Бисер ТОШЕВ

На Гената, без който светът 
вече не е толкова цветен…

Случи се в началото на осемдесетте години на миналия век в едно от онези периферни селища на народната ни република, в които никога нищо не се случваше. Градчето се казваше Вълчедръм, бе на двайсетина километра от Лом и от петнайсетина години бе град и общински център. Но гражданите му продължаваха да изхвърлят боклука си на края на селището, въпреки близката забранителна табела.
Един ден хлапетата от една от многобройните махали, след като изпотрошиха с топките си прозорците и насажденията на новогражданите, бяха принудени от тях да си направят футболно игрище. Единственото подходящо място в района бе именно сметището на десния бряг на река Цибрица. Мобилизираха Тимуровската си команда. За един ленински съботник почистиха и подравниха терена с помощта на част от родителите и за ужас на гражданите, които продължаваха да изсипват отпадъците си върху детското игрище. То бе очертано с вар от специална новоизобретена лейка на лагери. Имаше си истински греди в почти реални размери, изработени в съседната дърводелна от добрия дядо Благо. Майки шивачки му ушиха най-цветните и здрави мрежи от прежда, червен плюш, потници, комбинезони и каквото им попадне. Така за няколко дни хлапета и заразени с детски ентусиазъм родители превърнаха бившето сметище в очарователен стадион. Намираше се в близост до истинския стадион „Златия”. Бе не само по-красив от него, но си имаше и по-хубаво име. Малките момчета, които един ден щяха да станат световни шампиони, му дадоха гръмкото наименование „Уембли”. Изписаха го върху бившата забранителна табела, забраняваща на гражданите да изхвърлят боклука си на края на селището.

 „Уембли” стана домакин на не една и две оспорвани надпревари с отбори от другите махали и околни села. Жителите на градчето често коментираха разпалено мачовете на малките. Това правеше децата големи, горди и щастливи и те с право се чувстваха звезди не по-малки от Искренов, Младенов, Паоло Роси или Платини. Постепенно теренът се сдоби и с импровизирана трибуна с камъни, бирени каси, кофи и пънове за сядане, както и с престижен навес от ламарина на колове, сътворен от страстни зяпачи.
В един слънчев летен следобед децата забелязаха странен зрител на една от тренировките си по пладне. В малкото селище всички се знаеха и всеки другоселец винаги бе разпознаван и по стар навик гледан с недоверие и подозрителност. Новият зрител бе по-различен от всички останали другоселци стъпвали изобщо в селището и региона досега. Бе брадат и рошав, с моряшка фланелка и бутилка в ръка. Целият бе омазан в разноцветни бои, като клоун от цирк. Говореше си сам, погледът му блуждаеше по баира над реката, където още можеха да се забележат следите от предишното селище на новогражданите, прогонени преди векове от чумата на отсамния бряг. Не общуваше с никой. Разговаряше само със себе си, а смехът му бе толкова мощен и зловещ, че предизвикваше тръпки у момчетата. Освен това си пееше на някакъв неразбираем, другоземен език. При една контраатака топката се озова в краката му. Той я пое и закрепи майсторски на ходилото си, задържайки я няколко секунди във въздуха. После, без да пада, я прехвърли на левия си крак и на челото си. След това я пусна по дясната си ръка и я завъртя върху показалеца си, укроти я, задържа я неподвижна на върха на пръста си и рече:
- Светът е кръгъл и се върти. Важното е да го задържиш върху пръста си, след което се изсмя продължително и гръмогласно. Малките, които неусетно го бяха приближили на безопасно разстояние, знаеха отлично, че светът е кръгъл и се върти, но недоумяваха как може човек да го задържи върху пръста си. Гледаха го учудени и смаяни едновременно от думите, футболните достойнства и смеха му. В този момент странникът им каза нещо, което нямаше да забравят никога и с което ги спечели завинаги:
- Познавам се лично с Пеле, Еузебио и Гаринча, а с чичо ви Жоро Соколов едно време имахме най-хубавите момичета в столицата. С Котков си пиех мастиката, а с Гунди, ееех Гунди... Гундарата ми беше най-добрият приятел. С Алфа Ромеото му бръмчахме из София, Пловдив, Рим, Милано и Флоренция. Докато Гунди скриваше топката на жабарите, които го гледаха с ей такива очи, аз се возех с Алфата из Флоренция като истински пич. Пресичах Сеньорията, паркирах пред Санта Кроче и там в една стара кръчма си пиех водката на спокойствие с Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати без никой да ни разпознае. След мача Гунди ме вземаше и се понасяхме по магистралата с двеста към София. Е-е-х, златни времена бяха. Кво знаете вие, пичове такива.

