Българското участие в Освободителната война е трябвало всячески да бъде обезличено и заметено под килима – преклонение само към „братушките“

Биляна Амбарева

Не еднократно съм писала за МОЧА и съм оборвала аргументите на неговите пазители в свои постове и статии. Почти всеки един от тия матросовци смесва въпросния монумент с Освобождението на България от османско владичество през 1878 г. и вечната благодарност на българския народ. Реших да напиша този текст, защото искам да оборя именно този мит в нашата история - за благодарното българско население, което още много преди да дойдат комунистите строяло паметници за възхвала на Русия. Свидетелство за тази благодарност били "Руския паметник" в София, подобния нему в Пловдив, паметника в Докторската градина, паметника на Шипка, който е представен с неутралното име "Големия паметник", (да не се бърка с Паметника на свободата, който е завършен през 1934 г) и т.н. 

Какво казва историята по въпроса? 

Първият паметник в България, посветен на Руско-турската война е този на Бунарджика в Пловдив.  Издигнат е през Септември 1881 г. След него през октомври 1881 г. е открит така наречения "големият руски паметник" на Шипка. Въпросните монументи са общо единaйceт, наречени са "паметници на пoбeдaтa" и ca плод на  типoвия пpoeĸт нa истанбулския apxитeĸт Вокар. Всичките до един са с eднaĸвa пиpaмидaлнa фopмa, виcoĸи ca oĸoлo 11 мeтpa, направени са от камък и са с  мраморна украса на лицевата страна. Издъpжaни са в cтилa нa типичнитe зa тoгaвaшнa Pycия мeмopиaлни вoeнни пaмeтници. И тук изниква въпросът 

по чия инициатива са построени и с какви средства

 "Инициaтивaта", ако изобщо може да бъде наречена такава, е "пoдeтa" cлeд заповедта нa pycĸия император Aлeĸcaндъp II. Ген. Тотлебен, чрез военния министър Милютин, получава императорската заповед , №121 от 21 август 1878 г., на всички мecтaтa в България, където ca ce вoдили по-големи cpaжeния по време на Руско-турската война да бъдат отбелязани с паметници. Организацията по самото построяване е възложена на офицери от инженерните войски под ръководството на инж.-полковник Рамбах, които  пристига в България през 1880 г. единствено с тази цел. Средствата за въпросните паметници, барабар с "инициативата", както и самото им построяване са чисто и САМО руски!  Същото важи и за "Руски паметник" в София, издигнат на 29 юни 1882 г., който единствено поради разликите в дизайна  с  останалите 11 не се причислява към групата. Но пак е по руска инициатива, и пак с руски средства, възлизащи на 25 000 златни лева. Паметникът в "Докторската градина" има още по-интересна история. Руско-турската война през 1878 г. се води на два фронта – Балканите и Кавказ. След нейното приключване военномедицинските сестри се завръщат в Русия и първата им работа е да открият подписка за набиране на средства за построяване на два паметника на медицинските чинове, загинали във войната – в България и в Кавказ. Дааа, в Кавказ има почти същия паметник, построен в същия период от същия инициативен комитет. След войната „братушките“ със замах издигат и там доста паметници по същата схема. За това какво е отношението на българите към тези паметници има малко свидетелства. 

На Шипченските тържества по случай откриването на паметника участват почти всички останали живи български опълченци. Когато преминават през Шипченския проход и се спират пред местата на битките, опълченците са силно огорчени, че на Шипка има само руски паметници и нито един български. В статията „Опълченците и Шипченските тържества“ опозиционният вестник „Нов век“ отбелязва:“ А ние, българите, досега не сме се сетили да забием един дървен кръст, на който да стоят думите „Бог да прости падналите убити на 9, 10 и 11 август 1877 г. българи за свободата на своето отечество“. 

Липсата на български паметници е обяснима – българите нямат нито военно-религиозна традиция, нито светска мемориална култура. А за имперската политика водена от Русия споменаването на българското опълчение, на което дължат победата си на Шипка, дори забиването на един кръст, е 

равносилно на самоубийство

 С издигането на руските паметници българското участие е трябвало всячески да бъде обезличено и заметено под килима. 
Временното руско управление непосредствено след Освобождението усилено се грижи 

да съхрани мита за благодарните българи

 за идните поколения. 

