Владимир Перев

Кодификацията на македонския книжовен език не е процес на еволюция или научно познание, а по-скоро процес на насилствено налагане на някакво полуоформено състояние в революционно и следреволюционно време. Разказите за еволюционното развитие на македонския език и писменост, като се започне някъде от „Лозарите“, мине през Кръсте Мисирков, та се стигне до дните на Илинден 1944 г., са просто разкази за прости македонци и глупави българи, които години наред спорят за неща, които не са се случили, представяйки ги като факти. Нито лозарите са искали да създават нов македонски език, нито Мисирков е знаел какво говори, какво пише и какво иска да каже. Само един бегъл преглед на неговия Дневник и другите му писма и писания разкриват разочарован човек с огромни амбиции и малко възможности, донкихотовски клоун, облечен в някакви революционни и квазинаучни дрехи. Заедно с „Лозарите“ трябва да видите Кузман Шапкарев и тогава ще разберете, че се води борба за кодификацията на българския език, с всичките му богатства, които трябва да се черпят от неговите диалекти, просто казано, "езика на всички и за всички, от Охрид до Черно море”.

Същинската кодификация на македонския книжовен език, неговата писменост и правопис се извършва на 2 август 1944 г. в манастира „Св. Прохор Пчински“. Тази кодификация, този език и правопис нямат нищо общо нито със стремежите на „Лозарите“, нито с усилията на Мисирков. Този език

е триумфът на сръбската победоносна политика на Балканите

в двете балкански и двете световни войни, въплътен в усилията на двойката Илия Гарашанин-Стоян Новакович и наложен със силата на сръбското оръжие в Македония. Съставът на Езиковата комисия, която решава тези въпроси, е добре известен на обществото както в Македония, така и в България, а писателят, поетът и националният конвертит Венко Марковски е най-известното лице, оръдие на лъжливата българска, македонистка и коминтерновска политика в Македония. Не е излишно да припомним, че истинският създател на асномския език и писменост е студентът Блаже Конески, по-късно определен за великан (или ако искате за джудже) от Небрегово, внук на четническия сръбски войвода Глигор Ляме Соколович. В сянката на събитията в манастирът „Св. Прохор Пчински“ са личностите на двама черногорски комунисти и известни главорези; единият е сталинистът Радован Зогович, а вторият е всемогъщият Милован Джилас, който преминава през няколко етапа на собственото си самоопознаване. Първо той е революционер и сталинист, после става демократ и дисидент; е роден като сърбин от Черна гора, става един от заговорниците и основателите на обособената черногорска нация, а преди смъртта си се отказва от нея с желанието да умре като сърбин. Това е малка утеха за нас, но поне разбрахме, че конвертитството и непостоянството не са привилегия само на македонците.

Пъстра е "компанията" на Първата сесия на АСНОМ. Има всякакви, някои се познават отпреди, но някои са приобщени след лична молба на Методия Андонов – Ченто, който възнамерявал да присъедини към АСНОМ и дейци на старата автономистка ВМРО. Така по покана на Ченто на срещата присъства и сравнително непознатият за нас стар революционер Трайко Чундев. Роден е през 1896 г. в село Подлес, Велешко. Той има блестяща революционна биография, подкрепена от безупречен характер и лична почтеност. Той принадлежи към автономистката ВМРО на емигранта в България Тодор Александров, баща му Стоян е убит от сръбските четници и е един от основателите на БЦРК в Македония през април 1941 г.

Вместо да му препоръча да избяга някъде извън югославската територия, Ченто го кани заедно с Йордан Чкатров да стане част от АСНОМ. Това предопределя съдбата им, Ченто носи съдбата на тези хора на съвестта си, но трябва да се каже, че в тези моменти и той самият не е знаел къде се намира, такива са били възможностите му.

Чундев участва активно в дискусиите за македонския език, води си дневник за всичко, което се случва, тъкмо в дневника може да се види следната бележка: „Сръбските букви са символ на най-черното 20-годишно сръбско робство и адска тирания в Македония!“

В дневника си между другото той ще напише: „С твърдоглавата си упоритост, следвайки инструкциите, получени от висшестоящите сръбски агенти, Конески се бори за въвеждането на   вуковата (на Вук Караджич, бел. прев.) азбука в Македония. Има такива открити просръбски дейности и по-късно – по време на Първата езикова комисия (27 ноември – 4 декември 1944 г.), но без успех. Във втората езикова комисия (15 февруари-15 март 1945 г.) той успява да ги наложи напълно“.

Чундев пише още: Студентът, сърбоман от Прилеп, Блаже Конески, се стреми сръбската азбука да бъде напълно приета в Македония. Или е глупак, или някой стои зад него…“ 

Всичко това Чундев не само го пише, но и открито го изразява. Заради възгледите му за кодификацията на македонския език по нареждане на УДБ-а срещу него е образуван процес, осъден е на смърт и е разстрелян между 20 и 24 ноември 1948 г. на неизвестно място в Скопие.

