Днес, 16 септември от 18 часа в музей „Борис Христов“ в София Тони Николов представя своята нова книга – „Бленувана София“. Тя съдържа 20 нови и интригуващи истории за българската столица. Премиерата на изданието ще бъде със специалното участие на Теодора Димова, Михаил Неделчев, Митко Новков и Руси Чанев.

„Колекция от малки бисери“,

така известната писателка Теодора Димова нарича историите на Тони Николов. Ето какво казва още тя за новото издание:

„Софийските истории са многобройни, често потайни и винаги интригуващи. Особено когато са разказани от Тони Николов с неговата неподражаема проницателност. Преди година той ни поднесе 20 виртуозно разказани истории. Ето че вече е събрал нова колекция от малки бисери.
В новите 20 истории отново се разкрива една София, за повечето от нас едновременно позната и непозната. По странните прищевки на съдбата той изгражда един невидим град, по чиито улици ние се движим, но чиито отдавнашни обитатели не помним и не познаваме. А той ни дарява със своята необикновена способност да прониква в къщи, разрушени от годините, от бомбардировките или от немарата, да ги описва тъй, все едно, че е бил там, все едно е живял в друго столетие, сред други хора, все едно, че те са неговите съвременници, а не ние. Той се превъплътява ту в тълкувател на сънища, ту в страж на един град, чието минало е застинало по улиците и сградите, а той го улавя и възстановява по магически начин чрез невидими за останалите детайли. Има като че ли способността да става невидим и да минава през стените.
И защо младата графична дизайнерка от първата история се обажда именно на него, за да му разкаже съня си за „Славянска” 22? Защото знае, както вече всички знаем – Тони Николов попива в себе си историите и тайните на една София, която възкресява в книгите си и която без неговите текстове, би изчезнала, може би безследно и безвъзвратно.
Смисълът на литературата е да насочва вниманието ни към тези необясними и трудно доловими отношения между живи и мъртви, между създадено и унищожено, между съществуващо и имагинерно.“

Специално за читателите на Faktor.bg Тони Николов предостави в аванс една от невероятните истории.

Прощаване с Батенберг 

Отдавна съм се убедил, че пребиваваме в „минало несвършено“, доколкото всяка следваща история изтегля някаква невидима нишка от предишната, но не веднага, а „когато му дойде времето“. Крехко нещо е свидетелството, колкото крехки сме и ние, човешките същества (Луиз Алкан).
Накратко, добрал се като по чудо онзи ден до „другата страна“ на улица „цар Шишман“ – през изкопите и багерите – бързах, за да подаря книгата си „Спомнена София“ на един духовник, комуто дължа множество нишки и сюжети от написаните истории. Дядо Тихон – нека най-сетне спомена името му – ме посрещна радушно пред родния си дом, взе книгата и надвиквайки къртещия звук наоколо, ми заръча: „Трябва да разкажеш и за Батенберг. Запомни! Той наистина лежи в гробницата си!“.
Реших, че ми се е счуло. Че къде да бъде този „първий български княз“, ако не в гробницата си. Въпреки че в паметта ми мълком изниква някакъв откъс от мемоари, чийто автор не си спомням. Графиня Хартенау – вдовицата на Батенберг – направила запитване в първите години на комунистическата власт ще ѝ бъде ли позволено да го препогребе в гробищата на Грац, ако „нова България“ смята да зачеркне тази страница от миналото. Отговор не последвал. Да не би тогава…
С епископ Тихон отиваме на по-тихо място, където на спокойствие чувам историята му. От дете обичал да слуша какво си говорят по-възрастните с позволението на баща си, известен оперен певец. Веднъж един от гостите, достолепният г-н Заимов, му поверил следната тайна: след референдума за републиката – да е било през есента на 1946 г. или зимата на 1947 г. – една нощ комунистите пратили свои хора да отворят гроба на Батенберг, за да изнесат тялото му, и така да се приключи въобще с монархията. Достъпът до мавзолея му бил отдавна преустановен, а короната и кръста над гробницата – свалени. Ала начинанието им ударило на камък.
„Че кой е могъл да им попречи или да ги спре?“ – питам аз с леко съмнение.

