Кошмарен сън в лятна нощ

Петър Кърджилов

Полегнал съм връз шезлонг, над мен чадър, пред мен Бяло море, зад мен – полуостров Халкидики. Чувствам се като Вилхелм Завоевателя, завърнал се във владени нявга земи. Ветрецът разнася наоколо протяжния вой на кахърна гръцка песен – нещастна любов, съкрушено сърце… и още нещо. Задрямвам насред царящата следобедна идилия с усещането, че това „още нещо“ ми липсва… И неочаквано го съзирам на съседния шезлонг – излегналия се по бански и с папийонка доцент Георги Лозанов. Но този път той не артикулира в публичното пространство, а тихичко похърква…

Плясък откъм водата привлича вниманието ми. И що да видя – д-р Николай Михайлов, надянал надуваем детски пояс „Жълто пате“, се носи по морската шир. 

Не плува, а плава, така както коментира случващото се на „политическия терен“ – 

засукано, усложнено, „софистикейтид“…

 До него шляпа с ръце социалният антрополог Харалан Александров, яхнал огромна гума – вътрешна, свалена от задното колело на трактор и напомпана до спукване…

Тъй силно шляпа той, че образува морска вълнà, от чиято пяна изплуват трите богини Хера, Атина и Афродита, навлекли от кумова срама „микрокини“ – бански, изрязани дълбоко като норвежки фиорд. И се отправят към мене – с божествени усмивки, олимпийски тен и сексапилна походка. „О, Парисе, сине Приамов, принце Троянски – казват те, – разреши спора ни, посочи коя от нас е най-красивата!“. Внезапната поява на безсмъртните красавици е вълнуваща, но и страховита, защото упоменатият Парис се оказвам аз. При това – изправен пред съдбовен избор. Но кой съм аз, че да решавам съдбата на боговете? В митовете обикновено е обратно. А и трите са тъй божествено красиви! Особено едната – ех, Афродита, Афродита, ненапразно древните аеди са те възпявали като Калипига – Красиводупестата! Поглеждам към далечния бряг, където се възвисява Олимп. О, Зевсе, помогни ми! И неочаквано гръмва гръм, блясва светкавица, а Хера, Атина и Афродита отлитат нанякъде като руски дронове…

На тяхно място изникват (по джапанки) професорките Румяна Коларова и Татяна Буруджиева, съпроводени от Диана Дамянова – бивша профдеятелка и настояща пиарка (каквото и да означава това). Божественото появление изчезва, заменено от 

прозаичното всекидневие

 Изтлява и тръпката, разтърсваща допреди малко слабините ми до дъното на тяхната лесноранима душица. Приликата между трите олимпийки и трите бъбривки е единствено в техните „прашки“ (тип „въженце“). „Медицински факт“, който прави ситуацията още по-тягостна. Обръщам се за помощ към Гого Лозанов, но той продължава да похърква. Гениално го е рекъл поетът: „От никъде взорът надежда не види“…

Събуждам се посред нощ, плувнал в пот, полегнал върху любимия матрак. Над мен таван, пред мен – дърдорещ телевизор. От чийто екран популярни политически анализатори ентусиазирано коментират нещо си – нали предстоят президентски избори… Преди сънят да ме повлече, успявам да изключа телевизора…