А сега да видим Шипченски манастир. Средствата за изграждането на храма са набрани чрез дарения, събрани предимно в Русия, но също и в България. Инициативата за неговото построяване е на граф Игнатиев и Олга Скобелева, майката на  генерал Скобелев. За незнаещите искам да вметна, че до 1934 г. манастирът е руска собственост. Предоставен е на България от съветското правителство за вечни времена, след като "братушките" поемат по "светлия път на комунизма. Същата е и историята на първия храм-паметник - манастира „Свети Александър Невски“ издигнат на възвишението Бакаджика край Ямбол. Инициативата е на ген. Скобелев. Първите средства са осигурени от майката на генерала и от сестра му княгиня Белоселска.  Строежа започва доста бързо - в началото на 1879 г. от  войниците от 30-а пехотна дивизия на ген. Скобелев. Населението пък, щото било доста бедно и малоимотно, помагало предимно с труд. Надали въпросното население е гледало на проекта като на нещо повече от строежа на църква. Историята твърди, че името на храма е свързано с „чудодейното избавление“ на Александър II от вече третия поред атентат срещу него на 2 април (по стар стил) 1879 г. Избавлението се случва малко след започването на строежа и понеже Св. Александър Невски е светецът-покровител на Александър II храмът бива кръстен на негово име. И тук искам ясно и дебело да ПОДЧЕРТАЯ, че всички изброени до тук паметници са всъщност 

в прослава на руския император Александър II, а не пряко на загиналите руски войни

 Защо го подчертавам ли? Защото в теорията на паметта паметниците се разглеждат като колективно съграждане на идентичност, като извор на историческото време.  Всяко изграждане на паметник следва политическа цел. Паметниците са обществена символика около която се обединява групата или нацията. Те са символ на колективна памет. Веднъж изградени те  действат в дълги времеви рамки. Тяхното отсъствие в определен исторически момент говори или за криза в идентичността и интеграцията на държавата, или за липса на държавен опит и традиция по отношение на изграждането на културната памет на нацията.  В годините непосредствено след Освобождението в България все още няма нито развито гражданско общество, нито държавност. Което от своя страна е добре дошло за целите на временното руско управление – не само да създаде и култивира в съзнанието на всеки българин идеята за вечна благодарност, но и да му внуши респект и преклонение към руския император. И понеже желязото се кове докато е горещо, „братушките“ не губят време и запретват ръкави веднага след Освобождението да ни дарят с паметници в своя чест и в прослава на техния владетел. Българското население не е инициирало изграждането на места на памет, свързани с войната - тази дейност е изцяло в ръцете на Временното руско управление. Крайно време е тези неизвестни за една голяма част от българското общество факти да бъдат изнесени на бял свят, защото прекалено дълго са замитани под килима и премълчавани по идеологически причини. Съществува „Списък на руските паметници в България, изготвен през 1898 г. във връзка с обявяването на конкурса за тяхното рисуване“ за да бъде издаден албум. В документа паметниците са групирани в 10 района. Като общ брой е посочена цифрата 305, в това число 6 румънски и пет къщи-музеи. Освен чрез паметници, Русия демонстрира имперското си величие и влияние чрез Руското посолство в София. Сградата е построена върху терен, дарен за нуждите на Временното руско управление. Тя образува, заедно с църквата “Св. Николай” и сградата на Руското консулство, добре планиран и изпълнен ансамбъл не къде да е, а в сърцето на столицата!!!  По думите на италианския журналист Вико Монтеганца “Зданието, в което се помещава руското АГЕНТСТВО, без съмнение е най-красивото и елегантно здание в София, след Княжеския дворец”. Тъй като книгата му за България е посветена на посещението, което е осъществил през 1886 г., можем да сме сигурни, че сградата на “Агентството” е била вече построена. В близост до нея имало и редица жилищни сгради, обитавани от руснаци и наричани от софиянци “руски домове”. От тях няма запазени в наши дни.

Няма да е честно, ако не спомена църквата „Александър Невски“ в София и паметника на Цар Освободител, защото са построени от българи. Преди да ви запозная с тяхната история искам да отбележа, че в България още преди Освобождението вършеят руски агенти. За тях пише самият Левски, който определено ги е недолюбвал, ако съдим от неговите писма. Защо? Защото всичките са свързани със Славянския комитет със седалище в Москва, създаден през 1857-58. През 1871 г. сред дейците на славянските комитети (включително с участието на българи) се появява идеята за 

претопяване на съществуващите славянски езици в единен общ “славяно-руски език”

Славянският комитет изповядва и за една обща държава под короната на руския император. Радетел на тази идея е и Аксаков, чиито думи ясно изразяват концепцията на руския панславизъм: „Всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!“ Аксаков не само най-безпардонно бива представян като „ярък застъпник на българската национална кауза“ ами дори са го гласели за български княз! Кандидатурата му е издигната в навечерието на свикването на Учредителното събрание в Търново! Славянофилите играят двояка роля в българската история. Преди 1878 г. техните интереси съвпадат с тези на българското общество. Преди Освобождението чрез комитетите се пропагандира православната и славянската идея сред българското население, подпомага се учебното дело, и се дават възможност на много българи да получат образование в руски учебни заведения. След Освобождението, обаче интересите на тези комитети са в тотален разрез с тези на младата Българска държава. Затова същите се явяват последователни противници на Съединението, на княз Александър Батенберг, на Стефан Стамболов, на княз Фердинанд и водят политика за дестабилизация на България с всякакви средства! Именно чрез образованието 