Обвинител на съдебния процес е познатият на всички ни Лазар Мойсов, а доказателство са показанията на свидетели и извадки от дневника на подсъдимият. Лазо Мойсов след приключването на процеса казва, че „обвиняемият Чундев сам е решил съдбата си, защото не се е разкаял за това, което е решил или написал, нито в един момент“.

Така революционерът и честният човек Трайко Чундев става първата жертва на наложеното сърбизиране на македонския език  предвестник на сръбския езиков империализъм… неговата глава е курбанът, жертвата, вградена в основите на фалшивата македонска версия за собствените си език и писменост. 

Разложението на титовизма и началото на трагедията

И двете Югославии, кралската и тази на Тито, бяха създадени от насилствени, култови личности и със силна помощ от смесените интереси както на западните, така и на източните суперсили. Кралска Югославия започва да се разпада след смъртта на крал Александър Караджорджевич, за да срещне окончателния си край през Втората световна война. Титова Югославия живя по-дълго, международните отношения в Европа и света бяха стабилни, но неизбежността на нейния край беше предизвестена...насилието, както духовно, така и физическо, срещу югославските народи не можеше да остане ненаказано. Човешко е да скърбим за огромния брой жертви, геноцида на нейна територия и нещастните разселени хора. Югославия нямаше мирен период на съществуване. Първо беше Информбюрото и Голи оток, след това дойдоха проблемите с Милован Джилас и прозападната ориентация на малка част от югославските интелектуалци, след това дойде конфронтацията със "съветското крило" в полицията, въплътено в Александър Ранкович, след това студентските демонстрации през 1968 г. и накрая, периодът на либерализма в периода 1968-1972 г., който нанесе последния удар върху Югославия. Всичко, което дойде след това, беше просто агония, бавна смърт и гниене. Страната оцеляваше само с външни заеми, съзнателно хвърлени в непродуктивни инвестиции. През целия този период сръбският национализъм остана константа в политиката на Белград, независимо дали е федерален или чисто сръбски. Дори стана по-силен.

Първите, които посочиха, че Югославия ще умре с Тито, бяха емигрантските организации и техните списания. Сръбски четнически организации и списания, като „Сръбска национална защита” от Чикаго, „Сръбска мисъл” от Мелбърн, Австралия, Хърватското освободително движение (HOP), вестник „Порука слободне Далмация”, четническият сръбски „Наша реч” от Лондон и много други, от края на шейсетте години на 20 век открито пишеха за така желаното сред емиграцията разпадане на страната след смъртта на Тито. Македоно-българският емигрантски орган в САЩ, Канада, Бразилия и други страни "Македонска трибуна", издаван от 1922 г. във Форт Уейн, Индиана, САЩ, също говори открито за невъзможността Югославия да оцелее. Смъртта на Тито не промени нищо. Вече беше ясно, че трагедията е започнала, актьорите бяха в играта и всеки убедително защитаваше позицията си.

Сръбските националисти знаеха, че няма да могат да се задържат на нивото на цялата страна, че 4

разпадането е неизбежно

но вярваха, че вероятно единството на сръбско-хърватския език ще може да поддържа някакъв баланс в отношенията между тези народи. За целта структурите на УДБ-а в Белград започнаха истински лов на емигранти в цяла Европа, за да заглушат гласовете на заговорниците за краха на системата и държавата. Една от жертвите по това време е избягалият югославски бизнесмен Степан Джурекович, хърватин по националност, убит в Германия по нареждане на УДБ-а. Джурекович беше общественик, учен, писател, публицист и член на СКЮ и КПЮ (Съюз на комунистите на Югославия и Комунистическа партия на Югославия) от най-ранната си младост. Той разкрива финансовите машинации на най-висшия кръг на хърватските комунисти, бяга в Германия, където е убит през 1963 от агенти на УДБ-а, със съгласието на висшето хърватско партийно ръководство. Синът му Дамир също е открит мъртъв в дома си в Калгари, Канада през 1987 г., където е избягал, за да се скрие от отмъщението на всемогъщата югославска държавна сигурност. Европа мълчаливо наблюдаваше отношенията между Югославия и нейната демократично ориентирана емиграция, не предприемаше никакви действия в очакване на развръзката, от която със сигурност самата Европа беше печеливша страна.