Хлапетата го гледаха с ей такива очи. Не бяха чували изобщо за Флоренция, още по-малко пък за Микеланджело, Леонардо и Макиавели. Бяха изумени от футболните познанства на този странен човек, който се познаваше лично с Пеле, Гаринча, Еузебио и Жоро Соколов, а с Гунди, за когото бяха слушали толкова много и който присъстваше по стените в техните домове, бе истински приятел. Даже бе карал Алфата му - онази същата, която се бе разбила преди десетина години на един от завоите на Витиня. Където ходеха всяка година на 30-и юни с бащите и дядовците си да оставят скришом по една топка и цветя. За първи път виждаха човек, познавал Аспарухов и не вярваха на очите си. Най-малкият малчуган, който на всяка цена искаше да стане като Гунди и години наред бе приспиван с приказки за синята деветка, на която баба му редовно палеше свещичка пред портрета до иконата на света Богородица и оставяше храна на масата на Задушница като на собствен син, се разплака. По примера на старите мъже в дома му, които винаги плачеха като деца, когато си говореха за Гунди. Странникът видя сълзите в очите му и впитите зъбки в устните му. Взе го в скута си, положи го върху коляното си, погали го по русия перчем, изтри сълзите му с палец и му рече тихо: „Гунди никога не плачеше!”. После хукна с топката към игрището, където малчуганите изиграха един от най-незабравимите си мачове. В него най-малкия малчуган отбеляза седем гола на най-шарения, брадат и  рошав вратар на планетата.

Когато се прибраха по залез, малките с охота разказваха на родителите си за новия си приятел, който познаваше цяла Италия, Пеле, Гаринча, Еузебио, Жоро Соколов и самите Гунди и Котков. Освен това вече знаеха, че са пичове и макар да не бяха на ясно какво значи това, започнаха така да се наричат помежду си. Най-малкият пич не си изяде вечерята и не мигна до заранта. Возеше се на задната седалка на Алфата с четирите деветки. Тя бе с тапицерия от нежна бяла кожа, набираше се бързо, возеше плавно и меко и не друсаше като Москвича на татко му. Препускаха с 200 към Италия и чудния й град. Караше самият Гунди. Перчемът му се вееше под отцепения прозорец. Усмивката му озаряваше купето. Белите му зъби блестяха в огледалото за обратно виждане, в което му се усмихваше и намигаше свойски. До него се бе облегнал Котков. Обясняваше на Гунди как ще му подава. И как пак ще вкара на италианците с левачката от пряк свободен удар. На задната седалка с бутилка в ръка седеше новият му приятел. Той щеше да мине с Алфата по площада на Сеньорията, да паркира пред Санта Кроче и да свирне на Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели и Бартоломео Аманати в чийто шадраван щяха да се изкъпят за изтрезняване в паузата между две напивания, докато българските футболисти побеждават гордо съгражданите им.
- Видя ли бе, пич такъв, я се отпусни, кво си се стегнал, рече му странникът и го ръгна закачливо с лакът в ребрата.

