Деница Сачева

На 3 март, датата на подписването на Санстефанският прелиминарен мирен договор, честваме освобождението на България като национален празник. Трети март наистина може да се смята за формален акт на освобождение, но не и за всички българи, не и за постигане на истинска свобода, защото свободата не е просто отстраняване на поробител от някаква ограничена територия. Свободата е постоянна устойчивост на личната и държавна независимост и цялост, каквато на тази дата ние не придобиваме! На тази дата ние не придобиваме нито държавност, нито незвисимост, нито лична свобода освен един предварителен символен акт на надежда за евентуално освобождение, впоследствие неотстояно при сключването на Берлинския договор. Това превръща датата в пропаганден ден на русофилството, което както и русофобството са отклонение от единствено актуалното за България и българите българофилство или любов и преданост към род, и Родина. Преданост и любов дължими към чужда държава ние не намираме за нормално. На тези които са ни помогнали дължим благодарност, каквато впрочем дължим и на Отечеството, чиито заслуги към нас са неизброими.

Това ни мотивира да потърсим по-представителна и обединяваща дата за националния ни празник. Празник, който няма да ни разделя на русофили и русофоби, а ще ни обедини като българофили. Нивото на подобно обединение, по наше мнение, не може да бъде друго освен духовно, културно и цивилизационно – всяка по-ниска йерархия е оспорима.

Като етнос българите през вековете винаги са носили свободата си като състояние на духа и са се борили за освобождение, за което към 1878 г. нашите предци са направили достатъчно много деяния. Реализацията на идеята за църковна независимост в резултат на осъзнатата ни собствена духовност и вяра е едно от тези деяния. Българската православна църква я извоюва, макар и с цената на схизма, и заточение на големи нейни духовни отци като Паисий Хилендарски, Иларион Макариополски, Антим I и др. Борбата за църковна независимост носи в себе си идеята за територия и за диоцезното право, което постигаме с фермана на султан Абдул Азис за възстановяване на българската патриаршия под формата на Екзархия на 28 февруари 1870 г. Този ферман очертава границите на българската етничност и територията за потенциалното възстановяване на собствена държавност чрез православното вероизповедание на българите. Усилията за установяването на българската национална църква започват през още през 1830 г. – точно 40 години са били необходими за постигането на тази цел, която полага началото на възстановяването на българската държавност. Най-напред нашите предци са поставили изискването българският народ сам да избира свещениците си и те да са от българска националност. Първите градове, които изразяват това желание са Скопие и Самоков през 1833 г. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Впоследствие изискването за български свещеници се допълва с настояване за отслужване на собствена литургия и изграждане на училища. Стигало се е и до там, че гръцки свещеници в българските епархии са били прогонвани със сила. Цариградската патриаршия от своя страна на 16 септември 1872 г. обявява Екзархията за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. До освобождението на България от османско иго Екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Екзархията значително разширява обхвата на българските епархии защото неупоменатите във фермана епархии са могли да бъдат признавани за български, ако най-малко 2/3 от християнското население в нея го желае.

Това показва, че борбата ни за освобождение от Османското владичество вече е била ефективно действаща с будителството родено от Паисиевата история, от войводството, четничеството, просветността и причинно стоящата в дъното на всичко духовност въплътена в Екзархията – всичко това набира инерция като лавина, за да се случат събитията, които тръгвайки от Чипровци довеждат до Априлското въстание.

Пример за нашата собствена предварителна подготовка и постижения са и идеите, и създаването на Легиите на Георги Сава Раковски, а върховен пример е живота и дейността на Васил Кунчев, който се присъединява към Първа българска легия в Белград, участва в сраженията за Белградската крепост и заради проявената смелост получава прозвището Левски.

Убеден демократ, Левски вярва в силите на българите сами да извоюват своята свобода, защото: „който ни освободи, той ще ни зароби“. Проповядва идеята за „свята и чиста република“, за общество и държава, в която всички „да бъдат напълно свободни там, гдето живее българинът - в България, Тракия, Македония“.

Създадената от Левски Вътрешна революционна организация е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание. Неизброими са героите подготвяли българското освобождение и възстановяването на българската държавност. Преди още да имаме държава ние вече сме имали „парламент“; имали сме „столица“ – Ловеч, след това Панагюрище; имали сме „правителствени“ заседания в Оборище и една „Кървава песен” за свободата, чиято алтернатива е извезана на знамето на бунта – „Свобода или смърт”. И смъртта идва, но заедно с нея идва и чакания за целите на освобождението резултат – Европа нарича правителството на султана „ятаганско”. С негодувание будните съвести сигнализират: „Там някъде се коли безмерно един народ – спи ли Европа?”. Виктор Юго разбунва Парламента на Франция – „Няма ли съвест Европа?“, Гладстон вдига улиците на Англия, Достоевски и Тургенев извисяват глас, Макгахан сътворява за нас чудеса. Така че това въстание, този вулкан от воля и саможертва принуждава Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си е смутена, но в политиката си остава прагматична, а Великите сили продължават да преследват своите интереси. Свиква се Цариградската конференция и от декември 1876 г. до януари 1877 г. Великите сили уж се „споразумяват“..., за да не се споразумеят. Затова на 12 април 1877 г. Александър II, император на Русия, със свое обръщение и манифест обявява война на Османската империя. Така започва прелюдията към нашето освобождение, а апогея на битките е на връх Шипка – там се решава съдбата на България!