Западните сили открито внушаваха, че е необходима свобода за Словения и Хърватия, а сърбите бяха съветвани да се ориентират на юг, към окончателното завладяване на Македония в духовния смисъл на думата, към приближаване на сръбските интереси до гръцката граница и изграждане на уникално отношение към Македония, но и към България, ако настъпят по-сериозни политически промени на европейската карта. България е душевната болка на сръбските националисти. Съзнавайки, че не могат да отидат до Солун, блокирани до Загреб, погледите им са насочени към Варна и Бургас, с пожелания за разруха на българската държава и претопяване на българите в някакви недефинирани двуезични сърбобългари, нещо, което частично успешно се рекламира в Западните покрайнини. С майския преврат през 1934 г. Белград се опита да събори българската държава, но щетите бяха малки, пострада само михайловистката ВМРО. Де факто превратът успява само да пасивизира македонското население и неговото съзнание за  собственият му етнически български произход.

В Белград вече е ясно, че Сърбия не може да бъде във федерация, чрез която ще управлява народите на СФРЮ, така че решава да бъде своя собствена държава, империя, която ще въведе на един насилствен начин, особено важи за Македония, един вид културен империализъм. За целта Белград движи старите сръбско-югославски лостове, олицетворени от известни личности от науката и културата.


За да пребъде "македонизмът", да живее "двуезичието"!?

Македонският език през 80-те години беше приет като единствената родина на македонците, единственото нещо, което ги отличаваше от другите югославски народи, но най-важното е, че той беше конструиран и инструктиран да бъде най-различен от българския... поне това беше историята. В същото време публикации и списания на сърбо-хърватски се разпространяваваха свободно из Македония, а телевизионните програми на югославските студия се излъчваха предимно без превод. Грижата за македонския език и писменост е била само декларативна. Малката македонска нация, с език, който все още беше във фазата на собственото си лутане във формирането на своя автентичен израз, не успя да устои на натиска и влиянието на огромната 16-милионна маса на сърбо-хърватския езиков блок.

Експлозията се случи на 08.06.1988 г., когато всекидневникът "Нова Македония" в своя подлист ЛИК - за култура и изкуство, публикува интервюто на своя колега, журналиста, поета и писателя Бранко Цветковски, с видния македонец филолог и специалист по македонски език, Трайко Стаматоски.

Трайко Стаматоски (Скопие, 6 май 1925 г. - Скопие, 2 април 2021 г.) до смъртта си е смятан за един от основоположниците на македонския език, писменост и правопис, както и за най-верния сътрудник и последовател на Блаже Конески. В богато на факти и позиции интервю журналистът Бранко Цветковски, който винаги е бил загрижен за чистотата на езика, задава въпрос за вредното влияние на сръбско-хърватския езиков ареал върху македонския език, както и впечатлението му, че "ставаме двуезична нация", както и за "отклоненията в езика на своя народ и на негова почва(!)"

Отговорът е неочакван и чудовищен. Хладно и без емоции Трайко Стаматоски казва, че „не вижда нищо лошо в това да станем двуезична нация. И нашите бащи и дядовци са били двуезични, но са си запазили езика...“, забравя да спомене с кои езици са били двуезични предците ни.

Шокът не продължи дълго, тъй като още в следващия брой писателят Душко Наневски отговори, защитавайки езика си като единствен израз на своята македонщина и своята Македония. След това последва лавина от реакции във всеки брой на ЛИК, а в битката се намесиха и чужди филолози-македонисти, защитаващи собствените си езиковедски позиции срещу настъплението на сърбоманството на Стаматоски, наследено и прикривано от времето на всесилния Блаже Конески. Със свои текстове се изявиха Слободан Чашуле, Волф Ошлис, Мето Йовановски, Ефтим Клетников, Анте Поповски, Гане Тодоровски, отново Душко Наневски, след това отново Слободан Чашуле и много други. Вестникът закри дебата на 9 ноември 1988 г., така че той продължи известно време в кафенетата и кръчмите на Скопие. В допълнение към истината трябва да се каже, че всички автори, с изключение на Слободан Чашуле, който отчасти подкрепяше тезата за билингвизма, бяха против Стаматоски и неговата теория.

В същото време някакво неизвестно, тъмно обкръжение около Стаматовски пропагандираше т.нар. "македонска латиница", която трябваше да запази кирилицата, въведена от АСНОМ и от Блаже Конески. Тази латинска кирилица, никъде не потвърдена, беше въведена и в първите паспорти на независимата македонска държава, така че цели делегации от журналисти и политици останаха като "гъски в мъгла" по летищата по света, защото тази азбука не можеше да се разчете от устройствата в Америка, Канада, Великобритания и навсякъде в западния, латино-езичен свят.

Тези събития останаха малко позабравени в светлината на военните събития тук, в СФРЮ след 1991 г., но неочаквано статия във вестника на македоно-българската емиграция, органът на МПО „Македонска трибуна“ изненада с наглед закъсняла и необичайна реакция.

Ролята на МПО и "Македонска трибуна" в "популяризирането" на македонския език!?

