Моно Петра

Винаги когато ме питат защо се захванах с рисуване, хората са оставали с впечатлението, че е заради парижкото ми пребиваване. Вероятно е и това, но истинската причина да започна да опитомявам цветовете и изображенията се крие другаде. При всички останали изкуства мисълта ти е в историята, която заформяш. За себе си открих, че рисуването е единственото, в което съзнанието ми може да бъде насочено изцяло в молитва към Господ. Така рисуването ми се видя 

най-божественото от всички арт занимания

Когато нарисувах портрета на „Албинос“, се почувствах все едно, че ми поникнаха криле на раменете. Картината се получи добре и с гордост я приех за първи шедьовър. Приключих я, а единственото, което после започна да ми чопли мисълта, беше как да я продам. Да тръгна от галерия на галерия с изображението ми се виждаше глупава и непрофесионална идея. Затова реших да направя изложба с албиноси и да поканя всички, които от любезност ми бяха казали "добър ден" по галериите, когато ги посещавах.

Как и къде да изложа, това не беше лесна работа. Колкото и голям да изглеждаше в очите ми Париж, започвайки да го опознавам, той все повече се стесняваше, създавайки ми странното усещане, че съм на правилното и неправилното място за моя занаят.

Зала за танци, зала за аутисти, зала за изоставени пенсионери, храм, втори храм, трети храм, накрая се спрях на зала, близка до един от католическите храмове с огромен одър по средата. Отидохме с татко рано сутринта, помещението беше оставено отворено, опряхме картините на големия каменен плот, след което започнахме да ги окачваме една по една на стената. Човек Албинос, куче албинос, крокодил албинос, гарван албинос, мишка албинос и така нататък. Оставихме кашончетата с вино в стаичката при свещеника, като взаимно се спогледахме с огромно недоверие. Той ни изпрати изключително сърцато, а това съвсем ни направи  подозрителни дали виното за коктейла беше в сигурни ръце. Оттам отидохме на гости на Ева Давид, дъщеря на Давид Перец, която вече си се беше извоювала име в арт средите. Ева е мощна художничка с

афинитет към смъртта

Посрещна ни с майка си в една огромна мансарда и ни нагостиха доволно, дадоха ни топли одеяла за зимата и един много скъп балтон за мен На улицата, като си бръкнах в джоба на балтона, намерих 500 франка, сложени в плик, взех банкнотата и написах на плика "благодаря", след което се върнах и го пуснах в пощенската кутия. Споделих на Ева за изложбата, но тя летеше за някъде на следващата сутрин.

На другия ден минах да напомня за себе си по всички места, където бях оставил покани, после се прибрах да се облека и отидох да финализирам подготовката за изложбата. Влязох в храма, помолих се и се запътих към стаичката на свещениците. Тях ги нямаше, но вече за виното не ми пукаше, имах 500 франка в джоба и можех да купя ново. Излязох от страничния двор и се запътих към пристройката на храма, където бях подредил картините. Влизам вътре и какво да видя. На огромния мраморен плот е поставен ковчег, а вътре труп. Добре облечен господин, естествено изстинал, а за капак на всичко и албинос. Първо ми се стори нереално, но когато поставих ръка на челото му, вече бях напълно сигурен, че на първата ми изложба която бях кръстил „Албиносът“, имах умрял албинос в средата на залата. Излизах, влизах в помещението до момента, в който зърнах един от свещениците да носи кашончетата с вино за коктейла. Той ми се усмихна и ми каза, че на обяд са докарали самотник в залата, която по принцип е предназначена, за да престояват мъртъвците преди да бъдат опяти и погребани. Точно започвах да му обяснявам, че това ми е първа изложба и е недопустимо... Когато родителите ми се зададоха и започнах да обяснявам несвързано пред тях какво съм заварил. Те се спогледаха, след което мама каза, че няма нищо лошо

човек да бъде изпратен от този свят с изложба,

а Петър се усмихна, наля си вино и заключи: „Добре започваш, синко!" Налях си и аз, а след втората чаша вино, мъртвецът-албинос ми изглеждаше все по на място насред изложбата. Минаха още час-два, а в помещението си бяхме все така тримата, развеселени от виното и доброто ми начало с мъртвец на постамента. Оказа се, че албиносът беше парижки самотник без близки и приятели, които да го изпратят, така че и той не привлече публика за картините. Изложбата, наречена „Албиносът“ се превърна в едно прекрасно изпращане на истински Албинос. Татко изрецитира поемата“ Горчива вест“, майка и аз аплодирахме, а албиносите, като че се усмихваха.