Радев и „Прогресивна България“ победиха убедително на изборите на 19 април. Но сега – на къде е големият въпрос, който обществото си задава. Какъв е планът за действие на победителите? Завесата към неизвестното повдига генерал-майор, о.з. д-р Стоимен Стоименов. Именно него проф. Георги Близнашки сочи като

 менторът на Румен Радев,

 а известният конституционалист е познавач на задкулисните зависимости. Генералът е ретроградна фигура, възпитаник на Москва, кадър на БКП, отговорен фактор в БНА и във военния отдел на ЦК. През последните години е сочен като сив кардинал на червеното задкулисие прокарващо ново обвързване на България с Кремъл.

Анализът на генерала е публикуван два дни след изборите съвсем неслучайно в най-отявления руски пропагандатор у нас  „Поглед инфо“.

Стоименов настоява за нов преход, старият бил порочен и неуспешен - разруха, а новият трябва да ни освободи от олигархията. Първостепенна задача на новото управление трябва да бъде

смяната на властта

Трябва да се случи много бързо и включва от промяна на политическата система,  приемане на нова Конституция,  преструктуриране на институциите, промяна в начина на контрол и отчетност,  замяна на икономическия модел, промяна или корекции във външнополитическата ориентация и други. Генералът не казва каква ще е новата политическа система, нито кой ще е новият икономически модел, който ще измести пазарната икономика и принципа на конкуренция. Но като се има в предвид профилът и мирогледът му, новата външно политическа ориентация на Радев явно трябва да е към Евразия, Русия и за малко разкош Китай. Тоест страховете на хората от идването на власт на „Прогресивна България“ съвсем не са безплодни, още по-малко пък мокри сънища на русофоби.

Съвсем в духа на развития социализъм Стоименов настоява за 

 единение на нацията

 и провеждане на Втора национална кръгла маса по тази важна тема. Под единение на нацията Живков и БКП разбираха възродителен процес, турците и ромите да се прекръстят и да станат българи, ограничаване на религиозните права, а несъгласните по лагери и затвори или изгонени от родината си. Това съвсем не е хипотеза за връщане към соца, защото генералът смята, че конфронтацията и противопоставянето в българското общество провалят единението, а техният генезис  е породен от политиката на реванш и разкол, на антикомунизъм и лустрация, провеждана от десните сили.

Дневният ред на Втората национална кръгла маса трябва да даде отговор и на въпроса за промяна в държавното устройство и управление – парламентарна или президентска република и т.н.

Ето основната част от програмната статия на генерала:

Изборен триумф на Радев: А сега накъде?

Днешната ситуация в страната много прилича на тази от преди 35 години, когато беше положено началото на преходния период от социализъм към капитализъм. Спори се дали е завършил или все още продължава този порочен преход. Може да сгрешим в преценката за неговия край, но няма да сбъркаме ако кажем, че България се нуждае от

нов преходен период

Някога под преход се разбираше преминаване на българското общество от държавен социализъм от съветски тип към плуралистична парламентарна демокрация и свободна пазарна икономика. Този преход в никаква степен не изпълни възложената му мисия. Сегашният преход трябва да цели замяна на политико-олигархичния модел на управление с нов модел, който да ни освободи от задушаващата прегръдка на мафията и олигархията, да ни върне завладяната държава и да открие пътя на истинската демокрация и на народния суверенитет.

Иска ми се да цитирам определението на професор Орлин Загоров за българския преход, дадено в книгата му „Патология на прехода“, което изцяло споделям. Уважаваният в научните среди и обществото професор Загоров казва:

„Така наречения „Преход“ бе подземен ядрен взрив, извършен в сърцето на една обществена система от световни сили, работещи от 1917 г. срещу нея.

Това, което се нарича преход днес, всъщност е разруха, грабеж, несигурност, реставрация на едно забравено минало, национално унижение и самоунижение.

„Преходът“ в условията на страни като България става по-трагичен, защото начело на обществото застават преходни лидери с инфантилен манталитет и корумпирана морална нагласа.

Разрухата като контрареволюция се обяснява чрез една единствена дума: ПРЕХОД.

Съвсем очевидно е, че явлението, което днес се нарича със събирателния термин „Преход“, всъщност не е преход, а връщане назад в историческата еволюция на човечеството.

Не остава място за съмнение, че така нареченият „Преход“ носи разочарование за милиони онеправдани и станали жертва на насилствена алчност на едно малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойнство, от чувство за национални интереси, и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създадените от поколенията материални и духовни богатства в името на хуманизма и социалната справедливост за всеки човек.