Санстефанският мирен договор, т. нар. прелиминарен (предварителен) договор между Руската и Османската империи, се подписва, но... впоследствие се стига до Берлинския конгрес където се сключва окончателния Берлински договор, който е разгром за надеждите на България. В него Мизия и Софийското поле се обособяват във васално на Османската империя Княжество България. В рамките на империята остават Македония и Одринска Тракия, както и автономната област Източна Румелия, а Северна Добруджа е предадена от Руската империя на Кралство Румъния като компенсация за отнетата й от Русия Южна Бесарабия. На 6 септември 1885 г. против руската воля в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България, в резултат на което княз Александър І Батенберг губи трон и бъдеща династия, и чак на 22 септември 1908 г. България обявява юридическата си независимост от Османската империя.

Свободата си българският народ извоюва, защото е имал своите върховни ценности – род, език, вяра, азбука, писменост, история, култура, вътрешна свобода и приложна воля за държавно освобождение!

3-ти март, макар че е ключова дата, все пак не може да бъде истинският и обединяващ национален празник на България, и ще се опитам да мотивирам 24 май като символ и подходяща дата за целта.

Първият ми аргумент в полза на това предложение е високата йерархия на свързания с тази дата духовен символ на Словото олицетворено в българските азбуки, писменост, историчност, книжовност, просвещение и култура. Апостол Йоан с Него започва своето Евангелие (1:1-5):

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.

То беше в начало у Бога.

Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.

В Него имаше живот и животът беше светлината на човеците.

И светлината в мрака свети и мракът я не обзе.

Точно духовните характеристики на България не позволяват изчезването й от проявения свят въпреки превратностите на времето, а те са заложени още при създаването и развитието на Първото българско царство.

Ще се опитам съвсем накратко да изброя няколко от личностите и събитията положили основите на това единство между държавност и духовност прерастнали в устойчива историчност, намерила своята реализация вече повече от 1340 години.

Първи е основателят на Дунавска България – Хан Аспарух и дошлите с него прабългари, чиято дързост и идеите му за земя и държава са носители не само на традицията за държавност характерна за българския етнос. Старите българи са били достатъчно подготвени за предизвикателствата на времето като носители и на собствена духовност, при това монотеистична – Тангризма.

Следва Княз Борис I – покръстителят с гениалното прозрение за репрезентивност в Европа, който от две основни етничности, българската и славянската, прави един народ чрез огъня на една вяра – Християнската. Единствен Константин I Велики преди него е имал тази стратегия за Римската империя, но както знаем и той е чедо на нашите, балкански земи – роден е през 280 г. в Ниш, провинция Мизия. Другата му далновидност е да има собствена (четвърта в света) канонична азбука за религия, за книжовност и култура, които изправени срещу византийската имперска амбиция са спасителни, защото невежеството е най-лесната плячка за агресивния. В първите години след приемането на християнството службите в църквите се провеждат на гръцки език от византийски свещеници, но българският владетел скоро прогонва византийското духовенство, учениците на Кирил и Методий са приети в България, свещените книги са преведени и започват проповеди на старобългарски език, който става и официален за страната. През 880 г. Деветият вселенски събор изключва българските епархии от Константинополската църква и по този начин се създава независимата (автокефална) българска архиепископия.

Цар Симеон I продължава църковното и просветително дело като подпомага усилено създаването на книжнина в столицата, основава книжовни центрове из цялата страна и сам пише, заедно с просветителската общност в Преслав. Цар Симеон Велики – просветителят с доктрината си Pax Symeonica продължава делото на баща си с меч, вяра и собствена, наша култура. Златният век на българската книжнина не е само стратегия за самосъхранение – това е проява на творческо въображение и безпогрешна интуиция за религия и знание, съчетани с реализационен талант за отстояване на собствената държавност и постигане на социална и културна кохезия в рамките на разширяващите се български териториални граници. Именно той обявява българския църковен глава за патриарх – най-високият ранг в Източната православна църква.

