Васил Славов*

Живеехме на тавана на апартамента в „Изгрева“. Вече бяха съдили баща ми. Беше враг. За дядо ми бяха казвали, че е гад. Гад. Врагове и гадове. Това бяхме ние. За тях. В нашия град, в нашия „Изгрев“, под нашата планина. 

Никога нямаше работа. Никога нямах работа. Като дойде детето, бях завършил английска филология. Отредиха ми нощна смяна на очуквач в печатницата на „Труд“. Купих салам, от онзи кучешкия, ракия и фрас... на пейката в съблекалнята. Имаше маса в ъгъла. Кривокрака като бачкерите. А те не говореха много. Сигурно беше от вечното тъмно. От тъмното. Потупаха ме по рамото, казаха - радост да ви е, на майката и на бащата. Толкоз. Слънцето идваше, заспивах тогава, а възглавницата ставше черна. От оловото. 

После - другата нощна смяна. Зарът ми бил хвърлен на нощни смени. Дърпах листове във фабрика „Фурнир“, слагах ги в течност, която ги охлажадше. Фъскаха. Фабриката бе до Дианабад, на хвърлей от гората. Възглавницата ми вече не беше оловна. Миришех на дърво. На пресно 

отсечено младо дърво

 А фабриката бе собственост на брата на дядо ми. На Кирил. Преди да го убият. Или той сам да се убие. Имаше още няколко работника, които си спомняха за него. Говорех с тях. Казваха, че помагал на всички, на семействата на съдени комунисти, на всички, на Христо Ясенов, на Людмил Стоянов, на кой ли не. А комунистите се бяха гаврили с него методично, денонощно. Говореше се, че се е хвърлил към смъртта си в килиите на Държавна Сигурност. За да не предаде, премазан от побои. 

Нямаме гроба му. Не ни остана дори гробът му.

Всички тези безцветни придихания, с които трябва да се съобразяваме. Придиханията на улицата, придиханията на толерантността, придиханията на влигавените залези. Срещи с хора. Познавани някога. Днес, когато няма какво да си кажем. Нямаме нужда „to forge new alliances“, защото новите срещи завършват в безмълвие. Непознатите познати, в които ни блъска случайността или някаква вкривена просека. Празна мимолетност, която се отърква в теб и те кара да настръхваш. И злобливост с малки, жълти зъби. Малки, миши, жълти зъби. 

Спомням си, когато агентите започнаха да се изповядват. Нито един от тях не потърси прошка преди да бъде разкрит. И не след дълго умираха. След самосъзерцание, предполагам. Тъжни, предполагам. Жалки - със сигурност.

Седим. Съученик от основното училище. Бях хвърлял клетва за него. Прекрасно семейство. Баща му учи в странство, връща се, тормозен е. В началото на 70-те родителите му бяха интернирани в някакво село. С протекции го приели. Прекараха три години там. Родителите му. Върнаха се вече болни и стопени. Той бе останал сам в апартамента им в София. Седим с него сега - външната траса на хотел „София“ - някаква ранна вечер. Той - емигрирал, аз - емигрирал. Трябва да можем да си кажем толкова много неща. Очите му са различни, студени. Трябва да ти кажа нещо - започва. Принудиха ме, 

работих за ДС

 Ръката ми замръзва. После гори. Отпивам от питието си с цвят на късно лято. Мълча. Целият град мълчи. Мълчи кварталът ни, мълчат улиците, които бяхме косили заедно, мълчи гимназията, отсреща, на „Шишман“. Срещал се всяка седмица с началниците си в някакъв висок апартамент на „Кемпински“, не можели да изтръгнат нищо от него, той блъфирал, бил умен, бил пластичен - всъщност, защитавал приятелите си. Казваха ми всичко за вас, знаеха всичко, аз отвръщах, че не е така, опитвах се да ви предпазя по всякакъв начин. 

Мисълта ми ме мъчи. Столът ме боли. Да обърна масата?
Бе станало по-тъмно. Имах още от питието си.

Агентите, които откровеничеха и се опитваха 

да ни накарат да се чувстваме виновни

 Копнееха съпричастие, искаха да споделим оправданията им, да кажем - да, да, така правят всички, така правеха всички и в сълзлив жест да ни припомнят за миг, някъде, някога - братството ни по оръжие. Не! Така не правят всички, така не живеят всички, така дишат доносниците, които умират в забвение. Капиш, мадерфакер?

Разделяме се. Всеки взима такси към улиците ни в „Лозенец“. 
Различни таксита. 

Другите? Другите станаха дисиденти. Сами се обявиха за дисиденти, за репресирани, за малтретирани. Връстниците ми, които обслужваха системата. Които точно отсекоха времето и сложиха новите си кожи. Които никога не бяха губили, на които никога не бе отказвано. Колко жалко и неистинно звучаха думите им. 
Георги ме пита защо още пиша за това. Не съм ли вече уморен. Стига! 

- Не се ли научи да прелистваш, да подминаваш. Какво би ти донесло това днес. Младите, които се раждаха тогава са вече големи мъже и жени. Защо?

- Преминахме времената на англосаксонските цитати и британския хумор, Георге. Идва ръждата от старото време. Да се отърсиш от нея? Това може да направи само този, който е имал много майки и много господари.
Колко време ни остава? Време е отново да впрягаме английския хумор. Време е отново да сядаме в „Грозд“ с британските си вицове, с бачкерите от долния пояс на Симеоново, които се смееха с полуранени гласове на пребити животни. 

Нищо не се е променило. Само излишността ни е станала по-силна. И тези косени поляни на спомените, от които остават само стърнища. 

Там, на запечатания таван в „Изгрева“, имаше снимка. Усмихнати, млади мъже. И драснато с мастило: „Каквото можах - направих. Следвайте ме.“ 
Направихме ли каквото можахме. 
Не мисля.

*Авторът е роден в София. Завършва английска филология в СУ „Климент Охридски“. През 1989 г. издава първата си поетична книга „Спомен за Потоп“. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература.
Автор на няколко сборника с поезия и белетристични книги. Носител на национални награди за поезия. Последната му книга „Ням“ е номинирна в конкурс за поезия „Христо Фотев“ през 2022г.
Член е на „Лига на Българските Писатели в САЩ и по света“.
Живее със семейството си в Питсбърг, САЩ.