Копринков към свое протеже: „Не е важно какво пишат медиите, те са дребен и незначителен проблем!“

Има едно особено състояние на властта, което настъпва тогава, когато хората във властта престанат да се страхуват от обществото. Не от закона, не от институциите, не от журналистите, не от въпросите, а именно от онзи обикновен човек, който един ден може да погледне цялата конструкция и да каже: „Стига.“

Точно в този момент властта започва да се самозабравя.

Започва да си говори сама

Започва да вярва, че медиите са „дребен проблем“, че общественият шум е досадно бучене някъде в периферията, че протестът е временна неприятност, а журналистическите разследвания са просто неприятни текстове, които могат да бъдат преживени до следващото назначение, пише в свой коментар по горещата тема mediamall.info

И тогава обикновено започва най-интересната част.
Защото властта може да си въобразява, че медиите са малки и незначителни. Може да си въобразява, че обществото е уморено. Може да си въобразява, че всички са забравили вчерашния скандал и утре ще забравят днешния. Само че има една дребна подробност, която подобни властови персонажи неизменно разбират твърде късно: паметта на обществото е много по-дълга от паметта на властта.

И точно затова думите, които според наши източници Николай Копринков е отправил към Драгомир Николов, ако действително са били изречени в този смисъл, са много повече от една реплика.

„Няма никакво значение какво пишат медиите, те са дребен и незначителен проблем.“
Ако тази реплика бъде потвърдена, тя казва всичко.

Не за медиите

За самочувствието на човека, който я произнася.
За начина, по който една част от властта гледа на обществения контрол. За отношението към журналистиката. За разбирането, че назначенията могат да бъдат направени, въпросите могат да бъдат зададени, сигналите могат да бъдат публикувани, студентите могат да протестират, а след всичко това някой в кабинета да се облегне назад и спокойно да каже: „Няма значение.“

Точно това „няма значение“ е големият проблем.

Защото има значение.

Има значение всеки сигнал.

Има значение всяко съмнение около едно назначение.

Има значение дали човек, за когото са отправени публични обвинения и сигнали, получава висока административна позиция.

Има значение кой стои зад назначението.

Има значение дали процедурата е прозрачна.

Има значение дали компетентните институции са проверили фактите.

Има значение какво казват студентите, когато става дума за управлението на общежитията и столовете, които пряко засягат живота им.

И най-вече има значение дали властта смята, че всичко това може да бъде заметено с едно презрително махване на ръката.
През последния месец различни онлайн медии публикуваха материали и въпроси около назначаването на Драгомир Николов за ръководител на „Студентски столове и общежития“. Беше публикувано и отворено писмо от студенти, в което се изразява категорично несъгласие с назначението и се поставят въпроси относно професионалните и моралните критерии, по които то е направено.

Към писмото, според публикуваната информация, е приложен и сигнал до парламентарнатаКомисия по образование, в който са изложени твърдения за нарушения и злоупотреби, свързвани с предходна дейност на Николов.

Това са твърдения, които компетентните институции могат и трябва да проверят.

Но тук идва същественото.

В една нормална държава сигналът не е „дребен проблем“.

Той е повод за проверка.

Въпросът не е дали даден човек е виновен или невинен, преди компетентният орган да се е произнесъл. Въпросът е дали властта има достатъчно самочувствие, за да позволи проверката да бъде извършена публично, независимо и без политически чадър.

Защото когато някой бъде назначен на важна длъжност и около него възникнат сериозни публични въпроси, нормалната реакция не е:
„Не обръщай внимание на медиите.“

Нормалната реакция е:

„Проверете.“

Покажете документите.

Покажете процедурата.

Покажете критериите.

Покажете кой е предложил човека.

Покажете кой го е одобрил.

Покажете защо точно той.

Покажете как са разгледани сигналите срещу него.

И ако всичко е чисто — чудесно.

Но ако вместо отговор получаваме презрение към медиите, тогава въпросът вече не е само за конкретното назначение.

Въпросът е за самата власт.
Защото медиите може да са „дребен проблем“ за някого, но журналистическите публикации имат едно отвратително за самозабравилите се чиновници свойство: остават.

Остават в архивите.

Остават в търсачките.

Остават в социалните мрежи.

Остават в паметта на хората.

И най-вече остават там, където властта най-много се страхува да погледне — в историята.

Там вече няма пиар.

Няма удобни интервюта.

Няма контролирани аплодисменти.

Няма чиновнически кабинети.

Няма „наш човек“.

Няма телефонно обаждане, което да реши проблема.

