Проф. Румен Кънчев

Този месец световната научна общност чества едно изключително и бих казал ВЕЛИКО за времето си постижение на американската научна и инженеро-конструкторска мисъл - кацането на лунния модул ... носен от Аполо 11 на Луната и стъпването на първите хора на лунната повърхност.

Аз не съм нито инженер, нито приндлежа към този изключителен клон на човешкото познание. Затова ще си позволя да отбележа само една страна от кацането на Луната. Вероятно за някой тя ще бъде странна, но за политическата мисъл и изследванията на международните процеси и сигурност - областите, в които аз работя, това не е така. В действителност,

мисията “Аполо” има не само технологични и научни аспекти, но така също силно политическо и дори геополитическо звучене

Ще кажа няколко неща именно в тази посока, за което бях настойчиво помолен от моя приятел инж. Александър Тацов.

И така, какъв е геополитическия контекст, при който американския президент взема решение за подготвката и осъществяването на програмата “Аполо 11”?

Защо САЩ искат да изпратят космонавти на Луната? Отговорът се корени още в далечната 1961 г., когато генералния секретар на КПСС Никита Хрушчов решава да удари Америка като започва инсталирането на ракетни установки в Куба за ядрена атака срещу Америка. Това е т.н. Карибска ракетно-ядрена криза. Знаем как тя завърши, но най-важното е, че тя оказва много дълбоко влияние както върху американския политически елит, така и върху широките слоеве американци. И това влияние продължава до самия край на Студената война. През 1957 г. руснаците вече са изстреляли своя първи спътник в Космоса, в много напреднала фаза е тяхната ядрена програма и към 1961 г. те вече са конструирали системи, изстрелващи ракети с ядрени бойни глави със среден обсег, тоест на разстояние до 800 км. Почти всяка година Съветският съюз прави някаква нова крачка в овладяването на Космоса: през 1957 г.  е изстрелян първият изкуствен спътник на Земята “Спутник 1”, малко по-късно и “Спутник 2” с първото куче на борда, изстрелян е първият соларно движен сателит пак пред 1957 г. Този път американците изстрелват първия комуникационен сателит. Започва едно фантастично съревнование в изследването на Космоса, което има широко отражение върху полето на технологиите и научното развитие на човечеството.

Американската страна обаче все още не може да си даде сметка колко силно идеологическо влияние имат всички тези първи стъпки на руснаците. Отрезвяването става, когато Хрушчов започва инсталирането на ракетите си в Куба. Въпреки успешния й за САЩ край, Кубинската криза обаче силно подрива самочувствието както на народа, така и на политическото ръководство на САЩ. В обществото започва да доминира мнението, че Америка губи технологичното съревнование със Съветския съюз, тоест, че Съветският съюз е установил сериозно технологично превъзходство над САЩ. Тогава именно президентът на САЩ взема решение да пречупи рязко тази тенденция като подготви и изпрати мисия на Луната. През 1962 г. Кенеди, в една фамозна реч обявява тази цел като стратегически приоритет на Америка. Той казва “Ние избираме да отидем на Луната”.    

Всъщност, Аполо 11 е конструиран, подготвен за мисията и изстрелян в началото на най-острото съперничество през Студената война, завършило с прословутата “Инициатива за стратегическа отбрана” на президента Роналд Регън. Впрочем, тя също бе създадена в сходен контекст с този на програмата “Аполо”, тоест в контекста на ново технологично изоставане на Америка. Когато обявява “Звездни войни” Роналд Рейгън започва с констатацията, че САЩ чувствително изостават от Съветския съюз както в конвенционалното оръжие, където съотношението на Европейския театър на военни действия, например, достига до 6:1 в полза на Москва, така по отношение на стратегическите ядрени сили. Затова Рейгън се обръща към нацията с призива  “Нека се обърнем към силата на технологията”, самата Инициатива за стратегическа отбрана, Рейгън нарича “гигантска техническа задача”, с помоща на която американският президент иска да създаде, подчертавам това !!! “революция във военната стратегия” или да изработи “нова стратегическа концепция за сигурността” на мястото на доктрината за взаимното ядрено сдържане.

Съревнованието за Космоса постепенно формира  една специфична и уникална култура в САЩ и Съветския съюз, при която състезавайки се помежду си двете суперсили се стремяха да бъдат най-добрите във всяко отношение в света, тоест да бъдат пред останалите нации. Казано иначе, бе създадена една парадигма на нови открития и нови “първи стъпки” в редица сфери на овладяването на космическото пространство. Казах всичко това само  с една цел, а именно да посоча, че

изстрелването на Аполо 11 и кацането на Луната деформира тази парадигма

и създаде изходна точка за съвсем друг тип изследвания на Космоса. В този смисъл думите на Нийл Армстронг, който  стъпвайки на Луната казва:  “Тази малка човешка стъпка на Луната представлява гигантска стъпка за цялото човечество” са буквално верни. “Аполо 11” разчупи парадигмата на космическото съперничество между САЩ и Русия през 50-те и 60-те години на Студената война.

Какво е мястото на мисията Аполо 11 в контекста на Студената война?