Тук следва специално внимание да се обърне на блестящо изпълнената сакрална мисия на Светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. Възложението на Моравско-Панонската им задача е от император Михаил III по молба на княз Ростислав, но сътворената азбука не намира там „почва“ и „покълва“ в България. Княз Борис и особено цар Симеон са видели в глаголицата мощно оръжие за защитата на българско-славянската самобитност срещу гръко-византийския и римския хегемонизъм. Само под ръководството и с материалното, и политическо съдействие на държавната власт е можело да бъде разпространена донесената от Моравия глаголическа писменост по нашите земи. С проникновението на адепт, чиято мисия е била да пренесе и утвърди в нови символи за ново време сакралните знания от Свещените писания, Константин-Кирил Философ прозорливо е взел предвид, че именно звукът материализира енергийните конструкции на духа. Дали думите, които ще изнесат тези конструкции ще са устойчиви или не, зависи от точността на градивните елементи и сглобките на буквите защото Истината, Свободата и Силата са във вярно изказаното Слово. Светите братя са отстояли мисията си и тя е била предназначена всъщност за българите, щом и досега именно при нас всяка буква в езика ни се произнася с нейния звук, и сме единствените в Европа с такъв правопис и правоговор. Длъжни сме да се гордеем с великото духовно дело на всичките ни предци да пазят ревностно и да отстояват непоколебимо верността си към вярното Слово. Само нашият народ има празник на своята азбука и писменост, който се почита дори по-всеотдайно от Великден. А през годините на Възраждането Стоян Михайловски възпя в химн Кирил и Методий, които позволиха на нашия народ духовно да оплоди и просветли дори страни, които не сме завладявали с меч. Доказателство за това е не само факта, че българи като Константин Костенечки, Константин Преславски, Григорий Цамблак, Киприян Чудотворец са пренасяли азбука, писменост, книжовност и религия в по-късно възникнали държави като Русия, Румъния, Сърбия и др. Известно е, че написаното на български с глаголица и кирилица Реймско евангелие е било боготворено като свръхсвещен текст, и над него са се клели при интронизацията си френските крале. Нямаме право да забравяме, че отстояната свещеност на българската писменост е най-великата победа в историята ни, което е и най-дълбокото основание 24 май да бъде национален празник.

Тук трябва да се отдаде заслуженото и на останалите от седмочислениците начело със Св. Климент Охридски – азбучникът който сътворява кирилицата. Преславската и Охридската, а в последствие и Търновската школа са гнезда на българските просветители, от тях тръгва „големият взрив“ на християнската българска духовност възникнала като „цезаропапизъм“ при княз Борис I, за да се върне и преоснове българската държавност като „папоцезаризъм“ при Екзарх Антим I, председател на Учредителното събрание и на I Велико народно събрание през 1879 г. когато е приета Търновската конституция. Най-забележителният текст на тази конституция е чл. 61, който гласи: „Всякой роб, от какъвто пол, вера и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия“ – текст еманация на пиетета на българите към свободата.

Втората българска държава е създадена през 1185 г. след въстанието на Асен и Петър срещу ромейската власт. Интересно е да се знае, че за успеха на възстанието допринася и големият страх сред православното население на Византия, че Св. Димитър Солунски е вдигнал благоволението си от ромеите и е станал закрилник на българите (заради нападението на норманите). Като доказателство за това твърдение се приема случаят с икона на светеца, която по неведоми пътища изчезва от Солун и попада в Търново. През 13 и 14 век България отново има голямо значение за културата на Балканите, а Търново става един от най-развитите в културно отношение градове сравним със Солун и Константинопол. В българския престолен град се строят забележители църкви, основават се Търновската художествена школа и Търновска книжовна школа – продължава културната традиция начената в Първото българско царство.

Изброеното е наследство и от изключителната личност на Св. Патриарх Евтимий – едновременно мистик, исихаст и воин бранил Второто царство на България не по-малко достойно от царя. Неслучайно запитан от изпращащите го търновци на кого ги оставя, отговорът му е: „На Светата троица ви оставям!“, и на безмълвната молитва съхранила душите на българите.

За Паисий Хилендарски – будителят, е достатъчно да споменем знаменателната му фраза в История славянобългарская „О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?“ Неговото дело не е Ренесанс, ние не връщаме еладската култура, напротив, връщаме своята – той казва: “Имали сме царе, имали сме патриарси...”

Будителството е чисто български феномен, явление единствено в цялата световна история. Феномен не на идеологическа натрапчивост, а роден като потребност на историческия дух както да създаде национална душевност като култура, така и да вложи своята воля в идеята за свободата на България.

Приключвайки тази кратка ретроспекция на вечно свободния български дух запазил националността и съхранявал държавността ни дори когато сме били под византийско и османско владичество, искам отново да подчертая неговото ключово значение, защото всички настоящи конфликти налагат отново да се облегнем на националния си дух. Тези конфликти стимулират точно сега да се потърси начина организирано и промислено да се съхраним. Датата 24 май е истинското олицетворение на този дух, който единствен носи вътрешно обединение и е способен да ни отдалечи от чуждофилски и чуждофобски пристрастия. Нека не забравяме, че този дух оплоди и други държави създадени след България с азбука, книжовност и религия, държави които и сега ни дължат признателност защото сме допринесли да бъдат част от културата и цивилизацията на Европа, и християнството. Европа ще ни разбере и подкрепи морално, защото точно България беше тази, която преобразува арабската, азиатската и османската агресия служейки като щит за нейното оцеляване и развитие във времето. Време е и тя да ни подкрепи с историческо основание, което трябва да напомним – ето защо 24 май трябва да стане национален празник с оглед най-дълбоката заложена в него причинност България да бъде неунищожима духовна империя, която винаги намира териториалното си, етническо и държавно олицетворение, пазейки по този начин и Европейските настояще и бъднини./БГНЕС