Така, че ако трябва да определим това, което преживяхме през последните тридесет години, то е преминаване от благоденствие и равенство на мнозинството към благоденствие и безнаказаност на малцинството, от социална сигурност към обреченост, от държавни гаранции за живота, честта и имота на гражданите към постоянен страх от насилие, тероризъм, корупция, хаос, произвол, всепозволеност на богатите и привилегированите, отчайваща уязвимост на огромна част от населението, на което се препоръчва да се въоръжава за самозащита и да организира сигурността на своите селища и имоти срещу грабеж и бандитски нападения, досущ както бе през „кърджалийското време“.

Цитатът е дълъг, но казва, от една страна, всичко за прехода, който преживяхме, а от друга - по убедителен начин показва защо ни е нужен нов преход, както и неговият обхват, ако искаме да изградим и да живеем в справедлива и просперираща държава.

Най-важният приоритет в постизборния период е бързо да се създаде стабилно управление с правителство, което да встъпи във функциите си и да заработи на Ползу Роду. Основните варианти за развитие на политическия процес в постизборната ситуация са два:

Първият е лидерът на победилата на изборите коалиция да се нагърби със самостоятелното управлението на страната. Той има абсолютно мнозинство за еднопартийно управление. Това ще му позволи безпроблемно да изпълнява предизборната програма на коалицията и управленската програма на правителството.

Вторият вариант, който е малко вероятен, е генерал Радев да се опита да формира коалиционно управление. Една от причина за това може да бъде срочното осъществяване на многократно отлаганата съдебна реформа, за която са необходими 161 гласа. При този вариант той ще води преговори с някоя от другите парламентарно представени партии – възможни партньори за съвместно коалиционно управление. Тук трябва да се има предвид казаното от него на 17 април в спортна зала „Арена 8888“ при закриването на предизборната кампания. „Коалиция с Борисов няма да има! Коалиция с ПП- ДБ, които съсипаха Конституцията и се опитват да опорочат изборите, е нежелана от нашите поддръжници! А всякакво взаимодействие с техния общ ментор Пеевски е абсолютно неприемлив“.

Получените на извънредните парламентарни избори резултати дават основание да се прогнозира, че ще имаме

редовно еднопартийно правителство, оглавявано от генерал Румен Радев

Цялата отговорност за управлението на страната ще легне на неговите плещи. В изявленията си от предизборния период генерал Радев акцентираше на законността и управлението на страната по правила без да си поставя неизпълними цели. Вече очертахме постизборната картина в страната и военнополитическата обстановка в света. Факт е, че разнопосочните интереси на политическите сили, на различните бизнеси и на хората от разслоеното българско общество водят до парализа, на която сме свидетели. Обществото трябва да е подготвено за промяната и да са налице инструментите, реализиращи тази промяна. В този смисъл първостепенно значение има въпросът за състоянието на обществото, върху което стъпва държавата в следизборна ситуация. Едно общество е сплотено, когато няма пропаст между власт и елит, между елит и народ, между различните обществени слоеве. Няма съмнение, че новият министър-председател ще заложи на реалистична управленска програма и на реал- политика. Пределно ясно е, че при съществуващата в страната проблемна ситуация, ако се изразя метафорично, бъдещият министър-председател не може да загаси бушуващия вече 15 години пожар (установения политико-олигархичен модел на управление) с кофа вода.

Първостепенна задача на новото управление ще бъде

смяната на властта

Това трябва да се случи много бързо. Време за губене няма. Смяната на властта означава преминаване на управлението от силите на статуквото, в лицето на Пеевски и Борисов, в силите, борещи се с това статукво, олицетворявани от експрезидента Румен Радев. Тази трансформация ще намира израз в:

- смяна на управляващите лица, т.е. излизане на политическата сцена на новия елит на България;

- промяна на политическото мнозинство;

- назначаване на нови ръководители на държавните ведомства и институции;

- промяна на политиката и приоритетите на властта;

- промяна на законодателството;

- смяна на дясното управление с консервативно центристко или лявоцентристко управление и други.

Постигнатата победа на коалиция „Прогресивна България“, колкото и да е категорична, не е пълна победа на генерал Радев. Трябва да се има предвид, че спечелването на националните избори не води автоматично до смяна на властта на всички нива на държавното управление. Местната власт например не зависи пряко от резултатите от националните избори. А на много места в страната управляват местните феодали и деребеи. Кметове, особено на малки общини и селата, „колят и бесят“ в своя „вилает“. Цялата власт е в техни ръце и те правят каквото си поискат. Съдебната власт също не се влияе пряко от резултатите на парламентарните избори.

Има изключително важни проблеми за решаването на които е нужно парламентарно мнозинство от 161 гласа. Такива са въпросите, свързани с промени в Конституцията, реформа на съдебната система, държавното устройство и управление, като например

моделът на управление

който определя начина, по който е устроена властта. При смяна модела на управление, което беше основното искане на всенародните протести и главна цел на силите на антистатуквото в току- що отминалите парламентарни избори, става дума не за обикновена смяна на властта, а за дълбока промяна на правилата и на самата система. Досега се извършваха промени на отделни елементи на системата, но цялостната й замяна с друга и реално пренареждане на властта и въвеждане на нов тип управление не е имало.