„Оловната плоча под саркофага, обяснява ми дядо Тихон. Тя ги обезсърчила напълно. Г-н Заимов, който живееше отсреща, станал свидетел на случващото се от своя прозорец. Чул думкането по пода, ругатните, възгласите на разочарование. Накрая „нощите гости“, може би вече почерпени, дали изблик на яростта си, подвиквайки си, че гробницата е май… празна. Като египетските пирамиди. Поредната лъжа на реакцията и на световния империализъм! Техният мързел и невежество пощадили „вечния покой“ на княз Александър I Български!“.

Не знаех какво да кажа. Звучеше ми невероятно, но в душата ми се загнезди съмнение. През същата тази 1946 г. комунистическата власт нарежда да извадят от параклиса във Врана цинковия саркофаг на цар Борис III, който отначало е бил погребан в Рилския манастир. Говори се, че са го изхвърлили в Искъра или от височините на Витиня. В началото на 50-те години разрушават и параклиса във Врана, който бе наскоро възстановен. Проектът за „нулева степен на пролетарската история“ е бил ясен и се е провеждал с методична безотказност. Та биха ли пощадили тогава и паметта за Александър Батенберг?
„Не знам. Ти провери“ – заръчва ми дядо Тихон. И на раздяла ми обяснява: „Саркофагът на Батенберг се е намирал много надълбоко. На „кота нула“ на гробницата, което е на равнището на улица „Достоевски“. Застани на гърба на мавзолея и ще видиш плочите, които скриват погребалната камера“.
Истинска „загадка с Батенберг“. Но как да проверя? За това очевидно няма нито дума в архивите. Да не би някой да е оставил свидетелства за кощунството с тялото на цар Борис III? Абсурд.

Изведнъж, сякаш през пелената на времето, чувам един глас. Преди много години правих интервю с голямата българска архивистка Кирила Възвъзова-Каратеодорова, която ми разказа как била спасила от унищожение архива на Батенберг. Над десетина огромни кутии, дарени през 30-те години на ХХ в., които в началото на 50-те отписали като „маловажни“. Тя, макар и млада архивистка, протестирала, борила се и накрая безценните кутии били оставени в Народната библиотека.
Архивът на Батенберг не е представлявал интерес, гробницата му е била затворена „за вечни времена“. Възможно ли е да са решили да се отърват и от тленните му останки? Още повече че този първи български владетел е минавал за „русофоб“. При това с основание. Макар и участник в Руско-турската война и племенник на Царя Освободител, той бързо успява да излезе от орбитата на руската опека. За което несъмнено помагат и злосторствата на аташираните му от Руската империя министри – всичките тези генерали като Каулбарс или Соболев…

Вкъщи за пореден път разгръщам книгата на френския му финансов съветник Емен Кейе „Началото на българската независимост и княз Александър“ (излязла в Париж през 1910 г. и преведена едва преди десетина години на български) и се убеждавам, че колкото и да е бил млад, Батенберг не е бил лишен от прозорливост:
А! – казва той с горчивина. – Без съмнение, моето положение е добро от българска гледна точка. Никога досега не съм получавал толкова свидетелства за привързаност. Но нашето дело е винаги временно. Ролята на български княз може да обезкуражи дори и светец. Най-добрата част от моя народ няма никакво понятие от политика, а по-начетената част често е лоша. Чувството за патриотизъм почти не съществува в този смисъл, който ние влагаме в него. Личният интерес движи и предизвиква често променящата се ситуация…

Невероятно е да прочетеш днес тази „диагноза на българското нещастие“! Направо чудно е как той се е задържал цели 7 години и 2 месеца на българския престол.
А Батенберг продължава с „изповедта“ си:
Аз съм убеден, че в крайна сметка Европа ще прозре каква е играта на Русия, както и моята. Тя ще одобри пътя, по който вървя. Русия допринесе за изграждането на България и това не буди съмнение, както и дължимата ѝ признателност. Ние не го забравяме и за миг, каквото и да казват. Но как да не признаем и правото на моите поданици да се ползват в разумна мяра от автономията, гарантирана им от Берлинския договор. Защо трябва да оставим руснаците да завладеят тук всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация чрез въвеждането у нас на една корумпирана и изостанала администрация.
За да стигне до следното заключение, което, откъдето и да се погледне, звучи съвсем актуално:
Една от най-интересните особености на спектакъла, на който присъствам, е специфичната роля, която играе тук Русия, за да поддържа това напрежение, превърнато в опорна точка на политиката ѝ. Въпреки че е възможно най-малко либералната нация на континента, тя си остава начело на всяко либерално движение… Тази абсолютистка власт, която се крепи само на потисничеството и на полицията, проповядва правата на човека сред другите народи. Тя слага намордник на своята преса, но извън границите си я ласкае, подбужда и подкупва. Това е връхната точка на човешката комедия.

