Евелина Белчева

Убедена съм, че смъртта на Николай Волев е неговият последен екзистенциален избор. Този жест не е случаен и личен, той е резултат от вонящите миазми в съвременното ни общество. Няма нищо случайно, така казваше!
Много дълбок, много чувствителен творец, колкото смел и дързък, толкова интуитивен и чувствителен! Един от най-почтените и талантливи хора, които познавам. 

Погуби го долната българска настояща действителност, 

изтъкана от посредственост, кариеризъм, завист и духовно оскотяване. 
Неистово работеше по филм за съдбата на Яворов и Лора – напълно отдадено, с изключително чувство за психологизъм и човечност. Живи са – в нас – така казваше! Но беше убеден, че няма да получи подкрепа за филма и тази мисъл го разяждаше много повече от заболяването.  И повтори трагичния жест на Яворов: „Неговият трагизъм е по-голям от нашия!“
Изпитваше страшни болки, но работеше стоически, с радост и неистова отдаденост, сякаш да заглуши болката: „Обичам да давам знак, че ме има!“  
Нека да осъзнаем какво го принуди да се изолира за 16 години извън киното, извън любимата си работа, която беше смисъл на живота му! ЗАЩО най-големите ни творци си отиват 

низвергнати духовно,

 в алиенация, нищета и отвращение. 

Такова общество, което обрича на подобно съществуване своята интелигенция, най-талантливите си творци, е ОБРЕЧЕНО ОБЩЕСТВО! 
Неговата смърт отвори огромна бездна в българската култура и в душите на приятелите, които го ценят и обичат.
Поклон доземи пред нравственото достойнство и силата на тази голяма личност! 
Николай, ти ми подари цяла една нова Вселена.
Господи, благодаря ти, че ни срещна!