Смяната на модела на управление включва:

- промяна на политическата система;

- промяна или приемане на нова Конституция;

- преструктуриране на институциите;

- промяна в начина на контрол и отчетност;

- замяна на икономическия модел;

- промяна или корекции във външнополитическата ориентация и други.

Успешното решаване на тези въпроси е гаранция за доброто управление на страната. Същевременно, при сегашното съотношение на политическите сили в 52-рото Народно събрание, това е проблем.

Неговото решаване изисква нова политика. Неин фокус следва да бъде помирението и единението на нацията и търсенето на национален консенсус по стратегията и приоритетите, свързани с ускореното и догонващо средноевропейските страни развитие на страната.

Единение на нацията: Втора национална кръгла маса

Една от най-съществените причини за свличане на България на дъното на Европейския съюз по всички качествени показатели е конфронтацията и противопоставяне в българското общество, политиката на реванш и разкол, на антикомунизъм и лустрация, провеждана от десните сили през всичките години след десетоноемврийската промяна през 1989 година. Родните псевдополитици досега не могат да осъзнаят, че нашата сила е в единението на българската нация. Надписът на историческата сграда на парламента „Съединението прави силата“ боде очите на народните избраници, но те нямат очи да видят истината и уши да чуят стенанията на милионите български граждани, които живеят в бедност и мизерия, в лишения от най-насъщното за нормален човешки живот.

Анализът на проблемите и на начина на живот на по-голямата част от българския народ дава основание да се каже, че 36 години след началото на голямата промяна наблюдаваме картината и ситуацията, каквито виждахме през 1990 г. и много дълго време след това. Вече говорихме за злополучния и бандитски български преход. Тогава, в една невъобразимо конфронтационна среда, когато на няколко пъти бяхме на косъм от гражданската война, родните политици намериха сила и политическа воля да седнат на една маса и с общи усилия да стигнат до съгласие за съвместно решаване на парливите въпроси на държавата и обществото. Говоря за Националната кръгла маса, която се проведе в периода 03. 01. – 15. 05. 1990 г. Макар да беше един нелегитимен орган, Националната кръгла маса начерта пътя за мирен преход, като на нея се постигнаха следните основни договорености:

- премахване на член 1 на действащата Конституцията, който прокламира ръководната роля на БКП;

- разпускане на Държавна сигурност и деполитизиране на армията, силовите структури, съда и прокуратурата;

- въвеждане на многопартийна система;

- свикване (на 10. 07. 1990 г.) на Седмото велико народно събрание.

Моят анализ показва, че е дошло времето за свикване на Втора национална кръгла маса. И това не е случайно хвърлена дума в публичното пространство. Кръглата маса е една належаща потребност. Полага се на лидера на коалицията „Прогресивна България“ Румен Радев да бъде инициатор на тази належаща инициатива. Убеден съм, че победителят в преминалите извънредни парламентарни избори няма да демонстрира реваншизъм и грандоманщина, а ще прояви държавническа мъдрост и политическа воля, нещо, което е показвал многократно по време на президентския си мандат. Очаквам той подаде ръка на политическите си опоненти за съвместна работа в името на бъдещето на просперираща България.

Дневният ред на Втората национална кръгла маса може да включва обсъждането на такива въпроси като:

1. Общественият договор между политическите сили и народа;

2. Приемане на нова или внасяне на изменения в Конституцията на Република България;

3. Промяна в държавното устройство и управление – парламентарна или президентска република;

4. Съдебна реформа: място на прокуратурата - в съдебната или в изпълнителната власт; необходимост от длъжността главен прокурор;

5. Външнополитическата ориентация на страната с фокус на договорите за участието в съществуващи и нововъзникващи международни съюзи – военни и икономически;

6. Разработване и приемане на Национална доктрина.

Приетите с консенсус от Националната кръгла маса решения подлежат на внасяне, обсъждане и утвърждаване от 52-рото Народно събрание.

Осмо велико народно събрание

Великото народно събрание, по силата на член 160 от Конституцията на Република България, се свиква по решение на Народното събрание. То приема решение за произвеждане на избори за Велико народно събрание с мнозинство две трети от общия брой на народните представители.

Въз основа на решението на Народното събрание, Президентът на Републиката, в тримесечен срок, насрочва избори за Велико народно събрание.

Великото народно събрание може да разглежда и решава само тези въпроси, за които то е избрано. Тези въпроси са определени в чл.158 на Конституцията на Република България и аз току-що ги изложих.

Може би е дошъл моментът, след изпълнение на възложената му мисия, Великото народно събрание окончателно да се разпусне като парламентарен инструмент.