И няма значение колко пъти някой е казал, че медиите са незначителни.

Историята има неприятния навик да прави точно обратното.

Да превръща „незначителните“ публикации в документи на епохата.

Да събира на едно място назначенията, скандалите, сигналите, отказите от отговори и всички онези малки детайли, които в момента изглеждат като досадна журналистическа шумотевица.

А после, когато властта си отиде, някой отваря архивите.

И започва да чете.

Тогава вече „дребният проблем“ се оказва хроника.

Хроника на самозабравянето.

Хроника на арогантността.

Хроника на хора, които са били убедени, че ще останат завинаги.

Няма да останат.

Никой не остава.

През последните десетилетия България е виждала достатъчно властови любимци, внезапно издигнати фигури, незаменими съветници, вечни началници и хора, които в определен момент са изглеждали недосегаеми.

После идва следващият политически сезон.
И недосегаемите се оказват съвсем обикновени.

Свалят се табелките

Изчезват служебните автомобили.

Телефоните започват да мълчат.

„Приятелите“ внезапно се оказват заети.

А онова, което остава, са документите.

И публикациите.

И подписите.

И решенията.

И въпросите, на които някой навремето е отказал да отговори.

Ето защо може би най-голямата грешка на всяка власт е да започне да вярва, че обществотое глупаво.

Не е.

То просто понякога е бавно.

Понякога е уморено.

Понякога е разочаровано.

Понякога гледа мълчаливо.

Но мълчанието не е забрава.

А журналистиката, дори когато е неудобна, дори когато е малка, дори когато няма ресурсите на големите медийни корпорации, има една сила, която властта трудно може да контролира напълно — способността да задава един и същи въпрос отново и отново.

Кой назначи?

Защо назначи?

По какви критерии?

Кой носи отговорност?

Какво показва проверката?

Къде са документите?

И защо, ако всичко е толкова чисто, властта изглежда толкова нервна?

Това са „дребните“ въпроси.

Те обаче имат една много неприятна особеност.

Събират се.

Един въпрос.

После втори.

После трети.

След това се появява документ.

След него — свидетелство.

След него — официален сигнал.

След него — ново разследване.

И изведнъж дребният проблем вече не е дребен.

Става картина.

А картината започва да прилича на система.
И точно затова човек би посъветвал всеки, който днес се чувства недосегаем, да не подценява „дребните“ хора.

Дребният журналист може да се окаже човекът, който пази документа.

Дребният сайт може да публикува въпроса, който големият сайт е пропуснал.

Дребният студент може да напише писмото, което да предизвика проверка.

Дребният гражданин може да поиска информация по закона.

Дребният сигнал може да отвори голяма врата.

И тогава онзи, който вчера е казвал „няма значение“, утре може да се окаже принуден да обяснява защо точно е смятал, че няма значение.

Това е разликата между властта и паметта

Властта живее в настоящето.

Паметта живее много по-дълго.

Затова, господа от властта, не се успокоявайте толкова лесно.

Не приемайте критиката за слабост.

Не приемайте медиите за статисти.

Не приемайте студентите за фон.

Не приемайте гражданите за публика, която трябва само да ръкопляска.

И най-вече — не бъркайте временното мълчание с капитулация.

Защото понякога най-тихият въпрос се оказва най-шумният.

А най-малкият текст се оказва най-дългият проблем.

Що се отнася до онези, които днес си позволяват да определят медиите като „дребен и незначителен проблем“, историята вече е дала достатъчно примери как завършва тази самоувереност.

Първо медиите били незначителни.

После били платени.

После били врагове.

После били „поръчкови“.

После никой не ги четял.

А накрая всички започвали да се чудят защо толкова много са писали за тях.

Защото са знаели.

Защото са гледали.

Защото са записвали.

И защото са разбирали една проста истина, която властта често забравя:
всяко управление свършва, но написаното остава.

Затова нека Копринков не се тревожи за „незначителните“ медии.

Нека ги остави да си вършат „дребната“ работа.

Нека пишат.

Нека питат.

Нека ровят.

Нека публикуват документи.

Нека задават неудобните въпроси.
Защото понякога именно тези „дребни“ неща са единственото, което стои между обществения интерес и пълното усещане за безнаказаност.

А когато един ден светлината стане достатъчно силна, вече няма значение кой колко дълго е повтарял „my precious“.

Светлината просто показва какво има в ръцете.

И тогава няма „незначителни медии“.

Има документи.

Има факти.

Има въпроси.

Има отговорност.

И има памет.

А паметта, за разлика от властта, не подава оставка.