Някъде в периода 1991-92 г. органът на Македонската патриотична организация от САЩ и Канада "Македонска трибуна" излезе с две на пръв поглед неясни статии за отношенията между македонския и българския език.

В същия брой на една цяла страница се появиха две статии по „македонския езиков въпрос”. Първата статия  беше на членката на редакционния съвет на „Македонска Трибуна“ Мария Цакова, родена в Банско, България, а втората статия е от Зоя Барт, родена Василева, от Богданци, Македония. Първата статия защитава позициите и традициите на българския език във вестника, а втората, на Зоя Барт, защитава позициите на съвременния македонски език. За първи път в историята на вестника на Зоя Барт ѝ беше позволено да пише на македонската кирилица, наричана обидно коневица. Двете противоречиви статии предизвикаха различни мисли, така че при следващото ми посещение във Форт Уейн, като гост в дома на Иван Лебамов (1932-2006), тогава председател на МПО и главен редактор на вестника, поисках малко пояснение. Седнал на двора, с чаши в ръка, Лебамов започна дългия разказ, от време на време прекъсван от мен.

Виж тук, казва ми той, сигурно помниш, когато вие там искахте да направите Македония двуезична нация и държава, та едва се измъкнахте от заблудата. Така е, повтарям, но не е толкова страшно, та аз самият съм двуезичен - на сръбски и на македонски, още по-добре съм на сръбски. Аз съм четириезичен, иронично отвръща Лебамов, но това изобщо не е важно за личността, важна е държавата, в тези моменти тя трябва да се пази и най-вече чрез езика. Сърбия е имперска сила, но ще загуби войната и то с тежки последствия, но имперският модел ще се запази. Ще останете независими и е нормално да разчитате на България. Сърбите знаят това, затова се борят по всякакъв начин да ви въведат в своя езиков ареал. Така чрез вас двуезичните сърбо-македонци, както и чрез правозащитните сдружения, ще проникнат в българските езикови и етнически пространства. Ние с българите, ако не сме братя, то със сигурност сме първи братовчеди, говорим на един език и при новите отношения на Балканите не трябва да влизате в българския езиков периметър като двуезична нация. Ще се смесите с тях и ще им дадете отровното семе на сръбската езикова специфика, което ще доведе и до национално разслоение в самото българско общество. Българската страна може да ви приеме като македонци с български етнически корени, но никога като лингвистично двуезични сърбо-македонци. Зоя Барт не само защити македонския език и македонизма, но и елиминира билингвизма и езиковия сръбизъм като тела, чужди на македонското същество. Това ми беше намерението. Бъдете каквито искате, но не забравяйте, че сте първи братовчеди с българите и никога не забравяйте за зверствата, които гърците и сърбите са причинили на нашия народ. Да помним и да внимаваме, за да не се повтори.

През следващите години, до смъртта му, два пъти годишно гостувах в дома на Иван Лебамов и винаги, буквално, винаги говорехме за единството на македонския и българския народ, както и за езиковото единство на двете разделени части.

Освобождаване от илюзиите и уважение към мъчениците

Днес, в тези мрачни времена, често си спомням дискусии с него. Ветото смрази Македония и попари надеждите за "светло" бъдеще на македонския народ. Но в същото време, то отвори процесите на собственото си запитване, както за македонското минало и история, така и за пътя към бъдещето. Приказките за някаква омраза са глупави, народите никога не могат да се мразят, това е чувството на отделния човек или на обикновени групи, съставени от наемници по чужда идея. Лудостта, че ние, македонците, говорим македонски език от преди 30 хиляди години или че сме открили Америка три хиляди години преди Колумб, е израз на собствения ни умствен блокаж да приемем скромната роля в съвременната история. България ясно приема тезата, че сме отделна нация със собствен език, но едва от АСНОМ нататък, като млада и модерна нация, основана на български етнически и езикови корени. Всичко друго е наша илюзия, както и мисълта, че жертвите, дадени за българската кауза в Македония, ще бъдат забравени. Тепърва предстои времето, когато всички паднали и убити от комунистическите бандити или сръбската полиция ще започнат да се споменават поименно, заради святото дело на единството на един народ. Мислите на отделни хора, че може да се възстанови някакво сръбско-македонско "братство-единство" са стари и избледнели. Това беше стерилната идея на Югославия, но такава държава вече не съществува...дойде времето на България!

Предсмъртните послания на Иван Лебамов за съхраняване на езиковите традиции и единство не бива да бъдат подминавани или пренебрегвани. Чрез спомените и почитта към Трайко Чундев, нашият светец-мъченик за чистотата на нашия език и революцията, започва пътя към европейското бъдеще. Всичко останало е само илюзия и излишна загуба на време и достойнство!