Доц. д-р Александър Йорданов - евродепутат от ЕНП/СДС

Завръщайки се към личността и делото на Васил Левски ние се срещаме с истините за нашата национална съдба и преоткриваме себе си като народ. И най-напред тези му думи:  "За отечеството работим байо –  кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката – инак той не е наш приятел". 

Но къде и кога загубихме тази българска истина? Защо омразата и завистта свиха гнездо в нашия български дом? Нима българският народ заслужаваше, след толкова много исторически страдания, да понесе и варварския експеримент, наложен ни от чужда държава и наречен „строителство на социализма”? Какво добро ни донесе той? И злото в него не беше ли убийствено? Къде, в какво от случилото се с нашия народ след 9-ти септември 1944 г., можем да открием завета на Левски: „да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката”? Нима комунистите са обичали тези, които са им показвали ”погрешката”?  И не свършваха ли те също като Левски - на бесилото или с изстрел в тила, по съветски образец. И нима днес, когато „погрешката” и слепите видяха, и глухите разбраха,  комунистите не дължат поне едно „извинявайте” на българския народ? И ако не го правят, не отричат ли по този начин и най-важният завет  на Апостола на свободата? 

Наивно е да се мисли, че за 50 дни – от датата на залявянето му от османските заптиета до бесилото „славно” с „кръста равно”, е могло да се организира успешно неговото освобождаване. Но не трябва да се премълчава, че е имало такива опити. Големият шанс за това е бил в ръцете на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев. До него стига молбата на д-р Рашко Петров, който познава Дякона от общото им дело в Първа българска легия на Георги С. Раковски, препратена му от руския вицеконсул в Пловдив – известният български просветител Найден Геров. Посланик Игнатиев обаче категорично забранява на своя подчинен да се намесва и забърква в „тази история”. Но същевременно, видно от неговата кореспонденция, участва в „тихата дипломация” около процеса в София. На 25 януари 1873 г. в доклад до министъра на външните работи и държавен канцлер княз Александър Горчаков той определя като „задоволително решение” очертаващите се присъди по т.нар. Софийско съзаклятие. Според него „щастливият изход” от „Софийската афера” се дължи на „умереността на Великия везир, който този път изглежда е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ”. Но 

какви ще да са били руските съвети по това „съзаклятие”, след като на бесилото увисва най-достойният син на България

 За Васил Левски революцията не е самоцел. И освобождението има смисъл, ако е общонародно дело, а не „подарък”, за който вечно ще се дължи „благодарност”. Революцията, както и освобождението, са само път към независимостта, средства за изграждане на независима и обичана от народа държава. Затова и истинските следовници на Апостола на свободата в свободна България не са рушителите на държавата ни, комунистите, които прокарват чуждите руски, а по-късно и съветски, интереси, а строителите на съвременна България, както ги нарича Симеон Радев – личностите, които приемат Търновската конституция и полагат основите на националната независимост, които превръщат България в една от най-авторитетните европейски държави в края на 30-те години.  

Идеите си за бъдещата свободна държава и нейното устройство по „вишегласие народно" Васил Левски излага с държавническо мислене, което далеч надхвърля прага на времето. Той вижда България като държава с независима външна политика, с национално самочувствие, с народ – господар на съдбата си, който не служи нито на руския цар, нито на турския султан. И търси съратници за делото „от сякакви съсловия из отечеството ни". Защото Васил Левски е 

свободен, преди още народът ни да разбере и обикне свободата

 Но нима и днес всички ценим свободата си? Защо тогава е тази носталгия по несвободното комунистическо време? 

Идеята на Левски за освобождението като „дело българско" е радикална и смела. Той знае, че не съществува вълшебна бърза промяна, че не е възможно да заспиш в „робство” и да се събудиш свободен. И най-важното негово послание е, че който ни “освободи”, със сигурност след това ще се опита да ни „пороби”. Тази му мисъл е есенция от всички негови писмени записки, от спомените за него. Тя е в сърцевината и на неговото дело. Най-добре я предава Захари Стоянов. 

Васил Левски изгражда мрежа от революционни комитети, защото е убеден, че ние, българите, трябва сами да се освободим. Ако е чакал Руската империя да свърши тази ни работа, по-скоро би ръководил революционната организация от някоя Гюргевска или Букурещка хладна механа. И би изчакал край пълнотой кюмбе решението на Н.В. Императора. Но тогава той не би бил нашият Апостол. 

За Васил Левски само добре подготвената революция има смисъл. Защото само тя би запазила България от чуждо посегателство и би ни дала възможност сами да бъдем господари на съдбата си. В писмовното му наследство няма нито един ред, който да намеква, че е бил русофил. Нито един. Ако имаше, то още при социализма той щеше да бъде показан и развяван като върховно доказателство за българо-руската „дружба” – от „векове за векове”. Но няма! Няма и съвременник, който да му приписва русофилски възгледи и очакването Руската империя да ни „освободи“. 

