Излезе от печат книгата на Виолета К. Радева, „Семената на бъдещето", която е втора книга и своеобразно продължение на "В сянката на битието“. Тя съдържа спомени, размисли и документи.

Виолета Радева е един от най-прецизните и ерудирани изследователи на близкото ни минало. Журналист във в. „Демокрация“. Публикувала е статии на литературни и исторически теми, както и политически анализи в редица списания и вестници. Сценаристка е на документалните филми на БНТ „Диарбекирски заточеници“, „В примката на мълчанието. Змей Горянин“ (първа награда на фестивала „Осма муза“ през 2006 г.) и „Потомци на Фичето“. Авторка на книгите „Рилският чудотворец“, „От първо лице“ и „Везната на бъдещето“. Съставител и редактор на книгата „Спасителното упование“ от Невена Крапчева. 

С любезно съдействие на автора Faktor.bg предлага откъс от втората книга.

"Семената на бъдещето"

  Когато растем, спомените ни бавно потъват дълбоко, затрупани от светското ни битие, под камарата от обществени условности. И все пак нашата дълговременна памет е автобиографична, почти постоянна и има огромен обем. Тя съдържа хронологично подредени както епизоди, така и силни преживявания. Но има, убедена съм, и една друга памет, тъй наречената генетична памет. Тя говори чрез наследените умствени матрици, говори чрез кръвта и инстинктите ни. Ще я нарека родова памет. У някои индивиди тя е стабилно развита, у други е закърняла.

 Всички знаем, че в нашата памет се съхранява незначителна част от възприеманата чрез сетивата ни информация. Помним преди всичко лично преживяното и връзката му с цялостния ни живот и с обкръжаващия ни свят. Обаче не всяко преживяване е значимо и оказва влияние върху формирането ни като личности и предопределя бъдещето ни. И все пак никога не се разделяме с някои дълбинни „случвания” в детството, само ги изтласкваме извън съзнанието си. Понякога тези потънали епизоди и чувства се завръщат в зрялата ни възраст, за да ги интегрираме.

И още едно качество притежава паметта ни. Тя има свойството да върти отново и отново лентата на едни и същи спомени. Ако се съсредоточим върху това да осъзнаем какви истории разказваме обикновено, ще установим, че всъщност обработваме едни и същи суровини на своя живот. Така включваме в един кръговрат преживяното и извличаме все по-дълбок смисъл. Във всеки живот има определен брой теми, показващи ни митовете, които изживяваме. Както са граничен брой и темите, вълнуващи човечеството като например любов, власт, познание, секс, кариера, хоби, естетическо наслаждение – едва ли надвишаващи сто! А като разказваме истории и сънища, ние се грижим за психическото си здраве и спасяваме своята душа, затънала в проблеми и фантазии. Така, като грижа за безценната ми душа, се отнасям и към това мое самотно и безцелно занимание – тези разпокъсани, нееднородни, емоционални или суховати записки, чрез които се опитвам да извадя на светло индивидуалните си демони. Саморефлексията би трябвало да ни помогне да избягаме от усещането за провален живот и отчаяние, защото младежките ни мечти и копнежи са се оказали илюзии, неосъществени и неосъществими желания, с една дума – провал!

Киркегор казва, че живеем като гледаме напред, но разбираме смисъла на преживяното и на нещата, само когато погледнем с внимателно око назад. Дали мога да кажа сега, в края на пътя си, като Теодор Траянов: „Аз своя дух разучих сред гордата смотност”? Дори когато сме преминали през резки обрати в личното си пътуване през времето и пространството, когато изглежда, че се лутаме и няма никаква връзка между отделни периоди от живота ни, разказът за индивидуалното ни съществуване, погледнат в ретроспекция, изглежда съвсем логичен.

