Анализът е публикуван в „Куриер де Балкан“

Турция изглежда се е превърнала в „задължителна“ дестинация за началото на понтификата.

След посещението на Павел VI през 1967 г., Йоан Павел II отива през 1979 г., Бенедикт XVI през 2006 г. и Франциск през 2014 г. Павел VI се среща и с Вселенския патриарх Атинагор през 1964 г. в Йерусалим, с което бе поставено началото на историческо помирение между западното и източното християнство, разделени след схизмата от 1054 г.

Първото апостолско пътуване на Павел VI през 1967 г. бележи решителна стъпка в екуменическия диалог. „В светлината на нашата любов към Христос и братската ни любов един към друг, ние откриваме все повече и повече дълбоката идентичност на нашата вяра, докато точките, по които все още не сме съгласни, не бива да ни пречат да разберем това дълбоко единство“, заяви папата, който бе приет в патриаршеската църква „Свети Георги“ във Фенар.

Наистина в Истанбул, в района на Фенар, на европейския бряг на Босфора, се намира „архиепископът на Константинопол, Новия Рим и Вселенски патриарх“, според официалната му титла. Той притежава „първенство на честта“ сред православните патриарси. Титлата е почетна и не му дава някаква особена власт над различните църкви, които всички са „автокефални“, тоест независими.

Патриархът в много отношения е генерал без армия, тъй като пряката му юрисдикция е ограничена до малката православна общност в Турция, опустошена от размяната на население и масовите изселвания през 20-ти век и сега наброява само няколко хиляди. Разбира се, неговата власт се простира и до части от Гърция и до православни диаспори по целия свят, но там тя се оспорва от различните национални църкви: българска, гръцка, румънска, руска и сръбска. Наследяването на Вартоломей I, който отпразнува 85-ия си рожден ден тази година (роден на 29 февруари 1940 г. на турския остров Имброс/Гьокчеада, бел. ред.), е несигурно, тъй като турският закон изисква патриархът да притежава турско гражданство.

По време на апостолското си посещение на 29 и 30 ноември 2014 г. папа Франциск и патриарх Вартоломей I изразиха искреното си и твърдо намерение да засилят усилията си „за насърчаване на пълното единство на всички християни, и по-специално между католици и православни“. Това посещение беше белязано и от акцент върху диалога с исляма. Главата на Католическата църква посети Синята джамия „Султан Ахмет“, като събу обувките си, преди да влезе в огромната сграда, след което наведе глава и остана в молитва няколко минути, застанал редом с главния мюфтия на Истанбул, Рахми Яран, в „момент на мълчаливо обожание“, както го определи Ватиканът. На следващия ден папата се срещна с млади бежанци от Сирия, Ирак и различни страни от Близкия изток и Африка. Тяхното трудно положение, подчерта папата, „е тъжната последица от ескалацията на конфликтите и войната“. Две години по-късно, през април 2016 г., папата и патриархът се срещнаха на гръцкия остров Лесбос, за да напомнят на Европа, която се обграждаше с бодлива тел и затваряше границите си за бежанци, търсещи спасение, за нейните „принципи на солидарност“.

Пътуването, предприето от папа Лъв XIV, е замислено и организирано от Франциск, за да се отбележи 1700-годишнината от Никейския събор (325 г.), където е приет символът на вярата, който все още се изповядва от всички християнски църкви – православна, католическа, протестантска и всички източни църкви. Вчера папата участва в екуменическа молитвена среща на археологическия обект Изник, древна Никея, на около 100 километра от Истанбул, близо до мястото на базиликата „Свети Неофит“, която е била потопена от водите на езерото Изник през 11 век.

Лъв XIV обаче се сблъсква с православна църква, по-разделена от всякога. Всъщност, Вселенският патриарх Вартоломей пое инициативата да признае автокефалията на Православната църква на Украйна с томос, публикуван през януари 2019 г. Това решение предизвика гнева на Русия, която смята, че Украйна е зависима от Московската патриаршия от прехвърлянето на Киевската митрополия през 1686 г. За Москва Вартоломей наруши каноничното право, като призна Църквата на Украйна, тъй като само „църквата-майка“, в този случай руската, има право да предостави независимост на един от нейните клонове.

Оттогава насам православието преживява открит разкол, като е прекъснато всяко общение между Москва, Константинопол и всички църкви, които признават Украинската православна църква. Различните балкански църкви се опитват да поддържат отношения с двата враждуващи полюса, като същевременно се дистанцират от Киев. Руската православна църква, поставена в услуга на режима на Владимир Путин, е богата и могъща, като сама представлява половината от 250-те милиона православни християни в света и поддържа силни мрежи на влияние на Балканите, особено в Сърбия и България, където новият и сравнително млад (53 години) патриарх Даниил има репутацията на „човек на Москва“.

Въпреки че Московският патриарх Кирил се срещна с папа Франциск през 2016 г. на летището в Хавана и въпреки че Ватиканът последователно подкрепя позиция за преговори в Украйна, Руската православна църква остава много резервирана по отношение на екуменическия диалог. Тя също така бойкотира „великия и свят“ Всеправославен събор в Крит през 2016 г., както направиха и църквите на България, Грузия и Антиохийската патриаршия – а Сръбската православна църква, след известно колебание, в крайна сметка участва. Ако Лъв XIV възнамерява, подобно на своите предшественици, да демонстрира братството си с патриарх Вартоломей, той ще трябва да прояви същото благоразумие, каквото са проявили и отците на събора, които през 325 г. успяват да преодолеят различията между теолозите, за да не обидят Москва. |БГНЕС