Историческият провал на основната идея в „Краят на историята и последният човек“, утвърждаваща според нейния автор Франсис Фукуяма, че либералната демокрация представлява „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“, „финалната форма на човешко управление“, и в това си качество тя представлява „краят на историята“, върна ситуацията за търсене на универсална парадигма за държавно управление в изходната точка.

Пророчеството, макар и приподнесено като научна прогноза, че представителното държавно управление, изградено върху либералната доктрина, ще породи едно стабилно общество, в което постисторическият човек да бъде най-после удовлетворен, претърпя фиаско.

Книгата „Тридесет и седмото буре с барут“ на Славчо Кънчев (София, издателство „Изток-Запад“, 2020) дава отговор на въпроса, вълнувал философите още от древността, който остана открит: Има ли посока историята на човечеството? За да намери отговора, авторът напуска полето на класическия идеологически догматизъм.

В този сборник от статии е направен опит да се премине върху територията на dēsiderātum (лат.) – желаното, това, което не достига. Английският философ Франсиз Бейкъм (1561–1626 г.) така наричал още неизвестното в науката, онова, което би било желателно да бъде опознато.

... Идеята за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна води своя произход от 509 г. пр.н.е., когато е основана Римската република след изгонването на последния римски цар – Луций Тарквиний Горди. Постепенно е въведена трипартитна  система за държавно управление. Но нейното имплементиране не постига исторически континюитет, като тя окончателно бива отхвърлена през 30 г. пр.н.е., когато републиканското управление загива, а Октавиан, сина на Цезар, става император.

След повече от осемнадесет столетия теоретично обоснованата концепция на Шарл дьо Монтескьо (1689–1755 г.), френски просветител и социолог, за разделението на властите; за създаване на система от „тежести“ и „противотежести“ при управлението на една страна, по негово време е била революционна доктрина, чието предназначение е било да отхвърли упражняването на еднолична власт от страна на френския крал, почиваща върху представата за нейния божествен произход.

Над два века и половина по-късно тази идея може да служи само за стъпало в развитието на теорията за държавното управление в полза  на гражданите. В никакъв случай не последното.
Политическата практика на представителната демокрация, независимо за кой от реализираните в историята нейни варианти става въпрос: парламентарна монархия, либерална демокрация, теологическа демокрация или социалистически тип представителна демокрация, убедително свидетелства, че при всяка форма на този род държавно управление се наблюдава явление в социален аспект, характерно и за предхождащите демокрацията форми на съществуване на държавата.

Това повтарящо се в различните обществено-политически формации явление е наличието на една малобройна част от цялото население в дадена страна, което малцинство е неразривно свързано с властта в държавата – политическа и икономическа. Прието е тези групи да бъдат наричани „елити“. Елити не в смисъл на „най-добри представители“, а в социално-биологичен смисъл – индивиди, които се оказват на върха на социалната и на хранителната верига в своя колектив.

Един от неотменните компоненти за манипулиране на масовото съзнание от страна на елитариите – индивидите на върха на социалната пирамида, в страните с представителна форма на държавно управление, е непрекъснато насажданата илюзия за съществуването на лифт без дискриминация по произход за възход от най-долните позиции в обществото до високите постове в сферата на държавното управление. Който сугестиран социален мираж бива подхранван в България с една единствена цел – да поддържа заблуждението, че настоящата форма на управление на нашата страна е демократична.

Наистина има кратки времеви интервали, когато вертикалната социална мобилност не само, че е възможна, но е и неразривно свързана с обществения процес, който я генерира – революцията. Произходът на понятието е от латинската дума „revolutio“ – завъртане, преврат – в смисъл на дълбоко качествено изменение в развитието на някое явление в природата, обществото или познанието. Например геологична революция, промишлена революция, научно-техническа революция, революция във физиката, революция във философията и пр. Най-широко понятието „революция“ се употребява за характеризиране на общественото развитие.

Социалната революция е способ за преход от една обществено-икономическа формация към друга, за коренен качествен преврат в цялата социално-икономическа структура на обществото. Първият акт на социалната революция се явява политическата революция, тоест завоюването на държавната власт.

Като се изключат времената, които се осветяват от краткотрайното избухване на революционния плам, когато на преден план излизат пасионариите, то през останалите периоди на историята за управленските малцинства важи определението, че те всъщност не са елитните представители на дадена нация.

