Кънчо Кожухаров е писател, разследващ журналист, аналитик и преводач. Автор е на първото документално проучване на корупцията у нас – разследването в два тома „Кой какъв е в българската корупция” (2007, 2008). Известни са и романите му „Последният лов на Кана” (2003, 2006), "Факторът на добротата" (2010) и „Тракийският капан“ (2014), анализът „Превратът срещу ГЕРБ“ (2014), сборникът разкази „Китайско пясъчно коте“ (2011) и графичният роман „Папата, който спаси света“ (2019). 

Интервю на Мая Георгиева

–  Г-н Кожухаров, в току-що излязлата ви книга „Жив до поискване“ има невиждано досега определение. В карето на задната корица тя е наречена „Най-радостната и светла книга на XXI век“. Защо писахте радостни неща в тъй смръщено време?

–  Предпочитам да виждам усмихнати хора, пък и по природа аз самият съм радостен човек. Не обичам да чета как са потънали гемиите на автора, макар и да съзнавам, че на тази тема се пише лесно. Много по-лесно е да разплачеш някого или да му развалиш настроението, отколкото да го накараш да се усмихне или засмее. А имах и една твърде лична причина.

–  Чак толкова лична, че да не я споделите?

–  Преди три години мой приятел ме помоли да му напиша нещо, защото подготвял своя мемоарна книга. Описах една случка с нас двамата, а след това занесох текста на майка ми, която беше в болница. На следващия ден я чакаше тежка операция, но щом започна да чете, лицето ѝ просветля. Като видях как се оживи и развесели, си рекох: „Кънчо, сядаx да пишеш!“ Три месеца писах по две-три страници почти всеки ден, а сетне ѝ ги носех да ги прочете. Сега премеждията ѝ отдавна са минали и тя с пълна сила се радва на живота и на нашите котки. Като гледах резултата от импровизираната литературна терапия, реших, че бих могъл да зарадвам още много хора. Дописах някои неща, структурирах написаното и резултатът е пред вас: „Жив до поискване“.

–  От анотациите не става ясно каква е темата на книгата, така че бихте ли казали какви проблеми разглеждате? 

–  Трудно ми е да изброя всички проблеми, сюжети и теми в книгата. Вътре има разкази, случки, анализи, афоризми, размисли за писането... Целта ми беше да напиша много радостна книга и мисля, че успях. Мога само да кажа, че ако я зачетете, трудно ще я оставите. На някои места ще се смеете с цяло гърло, а на други ще се позамислите. Не ми се ще да обяснявам повече, за да не стигна до самохвалство. Най-добре проверете сами.

–  Какви изисквания поставяте към вашите текстове?

–  Независимо дали пиша авторски текст, или превеждам чужд, винаги давам най-доброто, на което съм способен в момента. Не си позволявам да работя небрежно, през куп за грош. В ума ми се върти: „Ами ако това е последното ми дело на Земята?“.

–  Напомнихте ми, че сте не само писател, но и преводач. Колко книги сте написали и колко сте превели?

–  Авторските ми книги са девет, а на преводните отдавна им изгубих бройката, но при всички положения са над 60. Не обичам количествените сравнения в литературата, така че питайте за нещо друго.

–  Може ли да се каже, че не само писателят, а и преводачът е народен будител?

–  Да, стига да превежда качествени книги. Ще допълня обаче, че писането е творчество от несравнимо по-висш порядък в сравнение с превеждането.

–  Ще позволите ли най-шаблонния въпрос? 

–  За творческите ми планове ли? Навремето в редакцията на „Орбита“ и „Направи сам“ имаше една свято спазвана максима. „Ненаписани материали не публикуваме.“ Рано е да говоря за нещо, което още не съм написал. Мога обаче да се похваля, че скоро ще излезе третото издание на „Последният лов на Кана“, моя първи роман.

–  И той ли е радостен?

–  По-скоро е в стила на високата трагедия, но не съсипващата, а извисяващата. Описвам последните мигове на кан Кубрат. Канът е отровен и знае, че му остават два-три часа живот, през които трябва да реши кой от синовете си да остави на трона както и да открие убиеца си, за да го накаже. 

–  Звучи интересно. Когато излезе, май пак ще се срещнем. А сега бихте ли ни предложили някой откъс от „Жив до поискване“?

–  Тъй като зачекнахте темата за будителството, ето един кратък текст за отношението към думите.

ПИСАТЕЛЯТ И ДУМИТЕ

Думите могат да убиват, да раняват, да лекуват и да носят просветление. Начинът, по който се отнасяме към тях, понякога е професионално обусловен.
За повечето хора думите са инструмент, който може да бъде използван и захвърлен. Те служат за постигането на определена цел и затова още в следващия миг след изричането им могат да бъдат заменени, отречени или опровергани.
За писателя думите са договор, обет, който го обвързва. Затова той следва да борави с тях много по-обмислено и предпазливо. Не можеш да отречеш, дообясниш или замениш думите във вече отпечатаната книга. Не можеш да им придадеш малко по друг нюанс с интонация, мимика или жест. Трябва да вкараш интонацията, мимиката и жеста в самия текст, тоест с други думи. Това изисква особена чистота в твоите отношения с думите.
Тази чистота има и физическо измерение. Веднъж споменах пред моя приятел Петър Добрев, този прозорлив анализатор на стопанската история на древните българи, че преди да седна да пиша, мия дълго ръцете си и дори често взимам душ – вероятно защото така се съсредоточавам върху това, което смятам да пиша.
– Сигурно миенето ти помага да се съсредоточиш – рече той, – но в него има и нещо друго. Без да знаеш, ти спазваш една традиция на старите българи. Преди да предприемат нещо ново – пътуване, начинание, някаква промяна в живота си, те се къпели ритуално – за да сложат началото с чисто тяло и пречистен дух. Оттам е дошла и тази необяснима за други народи реакция на околните към тяхното действие: „Честита баня!“ 
Какво се крие зад тези думи? Какъв е техният смисъл? Те казват: „Прави ти чест, че си решил да сложиш начало на нещо ново. Желая ти успех!“
Ритуалното измиване се практикува във всички религии и то е задължително за жреците и свещенослужителите. Не се учудвам, че ти се миеш, преди да започнеш да пишеш, защото писателят е свещенослужител на Словото.