Христо Марков

Утре ще изпратим и него – легендарен антикомунист, поет, българин, чепат човек, просто Петър Манолов. Той е последният от поредицата дебели пловдивски глави, които се възправиха срещу комунизма, много преди всички останали и самообявили се дисиденти – Илия Минев, Стефан Вълков, отец Благой Топузлиев, отец Димитър Амбарев и сега Петьо.

Отива си безвъзвратно една съществена част от нашия живот. Преселва се в отвъдното и последния от групата на бай Илия, създала Независимото дружество за защита правата на човека на 16.01.1988 год. и станал първия секретар на НДЗПЧ.

Станахме близки още в далечната 1989 год., когато той бе обявил гладна стачка срещу властниците с искане да му бъде върнат отнетия от ДС личен архив. Бе станал кожа и кости, но там на ул. „Стамат Матанов” в Стария град в Пловдив всеки ден идваха хора, за да го подкрепят, а отвън дежуряха цивилни агенти на ДС. Когато отидох заварих там Биньо Иванов – също голям поет и антикомунист. Чакаха обаждане от „Свободна Европа” и намираха сили да се шегуват, а Петьо се обърна към мен с укор: „Що ти трябва бе, момче? Ще си направиш голяма беля – те не прощават.” А ги гледах като икони, защото 

на 27 години е истинско щастие да срещнеш такива хора

После заваляха телеграми от цял свят в подкрепа и милицията клекна и му върна архива, а бай Илия Минев продължи стачката от гр. Септември, последваха майските стачки на мюсюлманите, където се включи активно в организацията и отец Амбарев. Последва екстрадиция във Франция и участия в един куп конференции за правата на човека в комунистическа България, но Петър си остана преди всичко поет. Поемата му „Сто кръпки” бе най-цитираното литературно произведение по студентски купони като демонстрация на непримиримост към режима. Превърна се в литературния шлагер на цяло поколение младежи. Ето малка част от нея:

„На вас, болезнени ангели на Света, не ви трябва нищо!

Вас ви изгониха от театрите. В тях се въртят някакви тъпи пиеси.

Режисьорите ги поставят и псуват, актьорите играят и псуват,

осветителите псуват и осветяват, критичките озъбено се хилят

и възхваляват, съвсем; изкуство за изкуството,

но защо толкова много накъсани нерви,

защо толкова електричество за прожекторите,

защо толкова много нищо!

Киното стана недостъпно за всички ни, а телевизията вони

като духовен публичен** дом…

Ние свикнахме вече да можем без толкова много неща!

Господи, каква изумителна свобода!”

Тогава, по време на гладната му стачка т. нар. „пловдивски интелектуалци” се орезилиха гръмовно с изумителното си писмо „За кого плачат?”, което публикуваха в „Работническо дело” и падението им стана пълно. Но той прости и на тях, направи го на едно четене със стихотворението си „Острия” и отмина, просто отмина с пренебрежението на силния дух.

До сетния си дъх Петър продължи да е чепат и опак човек, да дразни с неординерното си чувство за хумор и остър език.

Глождеше гузните съвести!

Издаваше книгите си по стародавния си начин – като самиздат. И не искаше подаяния от никой – премина гордо през света и остана такъв какъвто го познавах преди десетилетия. Щастлив съм, че изкарахме няколко лета на коптора му – къщичка на Иракли дето се усамотяваше в топлите месеци и живееше като същински отшелник. Там беше най-истински и най-щастлив – далеч от суетата на множеството.

Над чаша вино в гражданския клуб в Пловдив му взех последното интервю, което се появи във Faktor.bg на 19.01.2015 год. със запомнящото се заглавие: „Живеем във време на режисирана свобода”. Много тъга и много пропилени надежди има в него, много спомени, когато бяхме „заклещени в комунизма, но вътрешно бяхме по-свободни.”

Разрових се в архива си и попаднах на една снимка, която е правена на 08.02.1999 год. /каква ирония ?/ и на нея усмихнати сме с двамата вече покойници – отец Димитър Амбарев и Петър Манолов. Петър ме е прегърнал бащински и сякаш чувам иронията му: „Е, за какво беше всичко това?...”

Не знам, Петьо, не мога да отговоря и сега, но съм сигурен, че никой няма да ни вземе и по някой да ни замята – това, може би, ни стига, за това издържахме… Дали е суета или нещо друго, но вие ще си останете велики антикомунисти и ще стряскате нечии съвести, дори и там – отвъд.

Много, много ми е мъчно за Петър! Не е справедливо да си отиде така. Дали е бил самотен или пък отново с иронична усмивка е посрещнал Оная с косата и както казваше – „Ако един поет не си заслужи смъртта, въобще не е поет!”. И дори в Рая ще тормозиш нечии съвести, Петре, защото много отдавна остави поетичното си завещание:

Монолог на Моно Петра

По-леко би се преживяло като ехо.

Останах камък. Сам. В морето.

Тежи ми!

Не тъжа.

Тежа.

С нозе дълбоко впити във земята,

за да не може някой да ме вземе,

по някого да ме замята!

Поне докато стана пясък!

Поне докато стана пясък!