Всред целия калейдоскоп от заявени политически убеждения на членовете на управленските елити, в интегралния техен паноптикум от поведенчески легитимации, независимо от конкретния исторически отрязък на изявите им, съществува ли все пак кардинална тяхна характеристика, предопределена от и обуславяща континюитета на социалната позиция на управленските малцинства, която би могла да бъде дефинирана като техен родов признак? И ако съществува, коя е тя? И как да се противодейства на нейното имплементиране в социума, ако резултатите й са негативни спрямо интересите на съвкупното гражданство?

„Тридесет и седмото буре с барут“ приема предизвикателството да даде отговор на тези въпроси.

Заглавието на книгата има своя алегоричен произход от т. нар. „барутен заговор“ на английски католици, които възнамерявали да взривят сградата на парламента при посещението там на новия крал Джеймс І и неговото семейство на 5 ноември 1605 г. Планът бил да бъдат използвани 36 бъчви с барут, разположени в подземието на Камарата на лордовете.
„Тридесет и седмото буре с барут“ е фокусирано върху извечните, съществуващи и понастоящем, драматични напрежения между различните слоеве на обществата по паралели и меридиани.
Няма в политическата социология друга теза, която да обединява под своето знаме представители на всички части на съвременния политически спектър – и ултрадесни, и консерватори, и либерали, и леви радикали, и комунисти, и социалисти, троцкисти и маоисти, – както тезата за мястото на елита в структурата на държавността. Понятието „елитист“ не представлява конкретна политическа идентификация. Независимо дали клонят към марксистката концепция за елита (надстройка) като производен елемент в обществената структура, или като френският философ Бернар Анри Леви (р. 1948 г.), който в традицията на класическия елитаризъм твърди, че политическата власт не е надстройка, а е основа на обществото, или както друг френски философ и публицист Андре Глюксман (р. 1937 г.), който защищава концепцията, че властта на елита се опира преди всичко на идеологията, изработена от самия него, и в която масата сляпо вярва, то нито един от теоретиците в различните части на политическия спектър не е разработил конкретна система за осъществяване на непрекъснат контрол върху сферата на държавното управление от страна на масите.

Книгата е противодействие на глобалната манипулация, осъществявана многопосочно в информационното пространство от властовите (псевдо)елити, с цел запазване на техните позиции на господство, и отваря нова страница в кратологията – науката за властта и държавното управление. Авторът успешно полемизира с Карл Маркс, Владимир И. Ленин, Франсис Фукуяма, Александър Дугин, като същевременно критикува обстойно и задълбочено техните проесхатологични доктрини за социален инженеринг.

Отделните статии в „Тридесет и седмото буре с барут“ са синтез от обширна селекция на информация, теория и обогатяваното в продължение на двадесет години познание на автора в областта на отклоняващото се поведение на управленските малцинства, натрупано посредством непосредствените му лични впечатления при конфликтните сблъсъци на ръководената от него Асоциация за борба против корупцията в България с подкупните държавни институции у нас. Автентичната документалност, нерядко в категорията на скандалните разобличения, е неотменен аргумент при излагането на авторовите тези.

Финалната социологическа поанта на „Тридесет и седмото буре с барут“ е студията „Контролът върху елитите“. В нея посредством инструментариума на философските, историческите, политологичните, правните и културологичните анализи е разгледан трудният за всеки изследовател в областта на обществените науки и особено важен за съвременния човек проблем за перспективите на развитие на социума. Изложена е и аргументирана оценка на ограничените позитивни потенциали на обществено-политическите конструкти в глобален мащаб както в миналото, така и в настоящето.

Оригиналността и откривателската ценност на книгата е, че за първи път в политологията авторът успява да приложи успешно алгоритъма на критическата теория и да изведе единствено възможния реален модел за държавно управление, който да осигурява динамична социална справедливост.

След присъствието дълги години на научния комунизъм, либералната доктрина и различните еклектични вариации на „Третия път“ (включително фашизма и националсоциализма), като теми на пропаганда, контрапропаганда, дискусии и манипулации в публичното пространство, в „Тридесет и седмото буре с барут“ е обоснована Четвъртата идеология – „Демокрацията на контрола“, фокусиран върху сферата на държавното управление.