Хари Хараламбиев

В дни на размисъл, осеня ме мисълта за дарителството. То е една от големите житейски теми. Дарителството не е идеология, а поведение. То е преди всичко човеколюбие. А то, знайно е, не се изучава като наука.
Дарителството – тази дума е 

отлята от благороден метал,

 в която има духовна температура и съпричастност. Да се дарява е привилегия. Дарителството е метафора на статута на щедрия. То е висша форма на благородство. И за това е голямата и силната рожба на собственото достойнство.

Дарителството е най-интимното нещо, което човек притежава. За него няма предел. То е реалност, която не се обяснява, а се споделя и съпреживява. Като военна храброст е, защото не търпи лицемерие.

Дарителят е научил една от най-трудните науки – дискретността. И днес в напрегнатите ни делници улавям особения пулс на българския човек в дарителските начинания.
И макар че паметта ми е обременена от събития и хора, белязали ежедневието ми, които са неделима част от мен самия, не мога да избягам от тях.
Пред мен в цял ръст се изправят вече неживият брилянтен художник Никола Манев и инженер Емил Йончев.
Приживе Манев дари тридесет свои живописни платна на родния му Пазарджик, връщайки на хората духовните вълнения.
Внуши им, че живописта е една от най-красивите и жизнени версии на безсмъртието. Той и Йончев потвърдиха тезата, че дарението е тържество на неугасващия дух и на големите личности.
И макар че според Метерлинк „Думите са твърде груби за истинския говор на душата”, следващите 

редове са за Емил

Веднъж сподели: „Тайната на щастието е в дарителството”. По натура е човечен – вълнуващ се, понякога страдащ, радващ се. При него сърцето е в хармония с разума и за това те съжителстват в мир. Дарява с всеотдайност и с вярата, че ще бъде последван.
Той е човек за големи дела. Неговата най-характерна черта е рядката способност да помага.
Чрез негов дарствен акт пред сградата на Съдебната палата в Пазарджик достолепно се извисява паметникът на великия бас Борис Христов, който стажувал в съда в края на четиридесетте години на отминалото столетие.
Там, където бие пулсът на града, се извисява бюстът на Никола Манев, изваян от талантливите ръце на проф. Георги Чапкънов, единствено със спомоществователството на Емил.
Наскоро той дари респектираща парична сума за изграждането на паметник на покровителите на родния му град Пазарджик Св. Св. Константин и Елена.
Не е престанал да дарява за изграждането на християнски храмове – пазители на българщината. Обсебен е от идеята в града да се съгради паметник на незаслужено забравения, но гениален български цигулар Васко Абаджиев.
Емил помага на хора, нуждаещи се от финансова помощ за лечение. И никак не е случаен фактът, че през 2022 година беше удостоен със званието „Почетен гражданин на Пазарджик”. Утвърждаващ ролята на дарителството, той се издигна до върховете на щедростта.
Широката му усмивка рядко слиза от лицето му. Тя е релефна картина на човешкия му и професионален възход.
Трудно ми е да си представя някого друг като Емил, толкова повече, че максимата „Да даряваш, а не да получаваш, е силата на човешкото себеуважение” е водеща в житейския му път. При него дарбата да дарява и съпреживява са в неделимо единство. За това е обичан.

Сполай му!