Колкото повече приближаваха Флоренция, толкова повече сърцето на момчето се свиваше. Пред погледите на самите Гунди и Котков щеше да се изправи с детския национален отбор на България срещу италианците, преди мача на мъжете. Двете звезди щяха да присъстват в съблекалнята на разбора преди срещата. През цялото време щяха да гледат в него. Той щеше да слуша внимателно указанията им. Когато наближеше моментът, щеше да извади от торбичката новите си бутонки, които татко му най-после му взе за рождения ден и бавно и ритуално да притегне дългите им връзки. Гунди щеше да стане от мястото си и с онази само негова усмивка да му подаде малката фланелка с номер девет и с герба отпред. След това щеше да го вземе с дългите си ръце, силно да го притисне в скута си и да му каже: „Разкажи им играта, покажи им че си истински българин”. После Котето щеше да го потупа по гърба, да му намигне и да му посочи с поглед терена, подканяйки го да тръгва. Малкият пич щеше да излезе последен, без да се обръща. Ще стъпи първо с левия крак на игрището и след като изслуша химна с ръка на сърцето, взрян в дълбоките зеници на Гунди, още в първата минута ще им отбележи чак от центъра. И ще им покаже, че е истински българин, макар и от село на края на света. После ще се хвърли със спринт в публиката, където Гунди и Котков дълго ще го прегръщат и ще му се радват…

На следващия ден отиде много преди другите на „Уембли”. Стадионът бе пуст. Цибрица си течеше все така кротко към Дунав. Старите баби поливаха край нея градините и бостаните си. Отсреща в полята слънцето златееше в житата на Златията. Малкият пич се разходи сам по терена. Финтира двама италианци и им вкара от центъра. После се затича радостно към Гунди и Котков. Точно, когато се хвърляше в обятията им, чу гласът на новия си познайник, който говореше нещо с рибите под отсечения бряг в реката. Малчуганът го приближи. Странникът видя червените му от безсъние очи. Каза му, че ако пак е плакал за Гунди, лично ще му удари два шамара от негово име, защото Георги Аспарухов никога не плаче. После излезе чисто гол от реката с голям клен в ръцете си. Остави го при другите риби в един сак и прикани малкия си приятел да пристъпи с него във водата. След това му рече: Кленът е под корените на върбата в подмола. Ще видиш малка дупка в която лежи. Обгради го с ръцете си и постепенно му отнемай пространството. Когато го приближиш действай бързо, защото той ще усети, че му се отнема свободата, ще се възпротиви и ще стане хлъзгав и непокорен. Запомни – важно е да му вземеш Свободата и да го стиснеш силно. Направиш ли го – твой е! Сетне хвана малкия за краката, който се потопи и след секунди се показа засмян. Стискаше силно първата риба в живота си. Вече беше истински мъж. Другоселецът изкорми рибите, изплакна ги и започна да ги яде сурови, преглъщайки ги с вода от реката. После, смеейки се гръмогласно изпрати объркания хлапак за домати в близките градини.

Когато се върна с урожая, намери приятеля си все така гол пред един статив до старата топола. Върху рамкирано парче плат нанасяше всички възможни бои едновременно, директно с пръстите си. После отпиваше от мастиката, смееше се силно, бъркаше в боите и продължаваше да маже, облизвайки пръстите си. В работата си ползваше още перо, късчета дунапрен, парцалчета, парче жълта ламарина от капачка на буркан, пирон, джобно ножче и туристическо гребенче, клечка и четка за зъби. Всичко това ловко сменяше и вадеше според нуждите си из джобовете, устата, косите, над ушите и бог знае още от къде. С този си реквизит, като същински факир, нанасяше груби мазки, очертаваше контури, броеше, отнемаше, чегърташе с нокът, мацаше с палец, оформяше, плюваше, замазваше. Вдъхваше с дъха си по картината като истински вълшебник. Миришеше я. Всичко това се случваше с небивала сръчност и смяна на състояния като в транс. След това застиваше и се взираше в нея вцепенен и ококорен. После пък се отдалечаваше. Гледаше я ту от ляво, ту от дясно. Замижаваше. Приклякаше. Накрая се надупи към нея, наведе рошавата си глава между коленете си и започна да я оглежда гърбом, обърната. 
Детето го гледаше още по-слисано. Бе силно объркано от поведението на този все по-странен човек, рисуващ най-чудната картина на света. Тя не си приличаше по никакъв начин с отсрещния пейзаж. Нито с вазите, ябълките и крушите, които рисуваше при другарката Кривошийска в часовете по изобразително изкуство. Не наподобяваше и на лицата, които художникът на селището рисуваше за манифестациите. Не издържа и го попита какво всъщност рисува? Вместо отговор получаваше все по-зловещ смях. Почувства се пренебрегнат и глупав. Поиска му се да избяга. Странникът видя разочарованието в очите му и го перна свойски с пръст по носа, оцветявайки го с лилава боя.