в Русия се култивират верни на Матушката българи

 А сега да се върнем към църквата „Александър Невски“.  Решението за „изграждане на паметник за светлия подвиг на Освобождението, в който се сля кръвта на освободителите с кръвта на освободените“ е взето през 1879 г. по време на Учредителното събрание в Търново. Предложението прави  не кой да е, а Петко Каравелов завършил Московския университет.  През 1878 г. той се завръща в България заедно с руските освободителни войски, в чийто щаб работи. Назначен е за вицегубернатор на гр. Видин и окръжен управител в гр. Търново. В политиката влиза веднага и става депутат в Учредителното събрание през 1879 г.  Министър-председател на България (1880 – 1881). Свален е от власт от княз Александър, с което започва Режима на пълномощията. След като Временното руско управление приключва и особено след Съединението Русия започва да пръска все по-щедри средства за русофилска пропаганда с цел да запази влиянието си, а някои български политици буквално са купени. Например, на първо време руското правителство отпуска на Цанков 12 000 франка, а по-късно — още толкова. От януари 1886 г. нататък Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов започват да получават от специален руски фонд по 40 000 франка годишно. Не напразно Захари Стоянов пише „Желае ни доброто (Русия); не ни е забравила", отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато."

При учредителното  Народно събрание българската идея е храмът в центъра на София да се казва „Възкрсенение Христово“ – символ на възкръсналата след пет века държава. В последствие след абдикацията на княз Александър I, по време на династията на Кобургите, Фердинанд, след като му се ражда първородният син Борис излага виждането катедралният храм в столицата да бъде наречен на владетеля покръстител княз Борис I. По времето на император Александър III, след избирането на Фердинанд дипломатическите отношения между княжеството и Санкт Петербург са преустановени, като повод за това се ползва фактът, че първородният син на Фердинанд е кръстен в католическата вяра. След смъртта на Александър III, Николай II възстановява дипломатическите отношения, кани Фердинанд на погребението на своя баща и като условие за подновяване на отношенията е предвидено Борис да премине към правата вяра - православието. По това време храмът вече е почти изграден, но през 1912 година  императорът налага волята си катедралата да носи името на руския светец Невски, който е патрон на династията им. И българската царска династия та Кобургите приема също за свой патрон св. Александър Невски, за да е в унисон с руснаците. Така е наложено името на измисления руски светец, известен с кръвожадност, васал на Златната орда, убил  дори собствения си брат.
Храмът е изграден само и единствено със средства на българския народ, няма дарена дори една руска копейка. Но със силата на дипломацията и по руско нареждане ни е натрапен чужд светец и усещането, че храмът е едва ли не руски.

Според историята идеята за издигането на паметника „Цар Освободител“ пред Народното събрание се ражда почти веднага след Освобождението е чисто българска. Странното е само, че тази идея хем се е родила веднага след Освобождениет, хем е предложена чак през декември 1892 г. на Втория конгрес на поборническо-опълченския корпус. Взето е решение за учредяване на инициативен комитет, който да събере средствата. За негов председател е избран Стоян Заимов, счетоводител е зетят на Драган Цанков – Александър Радуканов, почетен член е Иван Ев. Гешов, ректорът на СУ проф. Димитър Агура, ген. Данил Николаев, както и двама опълченци Христо Пасмаджиев и Иван Бубевски.
 Ще завърша статията си с думите на Захари Стоянов, който бидейки истински патриот е крайно възмутен от стотиците руски паметници, които както стана ясно са дело не на благодареното българско население, а на самата Русия. На 1.03.1886г. З. Стоянов пише: "Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше "ура". Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градове, украсени с имена "Московска","Александровска", "Аксакова", "Паренсова", "Гуркова", "Славянска", "Николаевская", "Невская" и пр. да блещука и нещо като: "6-ий септемврий", "Сливница", "Драгоман", "Батенберг" и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Украйна) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира... Това правителство (руското) иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!"

Използвани източници:
1. Руските славянски комитети и идеята общ “славяно-руски език”. Андрей Андреев
2. РУСКИ АРХИТЕКТИ, РАБОТИЛИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1879-1912 ГОДИНА Маргарита Коева
3. Първите руски паметници в България, свързани с Руско-Османската война 1877-1878 – трансформации на паметта Детайли Автор(и): Анастасия Пашова, Петър Воденичаров
4. Авантюрите на руския царизам в България док. №4, с. 37–38, док. №5, с.38, док. №6, с.39, док. №8, с.40. ↑
5. Светът на мегамитовете Пламен С. Цветков
6. "Памятники и политика на Северном Кавказе" Наима Нефляшева