Българският писател Марин Георгиев е носителят  на наградата "Йожеф Уташи" за 2019 година.  Това е решението на фондация "Йожеф Уташи", която отличи известния български автор. Събитието се проведе в рамките на ноемврийската вечер на списание "Хител". По време на награждаването  бе представена и втората книга на Марин Георгиев на унгарски, проза и поезия – „Някой винаги гледа".

Ето какво написа в предговора към изданието Золтан Яноши, главен редактор на издателството на съюза на унгарските писатели:

„Поместените тук творби на българския писател, публицист, редактор, основател и ръководител на национални литературни форуми и организации под формата на най-кратките жанрове дават комплексна картина за света, която се стреми към цялостност и помага за по-точното му разбиране. Що за свят е това? Десетилетията на „социалистическо“ преобразяване след Втората световна война, унищожаващи селячеството и морала, свързван предимно със съдбата на тази тогава наистина голяма прослойка от народа, образите на диктатурата, носители на типичните черти за всички държави от социалистическия блок – измъчени, верни на партията или опозиционерски настроени, пътищата и обходите в търсене на себе си, на собствените жанрове и на унаследената правда на мъжа, израснал в българската литература, опитът от пътуванията в Съветския съюз, опознаването на Унгария и унгарските връзки витаят най-силно в ярко оформените, почти като на снимка, рисунъци на темите му. Микрокартините, миниатюрните истории, описанията на пейзажи, тресчиците памет – хвърлящи светлина до дъното на душата – и редовете в сборника, представляващи по-голяма хронологическа поредица, дори в тези огледални отломъци представят по-голямата история и по-широкия човешки космос – заедно с неговите борби, хитрувания, клопки и проблясъци. Дори и когато тази карта през радиуса, прокаран от България (в по-тесен географски смисъл), тук се простира само до Унгария, символизираща вратата към Запада, и до Москва, символизираща гнездото на диктатурата, респективно до подчинените републики. Но в дълбините им се крие изстраданата история на новото столетие и половина-две на цяла Централна и Югоизточна Европа, особено историята на България и Унгария, отвъдвремевата откритост, обич, но и предателства на човешката душа, и пантеистичното присъствие на Бог, неговото внимание и грижа за земните дела. Почти досегаемото и осезаемо лично присъствие на Марин Георгиев е потвърждение на този въпреки фрагментарността си богат тематичен кръг. Независимо какво обрисува – дали разказ, клонящ към новела, дали кратка проза, пълна със социографска мощ, дали есе, дали мемоар, засвидетелстван с най-лична душевност, дали литературна рисунка на събитие, поредица от борби, сбито в няколко абзаца жизнеописание или фрагмент от пейзаж (планински склон, река, поток, есенна градина) или пък клоняща към поезия проза, или лирическа творба, той сякаш неизменно присъства от плът и кръв, там, до своя читател. Обича, уважава и иска да информира с най-скорошните си познания човека, който посяга към неговите творби, за преживяното от него, за своя по-тесен или по-широк житейски космос. Лично го въвежда заедно с българския световен шампион по борба в специалната стая на затворения ресторант, настанява го до първата, втората, третата или кой знае коя маса на някога всемогъщия ръководител на българския съюз на писателите, хваща го за ръката край болничното легло на бабата, изслушвайки последните заръки, прекарва го от край до край през селския двор от детството, показва му пълния с въздишки и ограбен делник на принудените да влязат в кооператива селяни и селянки, пошушва му в ухото доникъде неводещите дандании на събранията на българските писатели, ухаещата на водка кухота на поддържаните със съветските писатели официални връзки. Като дете поставя читателя – и това е съществено в схемата на книгата – до някогашното му детско аз, във водовъртежа от селска бедност, угнетеност и гордост, откъдето по първичен начин се е формирала общата и главна нишка в чудесните му микро-карти: непоклатимото търсене на истината. Наред с описанията, със ситуационнните възстановки, всяко негово писание е пропито от разследващата, разкриващата, дори разобличаващата достоверност и дълбочина на анализа на душата. За нас, унгарците, е особено поучително всичко онова, което авторът пише за Унгария, за унгарската литература, за унгарците, за Будапеща, за унгарското село, и което е сторил за популяризирането на унгарската литература в България. Неговата гледна точка ни помага да опознаем ценностите и недъзите си, и възкресява осезаемо и съкровено в унгарската памет силата на един покъртително близък по история, постоянно лишаван, дори многократно опитван да бъде унищожен народ и култура. Опитва се да направи по-ясно „мъглявото често дори и за нас огледало“, докато превежда Ищван Шинка, докато пише стихотворение за изказкия дом на Ласло Над, за Йожеф Уташи и други, и издига унгарските си спомени, приятели, пътувания, самотните или общи странствания из Будапеща до хоризонта на своите чувствителни, но същевременно обективни и метафорични творби. И показва – като същевременно очертава своите отнасящи се и до преводачите критерии за подбор, отзвук и ценности на българоезичната си антология на унгарската поезия, че добрата преводаческа работа не е просто познаване на ежедневния език, а въпрос на познаване на майчиния език, на поетическа компетентност и човешко богатство и ангажираност, дори може да се каже, че то се създава предимно по тези вектори. Този сборник на българския писател, поет и наш истински приятел Марин Георгиев си струва да бъде основно проучен заради пластичното, лично литературно оформяне на многостранните познания, преживявания и исторически поуки, чувствително към собствената си и към нашата нация, а сетне посланията му да бъдат осмислени от унгарския читател.”