Българският поет, сатирик и дисидент Радой Ралин ще остане една от най-светлите фигури в пантеона на родната литература

София Стоянова

Днес се навършват 20 години от смъртта на Радой Ралин. Сатирик и дисидент, най-популярният български поет от 1970 нататък, символ на безкомпромисната борба срещу тоталитарния режим в България. Един месец след смъртта му той става първият българин, на когото британският вестник “Таймс” отделя цяла страница. На негово име е наречен планински връх на остров Ливингстън, Антарктика, улица в Сливен и площада пред бившето кино „Изток“ в София.
Димитър Стефанов Стоянов още известен като Радой Ралин е роден е на 23 април 1922 година в Сливен. 
Първата му публикация е през 1931 – стихотворението „Есен“, в детското вестниче „Изгрев“. Скоро след това пише и първата си епиграма, чиито прототип е министърът на финансите Стефан Стефанов (1876 - 1946), която гласи:

Снага суха,
глава куха;
със финанси се занимава,
ала все назад остава.

До завършване на гимназията продължава да печата в „Изгрев“, „Правда“, „Бургарски фар“, „Българска реч“, „Подем“, „Литературна седмица“. Подписва се като Митко Ст. Димитров, Димитър Ралин, Раликор, Далилин, Рали, Рали К., Рали Коларов и др. С времето 

достига до псевдонима Радой Ралин,

 с който остава популярен през целия си живот.
След завършване на гимназия, заминава в София, за да учи право. Там се запознава с Кирил Христов, Александър Геров, Александър Вутимски, Атанас Далчев, Никола Вапцаров и др. 
Между декември 1944 година и август 1945 участва във ВСВ в XVI дивизия. По време на службата на фронта списва творби, които по-късно включва в стихосбирката „Войнишка тетрадка“. След завършване на висшето си образование работи в сп. „Славяни“ и „Литературен фронт“. В началото на 1947 е избран за редовен член на СБП, без още да има издадена книга. През 1949 от издателство Народна младеж излиза първата му стихосбирка „Стихотворения“, а година по-късно излиза втората му книга „Четиринадесет дни“ 
През 1952 започва работа в „Стършел“. По това време се запознава с Борис Димовски. През Октомври 1952 заедно със Захари Петров – Харкин и Борис Априлов замислят идеята да основат сатиричен театър „Стършел“, която по-късно успяват да осъществят и театърът съществува и до ден днешен.
През 1957 в съавторство с Борис Априлов написва пиесата „Дяволското огледало“. Тя е изиграна само няколко пъти на сцена в „Театъра на трудовата повинност.“. В последствие е унищожена до последното копие от властите. 
През 1964 по негов сценарий излиза „Невероятна история“.  с режисьор Владимир Янчев и участието на Радой Ралин, Григор Вачков, Георги Калоянчев и др. Автор е и на киносатирите „Лакпром“, „Борба за икономии“, „Вездесъщия“, „Инцидент“, „Новогодишен подарък“ и др. Той е сред основателите на поредицата от филмови миниатюри третиращи злободневни проблеми – „Фокус“. През 1962 заедно с Валери Петров пишат пиесата „Импровизация“, поставена в Сатиричния театър. Автор е и на пиесата „Конферанс“ и на киносценариите „Аз съм Левски“ и „Ще дойде детето“, които не са екранизирани в знак на

 репресия срещу автора

През 1968 книгата му с народни епиграми „Люти чушки“ е иззета от книжарниците и е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат. В следствие на това Радой е уволнен от „Български писател“, спряна е готовата за печат стихосбирка „Късни свидетели“. До 1976 Радой Ралин не е допускан до работа, а текстовете му масово са отказвани от редакциите.
По времето на атаката срещу „Люти чушки“ Радой вече е обект на разработка от ДС – ДОП „Злобния“. През 1973 година ДС завежда срещу него ДОН „Козел“ (Дело за оперативно наблюдение), А през 1978 ДОН „Козел“ преминава в най-тежката доживотна форма на преследване ДОР „Козел“.
1983 година е юбилейна година за Радой, но не са съставени полагащите му се юбилейни издания. Двата юбилейни тома „Лирика“ и „Проза“ са дадени за печат на 10.08.1984 и излизат на 29.12.1984.  В отчетните доклади на ДС се изтъква, че са ограничили разпространението им. 
На 18.11.1989 на големия митинг на площад Александър Невски, Радой произнася своята реч:

„Изстрадали сънародници,
Неосъществени, зачеркнати три поколения...
Всички сме смазани от режима на плутокрацията – властта на забогателите от властта, това паразитно малцинство, което искаше да ни управлява доживотно, и което сведе човека до животно... Тук виждам плакати „Долу червената буржоазия!“ Не, плутокрацията няма нищо общо със старата буржоазия, на чиито тавани още се пазеха калпаците и потурите на дедите, и която градеше стопанство, произвеждаше продукция... А нашите плутократи са средновековни, азиатски владетели с римски привкус на извратеност... И милиардерите не са си позволявали такъв лукс като тях. Но повече от всичко бяха техните престъпления, които ги закриляше и скриваше от народа една огромна добре охранена охрана. 
Затова 10-ти ноември е повторно освобождение на България! Но дано не остане само един романтичен почин, само едно георично намерение... Много сме лъгани като народ, душа не ни остана за още напразни илюзии...“

На 29.01.1990 започва изгарянето на най-опасните досиета като тези на Георги Марков и Радой Ралин. Заповедта за унищожаване на тези досиета е запазена. 
След промените Радой Ралин е зает да обикаля общини и отговорни инстанции за прекръстването на улици: предлага имената на комунистически активисти да се променят с имена на преследвани от режима писатели, поети и художници.  В квартал „Изток“ той успява да преименува бившата „Коларов“ с „Атанас Далчев“, бившата „Тодор Павлов“ е прекръстена на „Райко Алексиев“. Кръщава и улица на Константин Щъркелов, Елисавета Багряна и други.  Tой е сред инициаторите за създаване на 

независим български писателски съюз,

 но съдът отказва регистрацията.
През 1995 година Милан Огнянов заснема документалния филм за Радой „Всичко ми говори“. “ А през 2003 година режисьорът Илко Дундаков засмена „Радой Ралин и времето“.