Като идеолог на националната революция Апостола отлично е разбирал, че империите никога не освобождават. Те само „поробват”. В издадената през 1883 г. от Захари Стоянов негова биография - „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му”, на стр. 81 четем: „Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни сами да се освободим, то значи, че не сме достойни да имаме и свобода; А който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство“.

Така Захари Стоянов е разбрал мислите на Левски за освобождението. Това е разбирането на Апостола за пътя към българската свобода, сърцевината на българската национално-освободителна идея. Но дали Летописеца е записал точно думите на Левски? Важно е, че предава техният смисъл. Но има доказателство. 

В единствения стихотворен опит на Васил Левски за „автобиография“, цитиран в сборника „Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски“ със съставители Иван Унджиев и Никола Кондарев (1987 г.), четем:

Аз, Васил Лъвский в Карлово роден,
от българска майка юнак аз роден,
не щях да съм турски и никакъв роб,
същото да гледам и на милий род.

Тези стихове казват същото, което е съхранил като послание и Захари Стоянов. Следователно, това е съкровена мисъл. Когато пише тези редове, Апостола не знае кои ще бъдат новите ни поробители. Затова и изразът „никакъв роб” се възприема, както в политически, така и в социален смисъл. Никакъв „роб“ на друга империя, никога безправен. 
Затова и не може да има съмнение, че ако бе доживял времето на „освобождението“ Левски е щял да бъде, също като Захари Стоянов и Стефан Стамболов, противник на руската завоевателна политика спрямо България. Защото самият дух на неговото дело е свободолюбив и родолюбив. Не е възможно да си представим личности като Васил Левски, Георги С. Раковски и Христо Ботев, да бъдат на служба в правителствата на руските генерали Владимир Черкаски, Княз Дондуков-Корсаков, Казимир Ернрот и Леонид Соболев, които управляват „освободена“ България. В русофилска България за Левски е нямало да има живот.  
 
Българското освобождение наистина не идва така, както го мечтае Апостола на свободата. В навечерието на руско-турската война от 1877–1878 година Руската империя сключва тайни споразумения, с цел да не се допусне създаването на Балканите на „голяма славянска държава”. Така „освобождението” ни идва облечено в чужди мундири, проникнато от имперски амбиции. То е ограничена свобода без независимост. Последната е провъзгласена едва 30 години след него. 

Паметта на Апостола на свободата е поругавана многократно – с опитите за русофилски преврати, с руска политика, насочена срещу българското Съединение и Обединение. Върхът на антибългаризма и на отказ от заветите на Левски, бе окупацията на държавата ни от Работническо-селската Червена армия на „братския” Съветски съюз. Тогава у нас е пренесена и наложена абсолютно чужда на българския народ политическа, икономическа и образователна система. Тогава започва мрачен и убийствен период в българската история - комунистическият режим. Достойните личности на България са избити. Властта грабват простаците. Тогава ние не бяхме себе си, не бяхме народът на Васил Левски. Защото, когато един народ върви с покорно наведена глава пред своите “освободители”, той забравя думите на своя велик син  – да бъдем равни с другите европейски народи.
  
Отвратително е, че у нас все още има организации проводници на руската политика, че кръстосват земята ни руски шпиони. А би трябвало още от училищната скамейка да знаем, че именно Левски най-много е ненавиждал руските шпиони. И това му мнение е документирано, следователно би трябвало да го знаят и децата. 
Единствената „партия” на Левски е България. Мисълта му е отхвърляла чуждопоклонството, крайния национализъм, религиозния фанатизъм, етническата омраза. Той е виждал народното дело в "заедното продължаване нататък", в "честното казване на кривиците",  в подадената за добро ръка, в прошката, в разбирателството. Той не вярва, че може да има закон, с който всички като с магическа пръчка да станат изведнъж заможни. И в материалното да намират своето щастие. Затова и когато „обещава“ „всекиму своето да бъде”, той всъщност ни говори за равенството пред закона, за правовата и справедлива държава.  

Днес, 147 години след гибелта на Васил Левски, ние продължаваме да откриваме

 горчиви истини за себе си като народ

 Дори историята си дълги години изучавахме според канона наложен ни от съветските окупатори  и обслужващият ги нашенски комунистически персонал. Затова и ритуално поднасяме венци и цветя на паметника му, но не разбираме смисъла на делото му. 

Васил Левски обединява, а не разделя, свързва и създава националната ни спойка, а не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и казано със сивите думи на днешния политически речник, не е дори „лидер”. Лидери и партийни водачи наспори Господ след него. Васил Левски е самотата, която е във всеки от нас. Това е онази вътрешна неудовлетвореност на душите ни, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той е неназовимото в нас. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога? Нека не бързаме с отговора! И да помълчим! Защото Васил Левски е от тези личности в нашата и в световната история, които налагат мълчание.