После допи остатъка от бутилката на екс, метна я във водата рече:
- Свободата е най-хлъзгавото животно на света! Нея рисувам моето момче! Това е Свободата-а-а-а! След това започна да се смее диво и да повтаря „Сво-бо-да-та” като в транс. Малкият пич се изплаши и хукна направо към вкъщи.
Вечерта разбра от татко си, че новият му познайник не бил никакъв бивш спортист, ами някакъв шантав софийски художник, фантазьор и пропаднал пияница. Бил отседнал в дома на Йото Бозаджията, чиято сестра Мика била не по-малко шантава и пияна народна актриса от столичен театър. С нея странникът съжителствал в дома й в софийския квартал Лозенец. Мълвата за появата му бързо бе обиколила селото. Жители с ужас бяха разказали на таткото на малкия пич, че художникът успял за една вечер да изпие три бутилки с мастика, да боядиса една от стените на кръчмата с пръсти и да нарисува със същите пръсти на входа на селсъвета самия Сатана в униформа. Всички бяха започнали да го отбягват с изключение на местните пияници и деградати. Те слушаха с отворена уста за подвизите по Европа и света на този странен човек, който се бе представял като Луис, Джон, Елтън или Сам. Истинското му име никой не знаеше. Но малкият пич не биваше повече да дружи с него. Иначе татко му щеше да му прибере завинаги бутонките, топката, колелото и прашката.

Видя го за последен път в събота вечер в градината на ресторант Москва. Там трудовите хора се събираха на така нареченото „градинско”. Това означаваше, че облечени в новите си ризи се отдават на консумация на кебапчета, ломска бира и коняк под звуците на прегракнал оркестър, изпълняващ в тяхна чест старите си градски шлагери или хитовете на Панайот Панайотов, Кичка Бодурова и Христо Кидиков. Беше седнал на масата на деградатите, които го зяпаха все така учудено, докато смехът му надвикваше музикантите. Зяпаха го тайно и явно и всички трудови хора. Коментираха го с покруса или му се надсмиваха твърдейки, че е луд, шантав и ненормален пияница и пропаднал алкохолик. Странникът не им обръщаше никакво внимание, а още по-увлекателно разказваше на сътрапезниците си своите подвизи. Малкото момче го беше яд на всичките трудови хора, които се присмиваха и гавреха с величествения му приятел. Съжали, че сега не е седнал до него, за да си пътуват с Гунди и Котето към Флоренция, далеч от очите и устите на тези нищо неразбиращи, лоши възрастни хора. 

В този миг се случи нещо незабравимо. До масата на чудния странник се появих трима милиционери в униформи. Подканиха го да тръгне с тях. Брадатият чудак с моряшката фланелка стана и положи червена петолевка върху салфетката пред себе си, на която бе изрисувал лика на най-дебелата сервитьорка на света. После изсипа бирата си на екс, смигна на малкия си приятел и счупи бутилката в краката на милиционерите. Униформените незабавно му сложиха белезниците и го отведоха в неизвестна посока под аплодисментите на трудовите хора. Малкият му приятел искаше да скочи и да повали с малките си юмруци лошите милиционери. Да освободи приятеля си и да се понесе бързо с него към Флоренция. Пред Санта Кроче ги чакаха Данте, Микеланджело, Леонардо, Макиавели, Бартоломео Аманати, Гунди и Котков.
Повече никой никога не видя чудния странник в селото, нито пък някой обърна внимание на отсъствието му. Цибрица все така кротко си течеше към Дунав, бабите поливаха градините и бостаните си, слънцето си златееше в Златията, а децата все така бясно гонеха топката на „Уембли”. Единствено на малкият пич му се струваше, че пейзажът отсреща вече не е същият.

