Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Протестът ще има резултат, все някакъв. 
Но какъвто и да е резултатът, той няма да е добър нито за повечето хора от самия протест, нито за демократична и европейска България, за българите, които отдавна имат нужда от реална промяна.  
Не, това не е като да издигнеш прочутия футболен лозунг – и да паднем, и да бием, все ще се напием! Обратното е. И означава, че, 

заради пиянството на емоцията, ще паднем, дори ако бием

 За да сме съвсем наясно какво става, ще ви опиша по неполитически начин характера, развитието и резултата от сегашния протест. Това е все едно да отида пред кметството и да започна да викам за оставката на жена ми. Искам да я изгоня, бе, писнала ми е. Ами кой ще дойде на нейно място, питат ме. Мишел Пфайфър, викам им. Или Шарън Стоун, все едно. Но искам някоя красива, умна и чиста. Искам, бе!
И така, от искам на искам, властите за утеха ми пробутват заместител - изрусена, грозна и тъпа фльорца, декорирана с табела: Мишел Пайфър. Или Шарън Стоун, все тая. 

Анализатори, пък и хора от средите на протестиращите, сравняват сегашния протест с предишните три, основните три, да ги наречем – срещу Луканов, срещу Виденов и срещу Орешарски. 
С първите два разликата е от земята до небето. И при Луканов, и при Виденов, в страната имаше тежка икономическа криза, дори откровен глад, защото най-кадърните комунистически експерти като Луканов и Гечев ни докараха до истинска просешка тояга. 
Сега такова нещо няма. Да, има проблеми в тази или онази сфера на икономиката, в момента засилени донякъде от мерките срещу коронавируса, но е факт, че магазините са пълни, а бедните българи джиткат с колите си до Гърция и обратно всеки уикенд. 
Тогава имаше нагло комунистическо управление, което съзнателно ни дърпаше назад и на Изток, държеше ни далеч от ЕС, да не говорим за НАТО и пускаше 

плътно перде пред всяка надежда 

за реални демократични промени. Сега правителството на Борисов, при всичките му танци две напред, една назад с руснаците, все пак не смее да зареже съвсем европейската и натовската ни ориентация.  
Тогава съществуваше организирана политическа сила – СДС, която стоеше зад – или пред - протестите. Тя имаше моралния кредит, организационните възможности и кадровия капацитет да управлява, щом падне съответното правителство - и нямаше намерение да остави властта да се търкаля на улицата, та да я вдигне някой пройдоха. Коалицията СДС, при всичките си огромни недостатъци, беше демократична, с ясна политическа програма и поне някаква визия за развитие на страната в близък и средносрочен план. 
Къде е сега, в нашия политически момент, онази „чиста и свята” да я наречем, демократична, европейска и натовска партия, която ще вземе властта, за да реализира добрите идеи, ако и когато протестът успее да свали правителството? 
При ланския сняг, ето къде. 
Да, в миналото е, защото всичко нереализирано стои някъде там, в миналото, и ни се подиграва. Такава нормална дясна политическа сила трябваше отдавна да бъде създадена в България, а не да се нарояват лидери и лидерчета на тъй наречените „малки партии на градската десница”, да си съскат и карат помежду си, като разрояват и без това не особено широкото дясно електорално крило в страната. 
Съжалявам, но партията на Христо Иванов, който уж е начело на протеста, никаква я няма, дотам, че аз дори не ѝ помня името, а всеки път трябва да проверявам как се казваше. 
Някои от протестиращите наивно твърдят, че ей сега, покрай ставащото, „Да, България” изведнъж ще се разрасне и ще влезе в следващия Парламент, независимо дали на редовни или предсрочни избори. Добре, но колко души ще вкара? 
Единият възможен отговор - „достатъчно да управляват, сами или начело на коалиция” си е пълна глупост, няма да стане така и всички го знаят. 
Тогава стигаме до втората възможност – партията ще е младши партньор на някоя от по-големите и така ще успее да наложи справедливите искания на протестиращите за честност и прозрачност в управлението, за реформи и прочие. 
С коя по-голяма партия ще е партньорството обаче - с ГЕРБ, с БСП или с ДПС? Защото това са трите формации, които със сигурност ще присъстват в следващия парламент, както и да се развие протестът и какъвто да е изходът от него. 
С коя? Липсата на яснота по този въпрос е 