“Аполо 11” бе изстрелян в един от ключовите моменти на съперничеството между Съветския съюз и Америка. Всъщност, космическото състезание между Съветския съюз и САЩ през Студената война представлява много важен етап в историята на човечеството, тъй като то интензифицира и динамизира самото стратегическо съперничество през Студената война. Постепенно доминацията в Космоса се превърна в специфичен критерии за оценка на двете обществено-политически системи. Програмата “Аполо” е ключова фаза в това състезание.
От идеологическа гледна точка фактически тя възстанови самочувствието на американските конструктори на космическа техника, на американския народ и на политическия елит, управляващ Америка по това време.

Еволюция на съперничеството в Космоса

Опитах се накратко да анализирам съперничеството между двете основни нации, изследващи Космоса. Както става ясно това съперничество, въпреки своето силно геополитическо и политическо звучене в годините на Студената война, играе конструктивна роля. Благодарение на него бяха направени блестящи научни открития. Пак благодарение на него създадените теории, машини, инструменти, космически апарати и пр. бяха трансферирани към други нации като Индия и Китай, например. В годините на Студената война САЩ и Съветския съюз подпомогнаха много нации да създадат свои национални космически изследвания, институти и наука, следвайки опита на двете водещи космически държави.

Казаното обаче поставя един много важен днес въпрос : КАКВО Е КОСМОСЪТ ДНЕС ЗА РУСИЯ, САЩ, КИТАЙ, ИНДИЯ и другите нации, занимаващи се с космически изследвания? В СФЕРАТА на науките за Космоса темповете на изследване продължават да нарастват, продължават и фантастичните открития в изследването на безкрайното космическо пространство. Не така е обаче е в сферата на военните изследвания за Космоса. Въпреки Хартата на ООН, подписана през 1975 г. и изискваща Космосът да се използва само за мирни цели, днес това съвсем не е така. Напротив, през последните десетилетия, след края на Студената война САЩ, Русия и Китай лансираха много скъпи програми за извеждането в Космоса на серия свръхмощни оръжия. Всички знаем, че по Инициативата за стратегическа отбрана (ИСО) известна още като “Звездни войни” на президента Роналд Рейгън американците създадоха и изведоха в Космоса редица съвършено нови оръжия: т.нар. “електромагнитно оръдие”, в което чрез свръхмощни токови импулси се създава електромагнитно поле, което ускорява “снарядите” до скорост 4,2 км./сек. Тази инсталация можеше да ускорява пластични кубове с тегло 100 гр. до 4 км./сек., на специални платформи в Космоса бяха монтирани лазерни оръжия като “ултравиолетов лазер”, “лазер на свободни електрони”, “рентгенов лазер” и др. В края на програмата ИСО бяха конструирани суперкомпютри за откриване, разузнаване, контрол и управление на цялата изключително сложна космическа групировка, изведена в Космоса от САЩ. Като елемент на програмата бяха конструирани совалките за многократно използване “Колумбия” “Чалънджър” и “Дискавъри” и др. Бяха създадени суперкомпютри и програмите за тях, които да са в състояние да анализират целите и да управляват всички спътници, лазерни установки, командни центрове и пр., при това за време от няколко секунди само. В края на този цикъл бе създаден т.н. изкуствен интелект за нуждите на програмата.

Инициативата “Звездни войни” постави съвсем нов акцент върху изследването на Космоса. Космическото пространство се превърна в поле на военни действия. През последните 5-6-7 години последователно РФ, САЩ и след тях Китай обявиха космическото простанство за четвърто бойно пространство наред със сушата, въздуха и водата. Казано иначе, съгласно базовите документи на трите глобални сили, съвременната военна стратегия разбира космическото пространство като  Четвърто бойно поле, тоест космическото пространство вече не е онова чисто поле, генерирало след 60 години на миналия век едно, преди всичко, благородно научно състезание между САЩ и Съветския съюз, а бойно пространство. Във военните доктрини на САЩ, Русия и Китай, Космосът днес е дефиниран като пространство, в което при възможен военен конфликт между световните сили ще се извършват бойни операции. Армиите на тези високо развити в технологично отношение държави се обучават за извършването на бойни операции в Космоса, подобно на операциите на сушата, във водата и във въздуха. Иначе казано, колкото по-динамично се развива науките за Космоса, толкова по-силно се изостря военното съперничество между глобалните сили по отношение на Космоса. Тоест, ако през втората половина на миналия век космосът бе място на едно, преди всичко технологично и научно,  и същевременно идеологическо и политическо съперничество, днес военните и геополитическите аспекти постепенно завладяват или доминират научните програми. Тоест ние сме отново пред прага на смяна на пардигмата:  научното, преди всичко, съперничество през миналия век по повод овладяването на Космоса, днес се е превърнало в стратегическо и военно. И последното има амбицията да измести и доминира първото. Добре е, че това не може да стане нито толкова лесно, нито толкова бързо.

В заключение, да се върнем към програмата “Аполо”. В крайна сметка САЩ все още са единствената страна, изпратила хора на Луната. Останалите космически развити държави Русия, Япония, Китай, Европейската Космическа агенция, Израел и Индия направиха неуспешни, за съжаление, досега опити да повторят успеха на американците. Всяка от тези държави обаче е член на този елитен клуб технологично високо развити държави.

Иначе казано, “Аполо 11”  продължава да бъде ключов и блестящ пример на технологично, а защо не и стратегическо превъзходство.