчулев след жесток воден режим в столицата, а СДС спечели парламентарните избори през 1997 след тежка икономическа криза и хиперинфлация. И за липсата на вода, и за липсата на хляб, бяха виновни олигархични кръгове, свързани с русия, тоест, компрадори. Победиха ги Стефан Софиянски, Петър Стоянов и Иван Костов, които можем да наречем комодори. Всички те имаха идеология, макар впоследствие повече или по-малко да й измениха. Но имаха и тежки продължителни кампании, а Петър Стоянов мина и през предварителни избори за кандидат-президент, каквито по много причини ми се струва абсурдно да се проведат сега.

С предварителни избори или не, Петър Стоянов, тогава непопулярен колкото Терзиев, обиколи България три пъти: първият път, за да се запознае с хората, вторият път- хората да го запомнят, третият път – за да го харесат и гласуват за него. Междувременно през август 1996 СДС се събра с Народен съюз и ДПС в коалицията Обединени демократични сили, която спечели парламентарните избори през април 1997 с пълно мнозинство.

Има ли хора, които могат да повторят този успех днес? Тоест, 

има ли дясното лидер и обединители

 Сигурно, но това не са вчерашните разделители. Популярното им име е „сглобкаджии“. Недоверието в тях се трупа с години и едва ли ще се компенсира за месеци. Ако те определят бъдещия кандидат-президент, дори да искат да стане както трябва, ще се получи както винаги. Поне част от избирателите им искат нови хора.

Не знам дали ще ги получат. Но искам да припомня, че в живота, от който политиката е част, винаги, когато някой идва, друг си отива. И ако не си отиде който трябва, отиват си всички. 

А ние оставаме с поредните излъгани надежди.