силна крачка към провала на самия протест,

 и то провал точно както го обясних в началото – каквото и да се случи, все няма да е добре за хората, които протестират, за демокрацията и за развитието на България.   
Или да проверим как звучи третата хипотеза - някои от лидерите на протеста и на партия „Да, България” разчитат, че, при евентуалното падане на правителството и назначаване на служебен кабинет, президентът Румен Радев, чиято кошница те, съзнателно или не, плетат в момента, ще бъде така добър да сложи за министри тях или някои от техните хора. И така ще се прокарат велики реформи. 
Отговор 1: Не, президентът Румен Радев няма да бъде така добър, защото политиката не е игра на благотворителност.
Отговор 2: Дори да си представим, че подобно нещо се случи, служебният кабинет не може да прави велики реформи. 
Отговор 3: Ако Радев назначи хора на „Да, България” в евентуалното служебно правителство, какво става с илюзиите на спонтанния и чист протест, къде ще потъне неговата енергия – при гемиите му?

Добре, но да видим какво ще ни каже сравнението на сегашния протест с онзи от 2013 година срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС и свалянето на БСП и  Пламен Орешарски. 
С него сегашният протест има доста повече общо. Най-важното е, че тогава, както и сега, протестиращите твърдяха – не искаме протестът да се политизира, искаме да е чист, граждански, да обхване широк кръг хора с различни политически нагласи. 
Теоретично погледнато, напълно необяснимо е как демонстрация с откровено политическо искане, каквото е оставката на правителството, смята да остане и да изиграе картите си извън сферата на чисто политическото. Трудно ми е да разбера как подобна шизофренична представа успява да се вмести в една и съща глава, но виждаме, че така става – твърдят си го хората и изобщо не им пука, че политическата наука си скубе косите отстрани.  
Но по-важното е друго. През 2013 все пак управляваха комунистите и тази всеядност на протеста имаше граници – в него червените категорично не се включваха. За сметка на това обаче, сега директно се издига изключително тъпият от политическа гледна точка лозунг 

„няма сини, няма червени”
 
Казвам „тъп” по две причини. Първо, защото в самия протест има и сини, и червени, и хора на Радев, и хора на Божков, той е многопластов, макар всички да се крият под шапката на уж граждани.   
И второ – това означава, че какво е политическото представителство вътре в протеста ще се види не сега, а чак после, когато се броят пилците. И за него ще се съди по реалните властови позиции, с които този или онзи се сдобие в суматохата, за сметка на всички останали. 
Но най-важното сравнение е какво се случи през 2013 заради отказа да се политизира протестът. Ами на предсрочните избори първа политическа сила стана ГЕРБ - партия, която още през първия си мандат беше доказала, че не може и не бива да управлява. 
Лошата новина е, че и перспективата пред сегашния протест е подобна. 
Какво се случва например, ако на изборите, независимо предсрочни или редовни, „ние, народът”, пак послуша не „Да, България”, а себе си - и даде на ГЕРБ четвърти мандат? Какво става, кой тогава поема отговорността за обществената енергия, пратена право в свирката на политиката – Иванов ли, Бабикян ли, Хаджигенов и Минеков ли?
А какво става, ако случайно управлението попадне пак в лапите на мнозинство от БСП и ДПС /то иначе няма как да стане математически, така че те ще си го наместят и политически/?
Да, знам отговора на протестиращите – следват нови протести до дупка. 
Добре, но само с викове „оставка” държава не се управлява, трябва да има позитивна програма, трябва да има управленски капацитет и ред още неща, чрез които протестът да се разгърне и да реализира исканията си. Иначе сме обречени на някакво вечно влачене по улиците с крясъци, на някаква 

вечна революция, която дълго ще руши, а накрая ще поискаме диктатура, 

за да спре разрухата. Справка – Френската революция, която, кой знае защо, напоследък протестиращите сякаш по указание отгоре разучават. 
Ами разучете я наистина цялата, де! 
С революции не става. Затова трябва младите, чистите и умните, които са част от този протест, да разберат своята истинска отговорност и да я поемат. „Това управление не ме кефи!” е само половината лозунг. Другата половина гласи: „Имам по-добри идеи за управление и ще ги реализирам в полза на всички чрез диалог в многопартийна демократична среда”.  
Всичко друго е от Лукового. Или от Глупавого и Безотговорного.