Години по-късно, когато нищо вече не беше същото, малкият пич бе пораснал и се бе простил с мечтата си да стане на всяка цена като Гунди. Бе станал студент по политически науки, твърдо решен да завърти и задържи света на пръста си. И да овладее хлъзгавата Свобода с ръцете си. Често отскачаше до художествената галерия на улица „Шипка”. Тайно се надяваше да зърне някогашния си познайник. Отдавна знаеше, че не е никакъв Луис, Елтън, нито Джон, още по-малко пък Сам, а е самия Генко Генков. Един от най-добрите български художници.

Видя го един ден сам на маса отвън в кафенето на художниците. Нямаше как да не го разпознае. Беше си същият – все така брадат и омазан, може би само малко по-тъжен и дрипав. Бе облегнал огромно чисто платно на колоната до себе си. Бездомно куче се умилкваше в краката му. Погледът му блуждаеше някъде в отсрещното в онези само негови си пейзажи. Сърцето на малкия пич затуптя силно. Както някога, когато чу за първи път разказите за Гунди, когато улови първия си клен, когато летеше в Алфата по магистралата и когато се изплаши от Свободата. Чу плътните удари по топката, детската глъч на отдавна заритият с боклуци Уембли, долови шума на реката, песента на тополите и смеха на чудния си познайник. Очите му се насълзиха и, без да крие вадичките, се спря до стария си приятел. Той излезе от пейзажа си, погледна го и с едва доловима усмивка рече:
- Къде си бе, пич такъв, леле колко си пораснал!
После го прикани да седне. Разпита за всичките останали пичове и познати хора в селището, чиито обитатели, улици и местности помнеше дословно. Натъжи се единствено когато разбра, че някогашната му спътница в живота, която той много обичаше, е починала в едно от напиванията си. Малкият пич го излъга, че никак не се е мъчила. Старецът изтри мътните си очи с дълбока въздишка и го изпрати да му вземе черен пастел и бял лист хартия. Когато се върна с покупките, художникът ги взе и му каза: „Сега рисувам кучета, но теб ще те направя като човек, щото си мой пич! Нищо че не харесвам политическите науки дето си захванал, при положение, че има толкова много други науки на света. Ще те направя като жив - да имаш спомен от бате си Генко. Сега с пастелчето, а утре ела в ателието ми в Красна поляна. Ще те запозная с кучетата и ще ти подаря едно масло! Да си имаш от мен, че вече взе да ми омръзва тука!”. После хвана с изкривения си палец пастела и, взирайки се в малкия пич, започна да нанася образа върху листа.
Настана суматоха. Всички художници и посетители се скупчиха около него с коментарите си. Генко започна да се смее гръмко, както навремето край реката. После добави още по-гръмко към зяпачите: - Гледайте и се учете, кучета некадърни, и отново се разля в смеха и рисунката си. Кибиците не се сърдеха, а цъкаха с език и му се възхищаваха. Само малкият пич не разбираше защо на листа не се появява неговото лице, а някаква бледа прилика, рошава, сбръчкана и неугледна, като самия художник. А в същото време зяпачите твърдяха, че го е „хванал”. Маестрото бе усетил недоумението му: Спокойно. След двадесет години ще си точно такъв, рече и изпадна в бурен смях, под аплодисментите на околните наблюдатели. После стана бавно и прегърна силно старият си познайник за довиждане. Покани го още веднъж да посети ателието му, грабна платното си и пое величествено в компанията на кучето си към залязващото слънце…

Малкият пич не посети ателието му. Знаеше от трудовите хора, че не бива просто така да се вземат подаръци. Пък било то и от "пропаднал, шантав пияница". Няколко години по-късно художникът почина. Малкият пич много силно страда. Като за близък роднина. Страда и портретът от стената. На който малкият пич все повече заприличваше.

София 
03.03.2006 г.