В книгата си „Царят на татарите“ той отдава почит към величието на държавника Стефан Стамболов

Интервю на Илиана Славова

В Деня на народните будители се обръщаме към историческата памет за възраждането и полета на българския дух. Днес се правят пропагандни опити да се противопостави националното чувство на европейската ни принадлежност, но личности като Стефан Стамболов показват, че националните ни идеали имат своята перспектива именно чрез утвърждаването на България като част от европейското семейство.  

Разговаряме с писателя Маргарит Абаджиев, чиято книга  „Царят на татарите“ е поклон към величието на държавника Стефан Стамболов. Авторът старателно проучва множество исторически документи от епохата, за да постигне максимална достоверност. Някои от събитията са разказани от Самия Стамболов чрез неговите дневници. Други са представени през погледа на Симеон Радев и чрез свидетелствата на германския журналист Рихард фон Мах. Наслагват се история и политика, необичайно проследени чрез криминален сюжет.  Заглавието „Царят на татарите“ идва от прозвището, което му дава сръбската преса.

- Защо се насочихте към Стефан Стамболов?

- Провокира ме забвението, в което той е хвърлен след 1944 г. Една своеобразна идейна каторга, в романа съм я нарекъл Другарбекир. Когато бях ученик и гледахме портретите по стените на кабинетите по история него го нямаше. Захари Стоянов тук-там някъде се мяркаше, а отношението беше почти същото към него.

- Как си го обяснявате?

- С идеологическия диктат разбира се. На преден план  задължително трябваше да бъде някоя своеобразна русофилия. Първите, вторите, третите освободители… Това са скачени понятия, които през тоталитарния диктат много лесно можеше да бъдат налагани и за съжаление пораснаха две-три поколения българи (сред тях е и моето), които нямаха почти никаква представа за реалните събития и реалния принос на хора като Стамболов към българската независимост, държавност и сетнините впоследствие.

- Защо решихте да разкажете историческите събития чрез криминален сюжет?

- Когато се заинтересувам от някаква тема, както беше и с предишния ми герой Васко Абаджиев, обикновено разчепквам абсолютно всичко, до което мога да стигна. И така ми хрумна да разгледам последиците от гибелта на Стамболов, но през погледа на един млад македонец,  родом от Битоля – Дамян Харитонов. Така можех чрез криминалната интрига да наблегна върху значимостта на Стамболов, съдбовните решения  за бъдещето на княжество България, които е трябвало да взема в ненормална ситуация – непризнат княз, непризнат институт на самото княжество, заплахи от всякакви посоки за окупация, разделяне на България.  Съвременният човек не може да си представи  огромната тегоба на тези решения.

Авторът Маргарит Абаджиев проучва множество документални свидетелства, за да постигне историческа достоверност в книгата си

- Как устоява, кое е специалното у него, което му позволява да защити българската държавност въпреки всичко?

Неговите решителни действия показват, че е можел да предприеме абсолютно нестандартни спрямо възприятията за дипломация ходове, които по някакъв начин да осуетят това, което на практика се случва. Впрочем, много внимателно трябва да се проучи неговата дипломатическа дейност, особено след идването и установяването на княз Фердинанд в България.

Стамболов според скромното ми мнение е единственият държавник, който успява да се възползва от противоречията на великите сили, извличайки политически дивиденти за България. Той умее да води политика и преговори от слабата страна и въпреки всичко да постига своето. Човек, който успява по някаква причина да предизвика респект у султан Абдул Хамид, така че много внимателно да премисля действията си по отношение на България. Този човек е за огромно уважение!
Когато е извършен атентатът срещу Стамболов, император Франц Йосиф и кралица Виктория, и всички лидери в Европа, с изключение разбира се на Николай Втори, се интересуват от състоянието му.

За съжаление тези, които организират пряко или косвено неговото покушение во главе с Константин Стоилов, не са хора на подобен тип мъжка решителност. Те са твърде витиевати, твърде притеснителни какво ще кажат великите сили, докато Стамболов е имал в себе си една първична решителност, която всъщност е политическият гений.  Тази природна проникновеност с един поглед да обхванеш движещите сили на определена ситуация, къде и доколко можеш да се възползваш за собствената си кауза.

Отсреща обаче е една твърде ехидна и противоречива личност като княз Фердинанд. Прерогативите на княза по конституция са чисто представителни, но той ламти за същинската власт. Впрочем в момента сме в почти същата ситуация – президентът ламти за реалната изпълнителна власт.

- Как  се съизмерва Стамболов с реалностите на европейския политически контекст – тогава и сега?

В романа съм го описал през погледа на Рихард фон Мах - книгата му „Из българските бурни времена“ излиза на български през 1929 г. Тя ме провокира, в нея всички обстоятелства са проследени много точно.
Като че ли се повтарят спомените, изказванията на висши британски дипломати, че Англия би се радвала ако веднъж на 100 години има един такъв като Стамболов (пък ние искаме на един век двама такива). Показателна е реакцията на британския консул лорд Никълс,  който напуска България две години след гибелта на Стамболов. На въпроса на Константин Стоилов дали би се съгласил да го изпрати на гарата, лорд Никълсън казва: „Аз на убийци ръка не подавам.“  

Стамболов по съвременните стандарти, наложени с американската култура, е селф мейд мен, той е самосъздал се човек. Като всички тези хора, той има изключително много кривици, трески за дялане, но основната значимост на фигурата и на делото му, и до ден днешен са незаобиколими. Те могат да бъдат втикнати в идеологически зандан за няколко  десетилетия, но когато обществото започне да търси същинските си жизнени и исторически основания, Стамболов се оказва един от огромните колоси, затрупани с лъжи и клевети. Когато ни потрябват величайши примери за себеотрицание, хора като него веднага излизат на преден план.

Впрочем сградата на Европейския парламент,  на европейското представителство в София, е построена точно на мястото, където е била неговата къща. Знаково осъществяване на едно знаково строителство. Такива белези във времето са изключително важни за българската свяст.