Миналото и настоящето не са сами по себе си, не са противо-поставени, а са слети в единството на нашето съзнание. Макар вече да не действа, миналото осезаемо влияе върху настоящето и му придава не само цвят, но и смисъл, съдържание. По много начини може да бъде описан животът: като бродеща сянка, като полско цвете, като купол от разноцветно стъкло, като раковина или като жълъд, в който е скрит вековен дъб. И във всяка от тези метафори се крие частица от истината. В света-сянка на божествената реалност живеем живот на танцуващи сенки в Платоновата пещера. Животът на земята в плът е толкова крехък и ефимерен, колкото е цъфтежът на синчеца. А стъкленият купол е калейдоскопичният сбор от илюзии за неоспоримата твърдост на материята, за безцелността на нашето съществуване и на живота изобщо.

Днес аз се опитвам да реконструирам чрез спомените, дневниците, документите и разказите на близките ми едно минало, което е колкото лично, толкова и общо като част от опита, преживяванията и спомените на моето поколение и поколението на родителите и предците ми. Възпроизвеждам обстановката, припомням си местата, където е протекъл животът ми, музиката, звучала в определени моменти, светлините и ароматите. Защото се отнасям с отговорност и уважение към паметта. От една грижливо посадена семка се появяват нежни коренчета, залавят се за подсъзнанието и хранени от намерението и желанието да се открие светлината и да се разбере истината, дават сокове на жилави клонки. Появяват се ластари, развиват се листа и в короната на дървото запяват птиците-предвестници на бъдещето. Паметта, както сполучливо отбелязва Умберто Еко, не е снимка, а възстановка.

Дълбоко в нас живеят детето, което сме били, влюбеният юноша, целеустременият млад човек и претендират за внимание и любов. Старецът у нас иска да ги укроти, да ги остави завинаги зад гърба си като състояния, тъй като са му донесли достатъчно неприятности и страдания. Но обикновено не успяваме, защото не спираме да обвиняваме тези отминали наши персони за всички грешки и заблуди, които са ни донесли. А всъщност трябва да приемем с разбиране и усмивка архетипния конфликт между младостта и старостта. И да се съгласим, че грижата за нашата душа изисква да приемем и да обичаме вътрешното дете, да се отнасяме с любов и разбиране към по-ранните етапи от нашето развитие и съзряване.

Можем да се надяваме, че като се вглеждаме и вслушваме във вътрешните си разкази, пред нашето съзнание ще се разкрият дълбоките мистерии в привидния хаос на всекидневието. Ако вярваме, че единствените истински проблеми са проблемите на сърцето и на Духа, че се раждаме, за да израстваме духовно, то трябва да приемем като неминуема борбата с житейските несгоди, с провалените бракове, с разочароващите връзки, с предателствата. Защото и добрите, и лошите събития в живота ни са фрагменти от нашата Борба. Така животът, от дистанцията на времето, може да бъде описан като припомняне и преосмисляне. Пре-осмисляне, преди жизненият цикъл да завърши със завръщането в нашия истински дом, в Божествените селения, там, при Бога, в нозете на нашия Отец. Да се завърнем към нашата истинска същност, скрита под прага на съзнанието ни. Не случайно Иисус казва: „Царството Небесно е вътре във вас...”

Чудновато нещо са спомените! Паметта, както споменах, е капризна и нелогична. Тя ни погажда номера, шегува се с нас, прави ни за срам или за смях, довежда ни до отчаяние и покруса на стари години. Често съхранява фрагменти от случки, изглеждащи съвсем незначителни. От някое кътче ни следи тъмен поглед на непознат човек. Ноздрите ни още усещат нечий странен мирис. Необяснимо защо там присъстват дума или жест, наранили ни болезнено или направили ни неизказано щастливи. В небитието обаче потъват много уж изключително важни неща. В момента на преживяването те сякаш разтърсват цялата ни психика и сме уверени, че никога няма да забравим срещата, разговора, човека, емоцията. Въпреки това с годините спомените за тях избледняват, чувствата потъват в черния кладенец на времето и на забравата. Изтриваме от паметта си незабравими уж събития, изхвърляме от сърцето си определени хора. А сме се надявали, че ще ги съхраним завинаги! Може би това не е забравяне в обичайния смисъл на понятието, може би това е кармично разчистване на стари „сметки”, освобождаване от зависимостта ни с определена душа? Може би по силата на спомените разбираме кое е било истински същественото в нашия живот, кои са били табелите, показващи пътя на душата ни и кое е имало значение за духовното ни развитие.