Как след всичко това Русия да му прости? На няколко пъти готвят срещу него преврат. В шифрована телеграма на руския дипломатически агент Йонин от София четем: „Време е да пуснем тълпата срещу него“. Руски дипломати приласкават български офицери с обещания и клетви за обич към Матушката Освободителка. Възнамеряват да го убият по време на една разходка към Княжево, но в последния момент руският агент Богданов им забранява. На 9 август 1886 г. го свалят с преврат, като в началото на акцията куршуми чаткат по покрива на княжевския дворец в София. Затварят го временно в Буховския манастир, унижават го, наричат го „шваба“, а той, „героят от Сливница“, не може да повярва, че това са офицерите, които е водил под знамената на свободна България и за отстояването на нейната независимост. Накрая го експулсират от България с яхта към пристанището в Рени, Бесарабия.

Щом царска Русия му е имала такъв зъб, какво да говорим за Съветска Русия. И все пак, за да хвърля светлина върху тази загадка, ми трябват още свидетелства. Сещам се, че в „кооперацията с катеричката“ зад мавзолея на Батенберг (на ъгъла на „Достоевски“ и „Хаджи Димитър“) живее мой близък роднина, роден там през 1944 г. Може пък да знае искали ли са да прогонят Батенберг посмъртно.
След няколко сигнала той вдига телефона. И е наистина удивен от въпроса ми. Не е чувал никога за „нощната акция“ през 1946 г., но ми разказва много други любопитни неща. Спомня си мавзолея на Батенберг в истинското му запустение. В началото на 50-те тревата в градината била висока почти метър. Дворът бил затрупан с всевъзможни боклуци, същинско бунище. За децата от махалата около „Славянска“ това била тяхната пирамида, която „бандата“ им покорила. Сетих се, че и дядо Тихон ми разказваше нещо подобно – как се катерил като дете по самата гробница. Не знам какви атлети са били някогашните деца, но тези разкази ми се сториха чиста фантазия. Моят „източник“ дълго се смя и ми обясни, че разгадката е в някогашната противопожарна стълба, която вече я нямало. Става дума за метални скоби, отвеждащи от земята до купола.

„И сте се качвали чак горе? Че височината е цели 11 метра!“
Събеседникът ми призна, че той и брат му били сред най-малките и само пазели, за да не дойде охраната (значи е имало такава?). Само някои от най-големите стигали по мръкнало до самия купол, където след демонтирането на короната зейнал отвор. Оттам имало достъп до вътрешността.
„Как така? По въже ли?
„По издадените первази, един път май имахме и въже…“
Тук моят събеседник неочаквано млъква.
„И какво стана тогава?“
Мълчанието продължи малко по-дълго.
„Знаеш ли, дадох клетва навремето… И не съм я нарушил до ден днешен. Това беше нашата „голяма тайна“… Веднъж две от големите момчета проникнаха вътре и се върнаха с два предмета. Два меча. Вътре всичко било наопаки. Пълен хаос.“
Може и да е махленска легенда. Ала според едно описание на немския журналист Рихард фон Мах още докато тялото на Батенберг било в ротондата „Св. Георги“, по стените били окачени бляскави оръжия. Нищо чудно да са ги пренесли в мавзолея.
„А подът в какво състояние е бил? Дали е разкъртван?“
„Не помня вече“, призна гласът в телефона, освободен от „голямата тайна“ на своето детство. И побърза да уточни, че никога повече не бил виждал тези момчета. Скоро след това те напуснали квартала и сякаш пропаднали вдън земя.
И тук аз се сещам, че той ми спомена за охраната. Питам го от кого са се криели и пазели толкова зорко. Нали Мавзолеят на Батенберг е бил напълно запуснат?
„В къщата на пазача живееше един много зъл старшина от армията, див селянин. Става дума за старата къщичка, съборена през 70-те или 80-те години, която се намираше на самия ъгъл на „Достоевски“ и „Хаджи Димитър“. Вътре си беше инсталирал ужасна печка и лютият дим от комина му влизаше в съседните кооперации, не можехме да си отворим прозорците. На всичкото отгоре по едно време той завъди кокошки и зайци, накрая си взе и прасета“.
„Прасета край гробницата на Батенберг?“
„Тогава Батенберг беше заличен от историята, нямаше го и в учебниците. По-късно паркът се превърна във филиал на Археологическия музей, пренесоха някакви капители. Разрухата беше пълна. Но кочината с прасетата силно умириса квартала, а наоколо живееха кадри на ЦК. Набързо му наредиха да махне животните, накрая разкараха самия пазач. Много ни беше страх от него като деца, говореше се, че има оръжие.“
„А кога изчезна оригиналната гранитна ограда?“ – питам аз, някъде съм чел за това.
„Доста по-късно. Може би през 80-те, когато вече не живеех в квартала. Старата ограда беше от гранит или сиенит – великолепни сиви плочки, които нямаха нищо общо с днешните червени тухлички. Говореше се, че един от партийните големци бил хвърлил око на оградата на Батенберг и при ремонта пренесъл камъните на вилата си в Бояна. Може би един ден някой ще разпознае оригиналните камъни.“

Да задигнеш оригиналната ограда на Батенберг! Но какво да се чудим, навремето Мавзолеят беше само един – този на Георги Димитров, от който днес няма и помен. А по ирония на съдбата площадът отпред, на жълтите плочки, отново носи името на княз Александър I. Така се менят времената.
На другия ден по обяд влизам в градината на мемориала на Батенберг и подхващам разговор с уредника. Димитър Пиронков е стар историк, влюбен в това място. Не е чувал за „нощната акция“ през 1946 г. и смята, че това са само „градски легенди“.
„Намерихте ли документи?“, пита той. „Не съм, казвам аз, но никой не е намерил документи и за онова, което се е случило с тялото на цар Борис III.“ Освен това уточнявам, че не твърдя, че княз Александър I Български вече не се покои в гробницата си, а само изследвам хипотезата дали навремето „народната власт“ е възнамерявала това да не бъде така.

След което решавам да проверя останалото. Първо, за катеренето на децата по „пирамидата“. Г-н Пиронков ме отвежда лично до противопожарната стълба отляво на гробницата, чиито долни стъпала са изрязани до половината. Именно за да не се катерят по нея. Значи това се е случвало.
Питам и за оградата, което го изненадва. Настоява, че е оригиналната. Посочвам му тухлите, които отвсякъде бият на „соц“. Той се съгласява, но настоява, че желязната ограда е оригиналната и че е непокътната. На свой ред се съгласявам, има я на старите картички. Както и двата бука край входа, които днес са извисили мощна снага, докато през 1897 г. са само два стройни филиза. Непокътната, поне отвън, е и гробницата – великолепно творение на швейцарския архитект Херман Майер, отвътре декорациите са дело на проф. Харалампи Тачев. Построяването ѝ е струвало 60 000 златни лева. Уредникът ми показва фотокопия на оригиналните ескизи и уточнява кое днес не е точно така.
„А защо?“
„Заради пожара през 1985 г.“, отговаря той.
„Никога не съм чувал за него. И как е избухнал? Гробницата е била затворена, без електрическа инсталация?“
„Твърдят, че мълния поразила купола, след което пламва вътрешността. Унищожени са оригиналният стенопис на покрива и част от декорациите на Харалампи Тачев.“
Сякаш някаква прокоба е продължила да витае над сетния покой на княз Батенберг.
Изведнъж моят събеседник се подсеща нещо. И за да покаже, че държи на истината, споделя, че властимащите в съседство (бялата кооперация на ЦК, където са живели Цола Драгойчева и кой ли не още, а пък от другата страна е бил апартаментът на Людмила Живкова и Иван Славков, днес собственост на „дубайския бизнесмен“ Васил Божков), решили да си построят локален ТЕЦ. Харесали си за целта северната част от мемориалния парк, почти до самата гробница. Било взето и съответното решение, но в последния момент размислили – някой се сетил, че ще трябва да дишат дима от комина на ТЕЦ-а.
Така на Батенберг за пореден път му се разминало.

А загадката си остава.